Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (18)

Глава 17
22 ноември

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, не харесваше ситуацията. Мястото бе твърде открито, а и не беше най-удачното време на денонощието за извършване на подобна операция. Твърде много народ кръжеше наоколо и макар да се беше маскирал колкото се може по-добре, дразнеше се от дневната светлина и от мотаещите се из парка зад гърба му, та усети с по-голяма сила отвсякога колко мразеше да убива деца.

Е, било каквото било, някъде дълбоко в себе си се принуди да признае, че тъкмо той бе надробил попарата.

Беше подценил момчето и сега трябваше да поправи грешката, като този път не биваше да става жертва на пожелателни предвиждания, нито на собствените си демони. Щеше да се съсредоточи единствено върху задачата и да се превърне в онзи чистокръвен професионалист, какъвто в действителност беше. И преди всичко нямаше да мисли за Олга, още по-малко да си припомня стъкления поглед, който се бе втренчил в него в спалнята на Балдер.

Налагаше се да се съсредоточи върху входната врата на отсрещната страна на улицата и на пистолета си ремингтън, който криеше под непромокаемото си яке и който щеше да извади всеки момент. Но какво ставаше? Усещаше устата си пресъхнала. Вятърът беше режещ и леденостуден. По улицата и тротоара имаше сняг и докато хората бързаха към работните си места, той стисна пистолета по-здраво и погледна ръчния си часовник.

Часът беше 9,16, стана 9,17. Все още никой не излизаше от входа отсреща и той тихичко изруга — объркало ли се беше нещо? На практика не разполагаше с друго освен с думите на Юрий, които по правило бяха предостатъчни. Юрий беше факир с компютрите, а снощи бе седял дълбоко вглъбен в работата си, бе писал фалшиви имейли, докато Ян се бе занимал с всичко останало — със снимките от мястото, с избора на оръжие и преди всичко с организирането на бягството оттам с колата под наем, която Денис Уилтън от мотоциклетния клуб „Свавелшо“ им бе уредил, регистрирайки я на измислено име, та сега чакаше готова за потегляне на няколко пресечки по-нататък с Юрий зад кормилото.

Ян усети движение точно зад гърба си и се стресна. Ала не беше нищо опасно, само двама млади мъже, които го подминаха, доближавайки се твърде много. Изобщо навалицата сякаш се сгъстяваше наоколо му, а това не му се нравеше. Ситуацията все така не му допадаше, в далечината лаеше куче и миришеше на нещо, може би на пържено откъм „Макдоналдс“. Но ето… зад остъклената врата от другата страна на улицата най-сетне забеляза нисък мъж в сиво палто, а до него момче с червено ватирано яке и буйна коса. В този миг, както винаги, Ян се прекръсти с лявата ръка и стисна оръжието си. Но какво ставаше?

Вратата не се отваряше. Мъжът зад стъклото се поколеба и погледна телефона си. Хайде де, помисли си Ян. Отваряй! Накрая вратата все пак бавно, бавно се приплъзна напред и ето че тръгнаха да излизат, а Ян вдигна оръжието си, прицели се в лицето на момчето и отново видя онези стъклени очи, при което изпита неочаквано, мощно вълнение. Внезапно му се прииска наистина да убие хлапето. Да угаси този обезпокояващ поглед завинаги. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.

Млада жена дотърча от нищото и се хвърли върху момчето, а той стреля и улучи. После стреля отново и отново. Само че момчето и младата жена светкавично се бяха претърколили зад една кола. Ян Холстер си пое дъх и се огледа наляво и надясно. После хукна да пресича улицата, предприемайки нещо, което по неговите схващания беше военна акция.

Нямаше намерение да се проваля отново.

* * *

Торкел Линден не беше в добри отношения със своите телефони. За разлика от жена си Сага, която вдигаше очаквателно при всеки звън с надеждата да е нова работа или ново предложение, той мразеше да му звъни телефонът, а това, разбира се, се дължеше на обвиненията, които не спираха да се сипят.

