Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (5)

4.

Катафалката се носеше ритмично след три коли със затъмнени стъкла. Седнал до шофьора, Саймън втренчено следеше пътя.

Шествието навлезе в гробището, провря се между алеите до върха на възвишението и спря покрай тротоара.

Служителите от погребалното бюро извадиха ковчега от фургона и го поставиха на стойка до прясно изкопания гроб. Сложиха два венеца на капака. На единия имаше надпис „На най-добрия ми приятел“, а на другия, поднесен от името на профсъюза на печата, можеше да се прочете „На скъпия ни колега, загинал при изпълнение на професионалния си дълг“.

На десетина метра оттам репортер от местния телевизионен канал стоеше встрани с камера до краката си и чакаше началото на церемонията, за да заснеме няколко кадъра.

Пръв взе думата Саймън и каза, че двамата с покойния били като братя, че твърдоглавият и често грубоват журналист всъщност бил щедър и понякога много забавен човек. Андрю не трябвало да умре толкова млад, можел да свърши още много неща и подобна несправедливост била непоносима.

Саймън прекъсна, сподави риданията си, избърса очите си и заяви, че най-добрите си отиват първи.

След него излезе Оливия Стърн, главната редакторка на „Ню Йорк Таймс“, и с разстроено лице описа трагичните обстоятелства, при които Андрю Стилман беше загубил живота си.

В качеството си на забележителен международен репортер той заминал в Аржентина по следите на бивш военнопрестъпник. Но след като изпълнил храбро задачата си, при завръщането си в Ню Йорк бил убит, докато тичал в парка край река Хъдсън, което доказвало, че ако смъртта те преследва, не можеш да я избегнеш. Отвратително деяние, целящо да се прикрие истината. Зловещо отмъщение на дъщерята на чудовището, разкрито от Андрю. Нападайки Стилман, неговата убийца посегнала на свободата на печата и нейната постъпка се вписвала в поредицата зверства, които баща й бил извършил. Но преди да изпадне в дълбока кома, от която не успял да излезе, Андрю успял да каже на санитарите името на убиеца. Америка нямало да остави ненаказано убийството на един от своите синове. Молба за екстрадиция вече била изпратена на аржентинските власти. „Правосъдието ще възтържествува“, възкликна Оливия Стърн.

После тя постави ръце на ковчега, вдигна очи към небето и тържествено заяви: „Андрю Стилман беше човек с убеждения, отдаде живота си на професията си, на нашата професия, която е най-важната крепост на нашата демокрация. Андрю Стилман, ти падна, защитавайки тази крепост, ти беше войник на полето на честта и ние никога няма да те забравим. От утре зала В на архива на вестника, която се намира на първия приземен етаж вдясно от асансьорите — добави тя, поглеждайки съучастнически директора на отдел «Човешки ресурси», — ще бъде кръстена на твоето име. Вече няма да бъде зала В, а зала «Андрю Стилман». Няма да те забравим!“

Неколцината колеги на Андрю изръкопляскаха, а Оливия Стърн целуна капака на ковчега, оставяйки отпечатък от червило „Коко Шанел“. После се върна на мястото си.

Служителите от погребалното бюро изчакаха сигнала на Саймън. Четирима мъже вдигнаха ковчега и го поставиха на макарата над гроба. Пуснаха механизма и Андрю Стилман бавно изчезна под земята.

Онези, които бяха дошли да го придружат до последното му жилище, се приближиха един след друг да се сбогуват. Сред тях бяха Долорес Салазар, документалистката, която харесваше Андрю — често се бяха срещали в помещението на анонимните алкохолици на Пери Стрийт, Мануел Фигера, който разпределяше кореспонденцията — Андрю единствен го черпеше с кафе от време на време, когато се виждаха в барчето на вестника, Том Симилио — директорът на „Човешки ресурси“, който преди две години го беше заплашил с уволнение, ако не разреши проблема си с пиенето, Гари Палмър, служител в юридическия отдел, с когото често се споразумяваха за извънредните суми, похарчени от Андрю по време на командировките му, Боб Стоул, председателят на профсъюза, който не познаваше Андрю, но в този ден беше дежурен в редакцията, и Фреди Олсън — неговият колега по офис, за когото не беше ясно дали се кани да заплаче, или се мъчи да сдържи лудешкия си смях: толкова надрусан изглеждаше.

Олсън последен хвърли една бяла роза върху ковчега. Наведе се да види къде е и за малко не падна в дупката, добре че синдикалният шеф успя да го хване за ръкава.

Шествието се отдалечи и се разпръсна край колите.

Прегръщаха се. Оливия и Долорес се просълзиха, Саймън благодари на всички, които бяха дошли, и след това всеки се върна спокойно към обичайните си занимания.

Долорес имаше час при маникюристката в 11 часа, Оливия — брънч с приятелка, Мануел Фигера беше обещал на жена си да я заведе в Хоум Дипо да купят нова сушилня, Том Симилио беше кум на сватбата на племенника си, Гари Палмър трябваше да отиде при приятеля си, който имаше щанд на битака на Двайсет и втора улица, Боб Стоул се върна да дежури в редакцията, а Фреди Олсън беше резервирал час за масаж по обед в един клуб в Чайнатаун, където масажистките определено от много отдавна не се бяха изповядвали.

Всеки се връщаше към своя живот, оставяйки Андрю на смъртта му.

* * *

Първите часове след погребението му се сториха ужасно дълги и най-вече самотни; нещо неочаквано за човек като него, който обожаваше самотата. Обзе го тъга, но този път тя не събуди у него желание за фернеткола, нито предизвика изпотяване или дори леко ускоряване на пулса, което впрочем бе разбираемо.

После дойде нощта и заедно с нея странно явление, което той незабавно осъзна.

Макар че до този момент се беше приспособил към изключително тясната си „стаичка в сутерен без врата и прозорци“, а тишината, царуваща на шест стъпки под земята, не го беше притеснила кой знае колко (него, човека, който толкова обичаше какофонията на улицата, нейните шумове: бръмченето на къртачните чукове, пърпоренето на мотористите, които не правеха разлика между мъжественост и децибелите на мотоциклета си, воя на сирените, влудяващото бибипкане на колите за доставки, когато даваха заден ход, гласовете на пияните гуляйджии, които, връщайки се вкъщи, пееха с цяло гърло по всяко време на денонощието и събуждаха у мирните жители на града желание да ги последват до домовете им, за да им го върнат със същото), Андрю с изненада установи, че стои на няколко сантиметра над купчината пръст, в която преди малко беше заровен. Колкото и абсурдно да изглеждаше това, той беше над гроба си, седнал по турски, и можеше да вижда всичко, което ставаше около него, тоест почти нищо.

Тъй като програмата му за деня не беше особено претрупана, той реши да направи оглед на обкръжаващия го пейзаж.

Тревата, милвана от вятъра, беше наклонена на север. Разположените наблизо тисове, кленове и дъбове се навеждаха в същата посока. Сякаш цялата природа наоколо се беше обърнала към магистралата, която минаваше в подножието на гробищата.

И внезапно, докато тревожно се питаше още колко часа ще скучае по този начин, Андрю чу нечий глас:

— Ще свикнеш, в началото изглежда доста отегчително, но в крайна сметка загубваш понятието за време. Знам какво си казваш в този момент. Ако беше мислил по-отдавна за смъртта си, щеше да си купиш място с изглед към морето. И щеше да направиш колосална грешка. От шума на вълните вероятно може да получиш дрисък! Докато на магистралата от време на време стават разни неща. Задръствания, преследвания, катастрофи, много по-разнообразно е, отколкото си го представяш.

Андрю погледна към мястото, откъдето се чуваше гласът. Мъж, също седнал по турски, левитираше^[1] на няколко сантиметра над съседния гроб и му се усмихваше.

— Арнолд Кнопф — каза, без да променя позата си. — Така се казвах. От петдесет години съм тук. Ще видиш, ще свикнеш, трябва някак да го приемеш.

— И това ли била смъртта? — попита Андрю. — Стоиш си така, седнал на гроба си, и гледаш магистралата?

— Гледаш каквото си искаш, свободен си, но според мен тя е най-интересна. Понякога има и посещения, най-вече през почивните дни. Живите идват да плачат на нашите гробове, но не и на моя. А пък съседите ни са тук от толкова време, че онези, които са идвали да ги виждат, вече отдавна са погребани. Повечето дори не си правят труда да излизат. Ние сме най-младите в махалата, ако може така да се каже. Надявам се да имаш посетители, в началото винаги има, после мъката се притъпява, вече не е същото.