Той и кабинетът непрестанно понасяха хули и това определено си беше в реда на нещата, смяташе той. „Один“ беше кризисна приемна, ето защо чувствата лесно надделяваха. Също така обаче някъде дълбоко в себе си знаеше, че жалбите не са неоснователни. Май че беше попрекалил с изискванията си за орязване на разходите, а на моменти просто избягваше и тръгваше из гората, оставяйки другите да се оправят сами. Е, вярно, получаваше и похвали, за последно не от кого да е, а от професор Еделман.

Отначало изпитваше неприязън към професора. Не обичаше външни лица да се месят в дейността им. След похвалата в имейла от тази сутрин обаче се чувстваше по-помирително настроен, пък и кой знае, може би щеше да успее да накара професора да препоръча момчето да поостане в „Один“ известно време. Имаше чувството, че това ще внесе светлина в живота му, макар да не разбираше точно защо. Обикновено странеше от децата.

У Аугуст Балдер обаче имаше някаква загадъчност, която го привличаше, затова се бе подразнил от полицията и изискванията им. Искаше Аугуст за себе си, а може би и да се зарази малко от неговата мистика или поне да си обясни какви бяха безконечните цифрови редици, които бе изписал по онзи брой с Бамсе в стаята за игра. Но не се оказа лесно. Аугуст Балдер, изглежда, отбягваше всички форми на контакт, а сега отказваше да го последва на улицата. Пак бе станал безнадеждно опак, та Торкел се принуди да го повлече след себе си.

— Хайде де — измърмори той.

Тогава телефонът му завибрира. Някой го търсеше доста упорито.

Той обаче не си направи труда да вдигне. Сто на сто някакви нови жалби. При все това провери кой го търси точно преди да отвори вратата. Имаше няколко есемеса от скрит номер, а в тях пишеше нещо чудновато, което възприе като шега или присмех; не бивало да излиза, така пишеше. За нищо на света не бивало да излиза на улицата.

Непонятно беше, а тъкмо в този миг Аугуст сякаш понечи да избяга. Торкел пак го стисна здраво за ръката, отвори колебливо и издърпа момчето навън. За кратък миг всичко беше нормално. Хората ги подминаваха, сякаш нищо не се беше случило, нито се канеше да се случи, а той отново се замисли за есемесите, ала преди да успее да довърши мисълта си, някой долетя отляво и се хвърли върху момчето. В същия момент чу изстрели.

Осъзна, че се намира в опасност, при което погледна ужасено към улицата и там съзря мъж, едър, трениран мъж, който търчеше по „Свеавеген“ право насреща му, а какво, по дяволите, държеше в ръка? Не беше ли оръжие?

Без дори да се замисля за Аугуст, Торкел понечи да се вмъкне вътре през входната врата и за секунда повярва, че ще успее. Но така и не се добра до безопасната вътрешност на къщата.

* * *

Лисбет бе реагирала инстинктивно, хвърляйки се върху момчето, за да го предпази. Удари се лошо, когато се сгромоляса на тротоара, поне така й се стори. Рамото и гърдите я боляха. Но не се замисли над това. Просто издърпа детето към себе си и се прикри зад една кола, лежаха си там и дишаха тежко, докато някой ги обстрелваше. После настъпи тишина, обезпокоителна тишина, и когато надзърна към улицата изпод шасито на колата, Лисбет видя краката на стрелеца — силни крака, които бързо пресичаха улицата. Тогава за секунда се зачуди дали да не измъкне беретата от чантата си и да отвърне на огъня.

Но разбра, че едва ли ще успее — затова пък… Едно голямо волво пълзеше покрай тях и ето че тя скочи. Сграбчи момчето, втурна се към колата, отвори рязко вратата и се хвърли вътре заедно с него.

— Карай! — кресна тя и в същия миг забеляза, че на седалката шурти кръв, или от нея, или от момчето.