По време на дългата си агония Андрю често си беше представял смъртта, и дори се надяваше тя да го освободи от обладаващите го бесове. Но това, което му се случваше в момента, беше по-лошо от всички възможни фантасмагории.

— Много неща съм видял — продължи мъжът. — Два века и три войни. Като си помисля, че ме погуби някакъв тъп бронхит! Ирония на съдбата. Иди и кажи после, че от майтап не се умира! А ти?

Андрю не отговори.

— Виж какво, не бързаме за никъде, пък и не си давай зор, чух всичко — продължи съседът. — Погребението ти беше супер. Все пак да те убият, никак не е банално.

— Ами да, доста е оригинално, съгласен съм — отговори Андрю.

— При това жена!

— Жена или мъж, май това нищо не променя, нали?

— Май не. Ама все пак — да. Имахте ли деца? Не забелязах нито вдовица, нито сирачета.

— Не, нито вдовица, нито деца — въздъхна Андрю.

— Значи, сте ерген.

— Отскоро.

— Жалко, но може би е по-добре за нея.

— Предполагам.

В далечината заблестяха светлините на полицейска кола и седанът, който тя преследваше, спря в страничното платно.

— Виждаш ли, постоянно стават разни неща на магистралата. Тази се казва Лонг Айланд Експресуей и води към летище „Кенеди“. Шофьорите винаги бързат и ги хващат на ей това място. Ако имаме късмет, някой няма да спре и тогава можем да наблюдаваме как го преследват чак до завоя. Онези скапани чинари пречат да видим какво става по-нататък.

— Искате да кажете, че не можем да мръднем от гробовете си?

— А, не, с течение на времето успяваме малко по малко. Миналата седмица стигнах до края на алеята, направих шейсет лакътя^[2] наведнъж. Петдесет години тренирам все пак! Добре, че има някакъв резултат, иначе е безсмислено, нали?

Андрю почувства как отчаянието го изпълва. Съседът му се приближи.

— Не се тревожи, кълна ти се, че се свиква. В началото изглежда невъзможно, но ще видиш, свиква се, вярвай ми.

— Имате ли нещо против да помълчим за известно време, наистина имам нужда от тишина.

— Колкото искаш, момчето ми — отговори Арнолд Кнопф, — разбирам те, не бързам.

И двамата продължиха да седят по турски един до друг в нощта.

 

 

Малко по-късно фаровете на кола блеснаха по пътя, който се изкачваше по възвишението от входа на гробището. Фактът, че някой беше отворил вратата му, затворена по това време, беше мистерия за Арнолд, който сподели учудването си с Андрю.

Кафявият седан паркира до тротоара: от него слезе жена и тръгна към тях. Андрю веднага позна бившата си жена Валери, единствената си любов, която беше загубил, правейки най-глупавата грешка в живота си. А положението, в което се намираше, свидетелстваше за цената, която беше заплатил за един миг заблуда, за една мимолетна лудост.

Дали тя знаеше какви угризения беше изпитал? Дали си даваше сметка, че той беше престанал да се бори от момента, когато тя престана да го посещава в болницата?

Тя се приближи до гроба и коленичи в пълно мълчание.

Когато я видя, той се успокои за първи път, след като го бяха пронизали край река Хъдсън.

Валери беше тук, беше дошла и това беше най-важното.

Внезапно тя вдигна бързо полата си и се изпика на надгробната плоча.

Когато приключи, оправи дрехите си и каза на висок глас:

— Разкарай ми се от главата, Андрю Стилман!

После се върна в колата и си отиде както беше дошла.

— Това, признавам, също не беше банална постъпка! — подсвирна Арнолд Кнопф.

— Наистина ли се изпика на гроба ми?

— Няма да перифразирам един известен поет^[3], но мисля, че тя направи точно това. Не искам да нахалствам, но какво си й сторил, за да дойде посред нощ да се облекчи по този начин?

Андрю дълбоко въздъхна.

— Вечерта на сватбата ни й признах, че съм влюбен в друга жена.

Нямаш представа колко се радвам, че си мой съсед, Андрю Стилман. Чувствам, че вече няма да ми е толкова скучно, и дори никак. Излъгах те преди малко, тук човек може да пукне от скука. И тъй като това вече е факти наистина няма алтернатива, положението е безизходно, приятелю. Честно казано, струва ми се, че твоята госпожа още не ти е простила. В същото време, без да искам да те поучавам, признай, че е кофти да се изповядаш вечерта след сватбата си.

— Не съм способен да лъжа — въздъхна Андрю.

— А си бил журналист, нали? Ще ми разкажеш за това по-късно, сега ще правя упражнения по съсредоточаване, заклел съм се да стигна до онези дървета преди края на века. Писнаха ми тъпите чинари.

Употребата на глагола „съм“ в минало време се стовари върху Андрю със силата на гюле, което пробива стената на крепост. Бил е, а вече е само един разлагащ се труп.

Андрю почувства как гробът го поглъща, опита се да се възпротиви на силата, която го отнасяше под земята, и изкрещя.

* * *

Саймън се приближи до леглото, дръпна завивката и го разтърси.

— Стига си викал, не се издържа вече! Ставай, 10 часа е и трябва да си на работа.

Андрю вдъхна дълбоко въздух, като гмурец, който излиза на повърхността на водата, след като дълго време е сдържал дъха си.

— Ако спреш да къркаш, нощите ти ще са по-спокойни — добави Саймън и прибра една празна бутилка от „Джак Даниелс“. — Стани и се облечи или ще те изхвърля навън, писна ми да те гледам в това състояние!

— Добре де… — каза Андрю и се протегна. — Измъчват ме пружините на канапето ти. Нямаш ли стая за гости?

— А ти нямаш ли си дом? Минаха три месеца, откакто излезе от болницата. Можеше да се прибереш вкъщи.

— И това ще стане. Съвсем скоро, обещавам ти. Не мога да остана сам през нощта. Пък и тук не пия.

— Не пиеш, докато заспя! В кухнята има кафе. Върви да бачкаш, Андрю, това е най-добре за теб и ти го можеш.

— Най-добрите си отиват първи — сериозно ли го каза? Не можа ли да измислиш нещо по-оригинално за надгробната си реч?

— Напомням ти, че всичко това съществува само в болния ти мозък. Ти съчиняваш кошмарите си и, честно казано, прозата ти е жалка.

Саймън тръшна вратата и излезе.

 

 

Андрю влезе в банята. Разгледа лицето си и помисли, че не изглежда зле, като се има предвид колко беше изпил предишната вечер. Промени мнението си, когато се приближи до огледалото. Очите му бяха подпухнали, небръснатата му брада закриваше бузите му. Саймън имаше право — май беше време да се върне при анонимните алкохолици на Пери Стрийт. Дотогава щеше да отчете присъствието си на заседанието в редакцията и след това да отиде в градската библиотека. От три месеца обичаше да прекарва там дните си.

Седнал в голямата зала на читалнята, той се чувстваше сред хора, макар че цареше тишина. Кое друго място можеше да му предложи убежище срещу самотата, без да бъде смущаван от шума на другите хора?

Изкъпан и облечен с чисти дрехи, той излезе от апартамента, спря в „Старбъкс“, където закуси, и се отправи към редакцията. Погледна часовника си и се насочи право в заседателната зала, където Оливия завършваше брифинга.

Журналистите станаха и започнаха да излизат. Андрю стоеше до вратата. Оливия му направи знак да изчака. Когато залата се изпразни, тя се приближи до него.

— Никой не ви принуждава да започнете работа толкова рано, Андрю. Но ако ще се връщате, направете го наистина. Заседанието на редакцията е задължение.

— Нали съм тук?

— Едновременно присъствате и отсъствате. Не сте написали нито ред от три месеца.

— Работя над бъдещата си тема.

— Живеете си живота и отново сте започнали да пиете.

— Кое ви кара да говорите по този начин?

— Погледнете се в огледалото.

— Работих до късно над ново разследване.

— Радвам се за вас и мога ли да знам на каква тема?

— Изнасилена и пребита до смърт преди осемнайсет месеца жена в едно гето в Йоханесбург. Полицията не прави нищо, за да арестува убийците й.

— Криминална история от Южна Африка със сигурност ще развълнува читателите ни, предупредете ме, като свършите, за да ви запазя първа страница.

— Това ирония ли е?

— Точно така.

— Била убита заради сексуалната си ориентация. Единственото й престъпление било, че обичала друга жена. И по същата причина ченгетата, които познават убийците, не са склонни да ги арестуват, сякаш става дума за смазано улично куче, а не за жив човек. Семейството й се бори за справедлив процес, но на властите не им пука, дори биха поздравили изродите, които са убили жената. Била е само на двайсет и четири години.