* * *

Якоб Каро беше на 22 години, горд притежател на волво XC60, което бе закупил на изплащане с баща си за гарант. Сега беше на път към Упсала, за да обядва със своите братовчеди, чичо си и съпругата му, и чакаше с нетърпение да ги види. Копнееше да им разкаже, че е получил място в А-отбора на ФК „Сирианска“.

По радиото свиреха „Събуди ме“ на Авичи и той си барабанеше с пръсти по кормилото, подминавайки Концертната зала и Висшето училище по търговия. По-надолу по улицата ставаше нещо. Хора търчаха в различни посоки. Един мъж крещеше, а колите ту тръгваха, ту спираха, затова той намали скоростта, без да се тревожи особено. Ако бе станал инцидент, навярно можеше да се прояви. Якоб Каро беше човек, който непрекъснато мечтаеше да стане герой.

Този път обаче се изплаши не на шега и навярно това се дължеше на мъжа вляво, който, с вид на войник в нападение, побягна право през пътното платно. В движенията му се долавяше нечувана бруталност и Якоб тъкмо се канеше да натисне газта до дупка, когато усети мощен тласък откъм задната врата. Някой се намъкваше вътре и той изрева нещо нечленоразделно. Ала натрапникът — беше младо момиче с дете — само му кресна в отговор:

— Карай!

За миг се поколеба. Кои бяха тези хора? Може би искаха да го оберат и да отмъкнат колата. Бе неспособен да разсъждава трезво. Цялата ситуация беше налудничава. После обстоятелствата го заставиха да действа. Прозорецът отзад се строши. Някой стреляше по тях и тогава той бясно натисна газта и с разтуптяно сърце пресече на червено кръстовището към „Уденгатан“.

— Какво става? — викна той. — Какво се е случило?

— Тихо! — изсъска му момичето и в огледалото за обратно виждане той забеляза как тя бързо, с отработени движения, подобно на медицинска сестра, опипваше малко момче с големи, изплашени очи и едва тогава установи, че там отзад не само бе осеяно с натрошени стъкла. Имаше и кръв.

— Прострелян ли е?

— Не знам. Просто карай, карай. Или не, свий наляво там… Сега!

— Окей, окей — отвърна той, уплашен до смърт, зави рязко наляво по „Ванадисвеген“ и отпраши с висока скорост навътре във Васастан, докато се чудеше дали ги преследваха и дали някой пак щеше да стреля по тях.

Приведе глава към кормилото и усети течението откъм счупения прозорец. В какво, по дяволите, го бяха въвлекли и кое беше момичето? Погледна я в огледалото. Беше чернокоса, цялата в пиърсинги, с мрачен поглед и за миг изпита усещането, че за нея той не съществува. После обаче тя промърмори нещо, което звучеше почти радостно.

— Добри новини? — попита я.

Тя не отговори. Вместо това свали коженото си яке с рязко движение и хвана бялата си тениска, после… какво правеше, по дяволите? Разкъса тениската си с внезапно дръпване и остана чисто гола от кръста нагоре, без сутиен или нещо друго, и за част от секундата той се втренчи объркано в гърдите й, които стърчаха право напред, и преди всичко в кръвта, която се стичаше по тях като малка рекичка по посока на корема и джинсите.

Момичето бе улучено някъде под рамото, недалеч от сърцето, и кървеше обилно, а тениската — сега се досети — щеше да използва за превръзка. Здраво и стегнато омота раната, за да спре потока от кръв, после отново си навлече коженото яке. Изглеждаше нелепо самонадеяна, а с кръвта, попаднала и по бузата и челото й, напомняше на рисунка от бойно поле.

— Значи, добрата новина беше, че си простреляна ти, а не момчето — каза той.

— Нещо такова — отвърна тя.

— Да те откарам ли в Каролинския?

— Не — отвърна тя.

* * *

Лисбет бе открила и входяща, и изходяща дупка, куршумът трябва да бе минал право през предната страна на рамото й. Раната кървеше обилно и пулсираше, усещаше я чак в слепоочията си, ала не вярваше да се е спукала някоя артерия. Иначе щеше да е по-зле. Поне така се надяваше и отново погледна назад. Логично бе убиецът да е разполагал с кола за бягство в близост. Изглежда, обаче никой не ги преследваше. Надяваше се да бяха потеглили достатъчно пъргаво и бързо погледна надолу към момчето Аугуст.

Той седеше, скръстил ръце на гърдите си, и клатеше горната част на тялото си напред и назад. На Лисбет й хрумна, че би следвало да направи нещо. Сети се да изчетка натрошените стъкла от косата и краката му и тогава Аугуст застина за миг. Лисбет обаче не беше сигурна, че това е добър знак. Погледът му беше твърде втренчен и празен и тя отметна глава назад в опит да си придаде вид на човек, държащ положението под контрол. Навярно не й се удаде. Беше й лошо, чувстваше се замаяна, а омотаната тениска вече бе почервеняла цялата. Нима губеше съзнание? Уплаши се да не припадне и опита набързо да скрои някакъв план. Едно й бе ясно — полицията не беше алтернатива. Полицията бе отвела момчето право в ръцете на извършителите и, изглежда, не беше наясно с положението. И така, какво да прави?

Едва ли можеше да продължи с тази кола. Беше забелязана на местопрестъплението, а със счупеното стъкло щеше да привлича вниманието. Би трябвало да поиска от момчето да я закара у дома на „Фискаргатан“, та да може да вземе своето беемве, записано на другата й самоличност, Ирене Несер. Но имаше ли сили да шофира? Чувстваше се като парцал.

— Карай към Вестербрун! — нареди тя.

— Окей, окей — отвърна момчето на шофьорското място.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Бутилка уиски, която мислех да дам на чичо си.

— Дай ми я — каза тя и получи бутилка „Грантс“, която отвори с голямо усилие.

Разкъса импровизираната превръзка и поля раната с уиски, след което отпи една, две, три солидни глътки, и тъкмо реши да предложи малко на Аугуст, когато осъзна, че това не беше добра идея. Децата не пият уиски. Дори изпадналите в шок деца. Мислите й като че ли ставаха несвързани.

— Трябва да си свалиш ризата — каза на момчето отпред.

— Какво?

— Трябва да омотая рамото си с нещо чисто.

— Окей, но…

— Без глупости.

— Ако ще ви помагам, трябва поне да знам защо ви гонят. Престъпници ли сте?

— Мъча се да защитя това момче, толкова е просто. Някакви свине са го погнали.

— Защо?

— Не те засяга.

— Значи, не ти е син.

— Не го познавам.

— Тогава защо му помагаш?

Лисбет се поколеба.

— Имаме общи врагове — заяви тя и тогава момчето с неохота и известни затруднения се зае да изхлузва своя пуловер с шпиц деколте, докато управляваше колата с лявата ръка.

После разкопча ризата, издърпа я и я подаде на Лисбет, която започна грижливо да я омотава около рамото си, хвърляйки пореден поглед към Аугуст. Сега той седеше странно неподвижен, загледан в тънките си крачета със застинало изражение, и тогава Лисбет отново се зачуди какво да предприеме.

Разбира се, можеха да се укрият в дома й на „Фискаргатан“. Никой освен Микаел Блумквист не знаеше адреса, а апартаментът не можеше да се проследи чрез името й в разните обществени регистри. Но не искаше да поема рискове. Имаше време, в което бе най-известната откачалка в кралството, а преследвачите на момчето явно умееха да извличат информация.

Освен това не беше невероятно някой на „Свеавеген“ да я е разпознал и полицията вече да я издирва под дърво и камък. Нуждаеше се от ново скривалище, което да не е свързано с никоя от нейните самоличности, а за целта й трябваше помощ. Но откъде? От Холгер?