— Безспорно фактите са трагични, но Южна Африка е далеч от Америка и още по-далеч от проблемите на читателите ни.

— Миналата седмица един от нашите блестящи депутати републиканци заяви по телевизията по повод еднополовите бракове, че те отварят врата пред кръвосмешението и педофилията. В странен свят живеем, всичко има граници, скъпият ни кмет дори иска да ограничи консумацията на сода в кината, но нищо не се прави, за да се спре тъпотията на нашите избраници! Трябва да има закон да бъдат глобявани, ако преминат търпимата норма на невежеството.

— Политическа кариера ли ще правите, Стилман?

Андрю помоли главната редакторка да не се отнася пренебрежително към думите му. Казаното от депутата не било само обидно, но и подтиквало към омраза. Със статията си Андрю искал да покаже насилието, породено от езика на политиците, когато заклеймят дадена общност.

— Разбирате ли идеята ми? В началото описвам убийството на онова невинно момиче, пасивността на южноафриканските власти, които не обръщат никакво внимание на това престъпление, и по-нататък се спирам на нашия тъп депутат, на посланието му и на предвидимите последици за онези, които са му повярвали. Ако се справя, мога да принудя партията му да се разграничи от него и да вземе позиция по въпроса.

— Мъгляв и рискован проект, но ако може да ви запълни времето, докато си върнете желанието за нещо по-…

— … По-важно от двайсет и четири годишна жена, която е била изнасилена, пребита и прободена с нож само защото е лесбийка?

— Не ми приписвайте думи, които не съм казала, Стилман.

Андрю сложи ръка на рамото на редакторката, като леко я притисна, сякаш за да подчертае сериозността на думите си.

— Обещайте ми нещо, Оливия. В деня, когато наистина си отида от този свят, закълнете се, че няма да произнасяте никаква реч на погребението ми.

Оливия погледна изненадано Андрю.

— Да, добре, но защо?

— „Ти падна, защитавайки тази крепост като войник на полето на честта“ — ужасно, срамувах се заради вас.

— Но за какво говорите, Стилман?

— За нищо, оставете. Само ми го обещайте и да спрем дотук. А, последен въпрос, залата за архивите В! Ама наистина, не можахте ли да намерите не толкова забутано място?

— Оставете ме на мира, Андрю, губите ми времето и не разбирам нищо от вашите глупости. Идете да работите, готова съм да ви платя билет до Кейптаун, само и само да не ви виждам тук.

— Йоханесбург! После не ми казвайте, че аз съм бил разсеян. Нямам думи!

Андрю взе асансьора и отиде в офиса си. В него цареше същият безпорядък, какъвто беше оставил в деня, когато го бяха нападнали. Фреди Олсън с кръстословица в ръка дъвчеше молива си и се люлееше на стола.

— „Призрак“ със седем букви, имаш ли някаква представа?

— А шамар по физиономията ти със седем пръста, имаш ли някаква представа?

— Някакъв велосипедист в Уест Вилидж бил бутнат от полицай — продължи Олсън. — Ченгето не било доволно, че са му пресекли пътя, поискал документите му и когато онзи възроптал, му сложил белезници и го арестувал. Искаш ли да се заемеш със случая?

— Как е възроптал?

— Според показанията старецът зашлевил полицая, защото тонът, с който му говорел, не му харесал.

— И на колко години е велосипедистът?

— Осемдесет и пет, а полицаят — на трийсет.

— Този град никога няма да престане да ме учудва — въздъхна Андрю. — Оставям те при твоята хроника на произшествията, мен ме очаква истинска журналистическа работа.

— Бърбън или дайкири?

— Искаш ли да си поговорим за твоите зависимости, Олсън? На погребението ми яко се беше надрусал.

— Не знам за какво говориш, но не съм смъркал от цяла вечност. Заклех се на болничното ти легло, че ако оживееш, никога повече няма да докосна дрога.

Андрю нищо не отговори на колегата си, взе пощата си и един брой от сутрешното издание на вестника. Времето беше хубаво и той се насочи към градската библиотека, която се намираше недалеч от редакцията.

* * *

Андрю показа картата си на входа на читалнята. Служителят го поздрави тихо.

— Здравей, Ясин — протегна ръка Андрю.

— Поръчали ли сте книги за днес? — продължи библиотекарят, разглеждайки екрана на компютъра си.