Бившият й попечител Холгер Палмгрен се бе възстановил от мозъчния си удар почти напълно и сега живееше в двустаен апартамент на площад „Лилехолмсторет“. Холгер бе единственият, който действително я познаваше. Щеше да бъде непоклатимо лоялен и да стори всичко по силите си, за да й помогне. Само че беше вече стар и плашлив и не искаше да го въвлича, без да е абсолютно необходимо.

Следваше, разбира се, Микаел Блумквист и всъщност с него нямаше проблем. При все това се въздържа да го потърси отново — може би тъкмо защото с него нямаше проблем. Той беше адски добър, коректен и прочее простотии. Но, по дяволите… не можеше да го кори за това, поне не много. Обади му се. Той вдигна само след един сигнал, звучеше страшно притеснен.

— Боже, как се радвам да чуя гласа ти. Какво стана?

— Сега не мога да разказвам.

— Казват, че сте простреляни. Тук има петна от кръв.

— Момчето е добре.

— А ти?

— Окей съм.

— Значи си простреляна.

— Ще трябва да почакаш, Блумквист.

Тя погледна към града и установи, че вече са точно при Вестербрун. Обърна се към момчето, което шофираше.

— Спри на спирката там.

— Ще слизате ли?

— Ти ще слезеш. Ще ми дадеш телефона си и ще изчакаш отвън, докато си довърша разговора. Схвана ли?

— Да, да.

Той я изгледа уплашено и й даде мобилния си, спря и слезе. Лисбет продължи разговора.

— Какво става? — попита Микаел.

— Да не ти пука — каза тя. — Искам отсега нататък винаги да носиш със себе си телефон с андроид, „Самсунг“ например. Сигурно имате такъв в редакцията.

— Да, трябва да има два.

— Добре, после веднага влез в Гугъл Плей и свали едно редфон приложение, а освен това и приложението трема за есемеси. Трябва да можем да общуваме безопасно.

— Окей.

— И ако си чак такъв идиот, за какъвто те мисля, знай, че трябва човекът, който ти помага с това, да запази анонимност. Не искам никакви уязвими места.

— Разбира се.

— Освен това…

— Да?

— Телефонът трябва да се използва само в спешни случаи. Иначе комуникацията ни ще се осъществява чрез специален линк на твоя компютър. Ето защо искам ти или човекът, който ти помага, да отидете на www.pgpi.org и да свалите криптираща програма за твоя имейл. Искам да го направиш сега и искам след това да намерите добро и сигурно скривалище за момчето и мен, което да не е свързано с „Милениум“ или теб, а после да ми съобщиш адреса в криптиран имейл.

— Лисбет, не е твоя работа да осигуряваш безопасността на момчето.

— Нямам доверие на полицията.

— Тогава ще трябва да намерим друг, на когото да имаш доверие. Момчето е с аутизъм и има специални потребности, не мисля, че би трябвало ти да отговаряш за него, особено ако си простреляна…

— Ще плещиш глупости или ще ми помогнеш?

— Ще ти помогна, разбира се.

— Добре. Провери „Кутията на Лисбет“ след пет минути. Там ще дам повече информация. После я изтрий.

— Лисбет, чуй ме, трябва да отидеш в болница. Трябва да получиш медицинска помощ. По гласа ти чувам…

Тя затвори и повика момчето от автобусната спирка, после извади своя лаптоп и с помощта на мобилния си телефон влезе в компютъра на Микаел. После му написа инструкции как да извърши свалянето и инсталирането на криптиращата програма.

След това каза на момчето да я закара до площад „Мусебаке“. Рисковано беше, ала не виждаше друго решение. Градът навън все повече се размазваше пред очите й.

* * *

Микаел Блумквист тихо изруга. Стоеше на „Свеавеген“, недалеч от тялото на мъртвия и от огражденията, поставени от полицаите, пристигнали първи на мястото. Бе действал трескаво, откакто Лисбет се бе обадила предишния път. Беше се метнал в едно такси и по време на пътуването бе сторил всичко по силите си, за да предотврати излизането на момчето и управителя на улицата.

Успя само да се свърже с друга служителка от Кабинета за деца и младежи „Один“ на име Биргита Линдгрен, която се втурна към стълбището само за да види как колегата й се просва до вратата със смъртоносен куршум в главата. Когато Микаел пристигна десет минути по-късно, Биргита Линдгрен не беше съвсем на себе си, но заедно с друга жена на име Улрика Франсен, която вървяла към издателство „Алберт Бониерш“ по-нагоре по улицата, дадоха на Микаел сносно описание на развоя на събитията.

Ето защо още преди телефонът да звънне отново, той бе разбрал, че Лисбет е спасила живота на Аугуст Балдер. Знаеше също, че тя и момчето пътуват с кола и шофьор, който едва ли изгаря от желание да им помага, не и при положение че той самият е бил обстрелван. Преди всичко обаче Микаел бе съзрял кървавите петна по тротоара и улицата и макар сега след разговора да се бе поуспокоил, пак беше силно разтревожен. Лисбет говореше с отпаднал глас и въпреки това — не че всъщност се учудваше — нямаше да се откаже, беше голям инат.

Макар навярно да бе простреляна, настояваше тя самата да скрие момчето и това може би беше разбираемо с оглед на миналото й, но дали той и вестникът наистина трябваше да й помагат в тази работа? Колкото и героично да се бе проявила на „Свеавеген“, в тесен юридически смисъл това със сигурност щеше да се възприеме като отвличане. Не можеше да й съдейства. Вече си имаше неприятности с медиите и прокурора.

И все пак ставаше въпрос за Лисбет, а той й беше обещал. Дявол го взел, много ясно, че ще й помогне, въпреки че Ерика ще обезумее и бог знае какво ще направи. Пое си дълбоко дъх и извади телефона си. Но не успя да набере никакъв номер. Чу да го вика познат глас. Беше Ян Бублански. Ян бързаше по тротоара, изпаднал в нещо, което би следвало да се възприема като състояние на пълен разпад, а до него вървяха криминален инспектор Соня Мудиг и висок, поддържан мъж над петдесетте, който, би трябвало да е професорът, когото Лисбет бе споменала по телефона.

— Къде е момчето? — изпъхтя Бублански.

— Изчезнал е на север с голямо червено волво, някой го е спасил.

— Кой?

— Ще ти разкажа каквото знам — каза Микаел, макар да не знаеше какво щеше или какво би трябвало да разкаже. — Само че най-напред трябва да се обадя по телефона.

— Не, не, първо ще говориш с нас. Трябва да обявим общонационално издирване.

— Говори с онази жена там, казва се Улрика Франсен. Тя знае повече. Тя е очевидец и дори разполага с някакво описание на извършителя. Аз самият пристигнах едва десет минути по-късно.

— Ами онзи, дето е спасил момчето?

— Онази, която го е спасила. Улрика Франсен разполага и с нейното описание. Сега обаче ще трябва да ме извините…

— Как така изобщо си подозирал, че нещо ще се случи тук? — изсъска Соня Мудиг с неочаквана ярост. — По радиото казаха, че си се обадил в централата за спешни повиквания още преди да бъдат произведени изстрели.

— Подсказаха ми.

— Кой?

Микаел си пое дълбоко дъх и погледна Соня право в очите с цялата твърдост, на която беше способен.

— Независимо какви простотии са публикували в днешните вестници, аз наистина искам да ви сътруднича всячески, поне доколкото ми е възможно. Знаете това, надявам се.

— Винаги съм ти имала доверие, Микаел, сега за първи път започвам да се съмнявам в теб — отвърна Соня.

— Окей, уважавам искреността ти, в такъв случай обаче и вие ще трябва да уважите моята — аз също не питая доверие към вас. Има сериозно изтичане на информация, схванали сте го, нали? Иначе това тук нямаше да се случи — каза той, сочейки безжизненото тяло на Торкел Линден.