— Нося си всичко, което ми трябва, за да съм сигурен, че няма да върша нищо полезно: пощата и вестника си.

Ясин се обърна към масата, където обикновено седеше Андрю.

— Имате съседка — пошепна той.

— А нашата уговорка?

— Съжалявам, господин Стилман, в този момент имаме много заявки, залата е пълна и дори връщаме хората. Не мога вечно да пазя мястото незаето.

— Тя дълго ли ще стои?

— Нямам представа.

— Хубава ли е?

— По-скоро да.

— Коя е?

— Знаете, че не ни е разрешено да огласяваме този вид информация.

— Даже и на мен, Ясин?

— Господин Стилман, зад вас има хора, ако обичате, идете на мястото си.

Андрю се подчини и мина през залата, като нарочно стъпваше шумно, придърпа звучно стола към себе си, тръшна се в него и разтвори вестника.

При всяко прелистване на страницата той се стараеше да мачка хартията. Съседката му дори не вдигна глава. Накрая той се умори да досажда и се опита да се съсредоточи в статията, която четеше.

Не успя, остави вестника и се загледа отново в сериозната млада жена срещу себе си.

Прическата и физиономията й напомняха актрисата Джийн Сибърг^[4]. Вперила поглед в четивото си, тя следваше всеки ред с показалеца си. От време на време си водеше бележки в тетрадка. Андрю рядко беше виждал толкова вглъбен в работата си човек.

— Надявам се, че е нещо многотомно? — попита.

Младата жена вдигна очи.

— Не знам какво четете, но ми изглежда страшно увлекателно — продължи той.

Тя повдигна вежди, направи огорчена гримаса и продължи да чете.

Андрю я погледна още веднъж, но преди да каже нещо, тя затвори тетрадката си и стана. Върна книгата на библиотекаря и излезе от залата.

Андрю също стана и се втурна при Ясин.

— Някаква книга ли ви е нужна, господин Стилман?

— Ето тази — отговори той, поглеждайки към книгата, която съседката му току-що беше оставила.

— Трябва първо да впиша, че е върната, и да приготвя нова заемна бележка. Много добре знаете правилата. Върнете се на мястото си, ще я получите след малко.

Андрю изрази недоволството си от прекаленото усърдие на библиотекаря.

Когато напусна библиотеката, с изненада установи, че търси съседката си сред многолюдното множество, пръснато по стълбището на зданието. После вдигна рамене и реши да се поразходи.

* * *

На другия ден, верен на навика си, Андрю се появи в читалнята към 10 часа сутринта. Столът срещу него беше празен. Огледа на няколко пъти залата и накрая разтвори вестника си.

По обед отиде в бюфета. Съседката му пристъпваше към касата, като буташе поднос по стойката пред витрините с продукти. Андрю взе един сандвич и като я наблюдаваше с крайчеца на окото си, се нареди на опашката.

След няколко минути той седна недалеч от нея и започна да гледа как тя се храни. Ядейки ябълков сладкиш, тя не преставаше да записва нещо в тетрадката си и нищо наоколо не я смущаваше.

Андрю беше като хипнотизиран от нейната вглъбеност. Погледът й се местеше равномерно от сладкиша, който лакомо поглъщаше, към тетрадката. Но той бе шокиран от нещо, което бе забелязал още вчера. С показалеца на лявата си ръка тя следеше редовете на четивото си и записваше със същата ръка бележки в тетрадката, а дясната й ръка постоянно беше под масата. Андрю се попита какво ли крие в нея.

Младата жена вдигна очи, огледа помещението, бегло му се усмихна и потегли към читалнята, като мимоходом изхвърли остатъците от обяда си в кофата за отпадъци.

Андрю също хвърли в нея сандвича си и я последва. Настани се на мястото си и разгъна вестника.

— Надявам се, че е днешният — промърмори след няколко минути младата жена.

— Моля?

— Толкова сте недискретен: казах само, че се надявам да е днешният вестник. След като се преструвате, че четете, нека да не увъртаме. Какво искате от мен?

— Нищо не искам, не се интересувах точно от вас, просто размишлявах, това е — смотолеви Андрю, зле сдържайки смущението си.

— Занимавам се с изследвания на историята на Индия, интересува ли ви?

— Да не сте учителка по история?

— Не. А вие да не сте ченге?

— Не. Журналист съм.

— В областта на финансите?

— Защо мислите така?