— Вярно е. Шибана работа — вметна Бублански.

— Та така, сега ще се обадя — заяви Микаел и пое нагоре по улицата, за да може да говори необезпокоявано.

Така и не позвъни. Реши, че е време сериозно да се замисли за сигурността на вестника, ето защо съобщи на Бублански и Мудиг, че за съжаление, се налага начаса да отиде в редакцията, но разбира се, ще бъде на тяхно разположение, независимо кога ще им потрябва. Тогава, за свое собствено удивление, Соня го сграбчи за ръката.

— Първо трябва да ни разкажеш откъде си знаел, че нещо ще се случи — настоя тя.

— За жалост, ще трябва да се позова на защитата на информаторите — отвърна Микаел с измъчена усмивка.

След това си повика такси и пое към редакцията, потънал в мисли. За по-сложни ИТ решения от известно време насам „Милениум“ ползваше услугите на консултантската фирма „Тек Сорс“, банда млади момичета, които им помагаха бързо и ефективно. Сега обаче не искаше да ги замесва. Не му се щеше и да ангажира Кристер Малм, макар той да беше най-просветен по ИТ въпросите в редакцията. Затова пък се сети за Андрей. Той вече бе замесен в историята, при това и невероятно го биваше с компютрите. Микаел реши да го попита и си обеща да се бори момчето да получи назначение веднага щом с Ерика разнищеха тази афера.

* * *

Утрото на Ерика беше кошмарно още преди изстрелите на „Свеавеген“ и това несъмнено се дължеше на проклетата статия от ТТ — онази, която в някаква степен бе продължение на старите нападки срещу Микаел. За пореден път всички завистливи и недоразвити душички бяха излезли от дупките си и плюеха из туитър, по електронната поща и в полетата за коментари онлайн, като този път се бе включила и расистката паплач, очевидно защото в „Милениум“ от години насам се обявяваха против всяка форма на ксенофобия и расизъм.

По-лошото обаче бе това, че за всички в редакцията ставаше все по-трудно да си вършат работата. Хората сякаш ставаха не толкова склонни да предоставят информация на вестника. Освен това се разнасяше упорит слух, че главният прокурор Рикард Екстрьом подготвял обиск на редакцията. Ерика Бергер не вярваше особено. Обиск на вестник си беше сериозна работа, особено с оглед на защитата на източниците.

Тя обаче беше съгласна с Кристер Малм — създаваше се настроение срещу вестника и дори юристи и разумни люде биха могли да повярват в разпространяваните клевети. Тъкмо размишляваше какъв ответен огън би могла да открие, когато Микаел прекрачи прага на редакцията. За нейно учудване не пожела да говори с нея. Отиде право при Андрей Зандер и го заведе в нейния кабинет, където тя ги последва след малко.

Когато влезе, Андрей изглеждаше напрегнат и съсредоточен. Ерика успя да прихване думата PGP^[1]. Знаеше какво е това от курса по ИТ сигурност и забеляза, че Андрей си води записки в един тефтер. После, без дори да я погледне, той хукна към лаптопа на Микаел в редакционната зала.

— За какво беше това? — попита тя.

Микаел й разказа шепнешком. Ерика се разтревожи. Беше почти неспособна да асимилира информацията. На Микаел му се наложи да я повтори няколко пъти.

— Значи, искаш да им намеря скривалище? — попита тя.

— Съжалявам, че те въвличам в това, Ерика — отвърна той. — Но не се сещам за друг, който да познава толкова много хора с летни вили.

— Не знам, Микаел. Всъщност не знам.

— Не можем да ги изоставим, Ерика. Лисбет е простреляна. Положението е отчайващо.

— Щом е простреляна, трябва да отиде в болница.

— Но отказва. Иска на всяка цена да защити момчето.

— За да нарисува убиеца на спокойствие.

— Да.

— Отговорността е твърде голяма, Микаел, рискът също. Ако нещо се случи с тях, пада на нашите плещи, а това ще смачка вестника. Не е наша работа да се занимаваме със защита на свидетели. Това е полицейска материя — представи си само колко криминоложки и психологически въпроси могат да повдигнат онези рисунки. Трябва да има друго решение.

— Със сигурност, ако си имахме работа с друг човек, не с Лисбет Саландер.

— На моменти така ми писва вечно да я защитаваш.

— Просто се опитвам да гледам реалистично на ситуацията. Институциите са изложили живота на Аугуст Балдер на опасност и знам, че това вбесява Лисбет.

— И според теб ние трябва да се намесим?

— Притиснати сме до стената. Тя е бясна и е някъде там навън, няма къде да отиде.

— Ами заведи ги в Сандхамн.

— Двамата с Лисбет сме твърде свързани. Ако се разчуе, че е тя, веднага ще тръгнат да търсят на моите адреси.

— Окей тогава.

— Какво?

— Ще намеря нещо.

И сама не вярваше, че го каза, но така ставаше с Микаел — помолеше ли за нещо, не можеше да му откаже и знаеше, че и с него беше така. Би сторил за нея какво ли не.

— Чудесно, Рики. Къде?

Тя се опита да измисли, но не й хрумваше нищо. В главата й цареше пълно затишие. Не изникваше нито име, нито човек, сякаш внезапно я бяха лишили от цялата й мрежа от контакти.

— Трябва да помисля — каза му.

— Мисли бързо, после дай адреса и указания за пътя на Андрей. Той знае какво да прави.

Ерика реши да излезе, за да помисли на спокойствие. Спусна се по стълбите и се озова на „Йотгатан“, запъти се към „Медборярплатсен“, а през това време имената едно след друго прелитаха през главата й, без нито едно от тях да й се стори подходящо. Залогът беше твърде голям, откриваше грешки и недостатъци у всички, за които се сетеше, или пък не желаеше да ги излага на риск и да ги обременява с проблема, може би защото самата тя не бе наясно със себе си. От друга страна… това беше едно малко момченце, а го обстрелваха, пък и тя бе обещала. Трябваше да измисли нещо.

В далечината виеше полицейска кола. Ерика извърна очи към парка и метростанцията, после погледна нагоре към джамията на възвишението. Подмина я млад мъж, който стискаше някакви книжа, сякаш ги пазеше от някого… и тогава внезапно се сети: Габриела Гране. Отначало името я озадачи. Габриела не беше близка приятелка, а и работеше на място, където категорично не биваше да се нарушават никакви членове на закона. Така че не, идеята не струваше. Габриела щеше да изложи работата си на риск със самото обмисляне на предложението. И все пак… мисълта не напускаше Ерика.

Габриела не беше просто рядко добър и отговорен човек. В главата на Ерика изплува спомен. Беше лято, призори, след празненство с раци във вилата на Габриела в Ингарьо. Двете седяха в хамак на една тераса, загледани във водата в пролуката между дърветата.

— Тук искам да избягам, когато хиените ме погнат — бе казала Ерика, без да е съвсем наясно за какви хиени намекваше.

Навярно се беше чувствала уморена и потисната в редакцията, а нещо в онази къща я бе накарало да я възприема като хубаво място за отстъпление.

Намираше се на ниско възвишение и бе защитена от чужди очи от дърветата и склона, при това Ерика много добре си спомняше как Габриела й отвърна, че приемала думите й като обещание, след което добави: „Когато хиените нападнат, ще си добре дошла тук, Ерика“, та сега тя се замисли над това и се зачуди дали все пак да не й се обади.

Може и да беше нахално от нейна страна, ала реши все пак да опита, така че отново прегледа контактите си и пак се качи в редакцията, за да позвъни от криптираното редфон приложение, с което Андрей бе снабдил и нея.