— Заради часовника ви. Само мъж от тези среди може да си позволи подобно бижу.

— Подарък от жена ми, тоест от бившата ми жена…

— Да не ви е изменила?

— Не, аз й измених.

— Може ли да се заема с работата си?

— Разбира се, не исках да ви прекъсвам.

Тя му благодари и потъна в четивото си.

— Репортер съм — уточни Андрю.

— Не искам да ви обидя — каза младата жена, — но трябва да се съсредоточа върху онова, което чета.

— И защо точно Индия?

— Защото възнамерявам да отида там някой ден.

— На почивка ли?

— Няма ли да ме оставите на мира най-сетне! — въздъхна тя.

— Добре, обещавам, повече няма да кажа нищо. От този момент нататък — нито дума. Честен кръст!

И Андрю удържа обещанието си. Мълча през целия следобед и едва поздрави съседката си, когато тя напусна малко преди затварянето на библиотеката.

 

 

Когато си тръгваше, Андрю взе една книга, оставена от някакъв читател, пъхна в нея двайсет долара и я подаде на библиотекаря.

— Искам само да разбера името й.

— Бейкър — прошепна Ясин, притискайки книгата до гърдите си.

Андрю бръкна в джоба си и извади още една банкнота с лика на Джексън.

— Адресът й?

— Мортън Стрийт №65 — измърмори Ясин и прибра двайсетдоларовата банкнота.

Андрю излезе от библиотеката. Тротоарът на Пето Авеню беше задръстен от хора. В този час беше невъзможно да се спре такси. Той видя младата жена, която вдигаше ръка, опитвайки се да привлече вниманието на някой шофьор. Една кола спря пред нея и шофьорът се показа на прозорчето, предлагайки услугите си. Андрю се приближи достатъчно близко, за да чуе как обсъждат цената на превоза. Тя се качи на задната седалка на черния форд краун и колата потегли.

Андрю изтича до Шесто Авеню, слезе в метрото и взе линия Д и след четвърт час слезе на станция „Четвърта западна улица“. Оттам отиде в бар „Хенриет Хъдсън“, който му беше добре познат заради разнообразието от коктейли. Поръча на бармана джинджифилова бира и се настани на столчето зад витрината. Наблюдавайки кръстовището на „Мортън“ и „Хъдсън“, той се попита защо си мисли, че младата жена, след като излезе от библиотеката, ще си отиде право вкъщи, и най-вече по каква причина е дошъл дотук, след като това няма никакъв смисъл. Дълго обмисля тези въпроси и накрая си отговори, че скуката очевидно е взела връх над разума му. Плати питието си и тръгна към Саймън, който вероятно вече се канеше да приключи работа в гаража.

Няколко минути след като си отиде, черният форд остави Сюзи Бейкър пред дома й.

* * *

Желязната ролетка беше спусната. Андрю продължи да върви и видя Саймън, наведен под гюрука на студебейкър, паркиран малко по-далеч.

— Идваш съвсем навреме — каза Саймън. — Не успявам да го запаля, а сам не мога да го избутам в гаража. Никак не ми се иска да го оставя тук през нощта.

— Да ти имам проблемите, приятел.

— С това си вадя хляба, трябва да го пазя.

— Още ли не си го продал?

— Продадох го и си го върнах от един колекционер, който купи от мен олдсмобил 1950. В моя занаят така се поддържа постоянна и вярна клиентела. Ще ми помогнеш ли?

Андрю застана зад студебейкъра, докато Саймън го буташе с ръка, пъхната през прозореца и поставена на волана.

— Какво му е?

— Не знам. Ще го огледаме утре с моя автомонтьор. След като прибраха колата, отидоха да вечерят в „Мери’с фиш“.

— Започвам да работя — каза Андрю, като седна на масата.

— Време беше.

— И ще се прибера вкъщи.

— Никой не те кара.

— Ти ме караш.

Андрю поръча вечерята на сервитьорката.

— Имаш ли новини?

— От кого? — попита Саймън.

— Много добре знаеш от кого.

— Не, нямам никакви новини от нея, а и защо да имам?

— Не знам, просто се надявах.

— Обърни страницата, тя няма да се върне. Много силно я нарани.

— Една пиянска вечер и едно глупаво признание. Не мислиш ли, че платих доста скъпо?

— Не е моя работа, тия неща ги разказвай на нея.

— Тя се изнесе.

— Не знаех, но ти откъде знаеш, ако нямаш никакви новини от нея?

— Случва ми се да мина покрай дома и.

— Ей така, случайно?

— Случайно.

Андрю погледна през витрината тъмните прозорци на апартамента си от отсрещната страна на улицата.

— Нищо не мога да направя, по-силно е от мен. Има места, които разбуждат паметта. С Валери изживях най-щастливите мигове в живота си. Отивам под прозорците й, сядам на пейка и започвам да си ги спомням. Понякога виждам как ние двамата, като две вечерни сенки, влизаме в нейния блок, натоварени с покупките, които сме донесли от кварталната бакалия. Чувам гласа й, шегите й, гледам мястото, където винаги изпускаше някой пакет, докато търсеше ключовете си. Понякога дори ставам от пейката, за да отида да го вдигна, с безсмислената надежда, че вратата на блока ще се отвори и животът ще продължи оттам, откъдето е спрял. Идиотско е, но ме облекчава.

— И често ли го правиш?

— Бива ли си я рибата ти? — отговори Андрю и бръкна с вилицата си в чинията на Саймън.

— Колко пъти седмично минаваш край дома й?

— Моята е по-добра, сбърка, като избра точно тази.

— Не може да продължаваш да оплакваш съдбата си. Не потръгна между вас, тъжно е, но не е краят на света, нали така? Животът е пред тебе.

— Чувал съм всякакви тъпотии, но твоето „животът е пред тебе“ е върхът.

— И ще ме поучаваш след всичко, което ми разказа?

После Саймън го разпита как е минал денят му и за да се оправдае, Андрю му разказа, че се е запознал с една млада жена в библиотеката.

— Щом не я дебнеш, седнал на пейка под прозореца й, мисля, че новината е хубава.

— Седнах в един бар край дома й.

— И какво направи?

— Много добре ме чу, но не е това, което си мислиш; нещо ме интригува в тази жена, не знам какво точно.

Андрю плати сметката. По Чарлс Стрийт нямаше никой, само един възрастен мъж разхождаше своя лабрадор: кучето куцаше, както и стопанинът му.

— Невероятно е колко си приличат кучетата и собствениците им! — възкликна Саймън.

— Да, ти би трябвало да си купиш кокер. Хайде, прибираме се, тази вечер е последната, която ще прекарам при теб на продъненото ти канапе. Утре се изнасям, обещавам ти. Тя също се е изнесла. Знаеш ли, най-много се измъчвам, когато си представя, че си е отишла, за да заживее с друг мъж.

— Това е най-хубавото, което можеш да й пожелаеш, нали?

— Мисълта, че тя споделя с другиго, че се грижи за него, разпитва го как е прекарал деня си, изживява с него моментите, които някога бяха наши… Не мога да го приема.

— Това е неуместна ревност и тя заслужава много повече.

— Колко си досаден с твоите поучения!

— Може би, но все някой трябва да те поучава. Погледни се!

— Възможно е, но не и ти, Саймън. Най-вече не и ти.

— Първо, никой не знае дали тя е с друг мъж, второ, дори и да е така, не е ясно дали е щастлива с него. Може да си с някого, за да избягаш от самотата, може да споделяш всекидневието, за да преглътнеш по-лесно раздялата, и да продължиш да си спомняш за него. Може да говориш с някого и да чуваш гласа на другия, да гледаш някого в очите и да виждаш очите на другия.

— Ето, виждаш ли, Саймън, точно това имах нужда да чуя. И откъде знаеш всичко това?

— Защото съм го изживявал, глупак такъв!

— Бил си с жена и си мислил за друга?

— Не, бил съм с жена, която обичаше друг, играл съм дубльор, а когато си влюбен, ролята е мъчителна. Знаеш всичко, но се преструваш до деня, когато повече не можеш да търпиш или тя те изхвърля навън.

Нощта стана по-хладна. Саймън потрепери и Андрю го прегърна през рамото.

— Колко сме си добре двамата… Нищо не те кара да си тръгнеш утре, ако още не си готов. От време на време аз мога да спя на канапето, а ти в моята спалня.

— Знам, приятелю, знам, но всичко ще е наред, сега вече съм сигурен. Обаче съм съгласен да спя на твоето легло тази вечер. Не мисли да ми откажеш. Казана дума — хвърлен камък.

После двамата продължиха до дома на Саймън в пълно мълчание.