Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (10)

9.

— Знаете много повече за баба си от онова, което ми казахте — заяви Андрю, сядайки до Сюзи в читалнята на библиотеката.

— Не си смених мястото, за да се настаните до мен.

— Това трябва да се докаже.

— За нищо не сте ме попитали.

— Ще го направя сега. Какво още не сте ми съобщили за Лилиан Уокър?

— Какво ви засяга?

— Не ме засяга. Може понякога да се напивам, може да имам ужасен характер, но професията ми е единствената област, в която съм много добър. Искате ли да ви помогна? Да или не?

— Какви са условията ви?

— Ще се занимавам със случая няколко седмици. Ако успеем да докажем невинността на баба ви и това представлява интерес, искам да ми преотстъпите правото първи да публикувам всичко, което желая, без вашата редакция.

Сюзи прибра нещата си и стана, без да каже нито дума.

— Шегувате се, нали! — възмути се Андрю и тръгна с нея. — Нима ще започнете да обсъждате моите условия?

— В читалнята е забранено да се говори. Елате с мен в бюфета и мълчете.

Сюзи си взе някакъв сладкиш и отиде на масата, където беше седнал Андрю.

— Само сладки неща ли ядете?

— А вие само алкохол ли пиете? Приемам условията ви с уговорка. Няма да поправям статията ви, но искам да я прочета, преди да излезе.

— Съгласен съм. Дядо ви говорил ли ви е за пътуванията си до Берлин.

— Дядо почти не говореше с мен. Защо питате?

— Защото вероятно никога не е бил там. Как обаче да разберем какво означава фразата на Аштън? Нали разбирате от шифроване? Действайте!

— Опитвам се да схвана смисъла на това писмо, откакто го прочетох. Какво мислите, че правя тук всеки ден? Променях мястото на думите, броих гласните и съгласните, дори използвах специален софтуер, но досега нищо не открих.

— Споменахте някакво послание, което баба ви е оставила. Може ли да го видя?

Сюзи отвори чантата си и извади класьор. Разтвори го и подаде на Андрю страница, изписана с почерка на Лилиан:

Удин Робърт Уетмор

Тейлър Фишър Стоун

— Кои са тези четиримата? — попита Андрю.

— Тримата, Уилям Удин е бил министър на финансите при Рузвелт. Не намерих нищо за Робърт Уетмор, има куп хора с това име! Нямате представа колко лекари се казват така. Колкото до шивача^[1] от Фишър Стоун…

— Къде се намира Фишър Стоун?

— Нямам представа. Проверих всички градчета по Източното и Западното крайбрежие, но няма нито едно с това име. Проверих и в Канада. Нищо.

— Опитахте ли в Норвегия и Финландия?

— И там нищо не намерих.

— Ще помоля Долорес да ни помогне. Ако има град с такова име, дори и да е разположен в околностите на Занзибар или на най-малкото островче в света, тя ще го намери. Има ли в класьора ви нещо, което би могло да ни е от полза?

— Освен това неразбираемо послание, има нейни снимки и едно изречение, което е написала на Матилда, нищо особено.

— Какво изречение?

И нито сняг, нито дъжд, нито жега,

нито нощ могли да попречат на вестителя

да измине определеното му разстояние по

най-бързия начин.^[2]

— Баба ви май си е падала по загадките!

— Поставете се на нейното място.

— Разкажете за мъжа, когото видях да излиза от бакалията.

— Казах ви, Кнопф беше приятел на дядо ми.

— Май не са били връстници, нали?

— Не, Кнопф беше по-млад от него.

— Освен че е бил близък с дядо ви, с какво друго се е занимавал?

— Работеше в ЦРУ.

— Той ли постоянно премахва всяка следа от миналото ви?

— Пази ме от малка. Обещал на дядо ми. Той държи на думата си.

— Агент на ЦРУ и приятел на семейството ви. Трудна ситуация. Все едно да седиш на два стола.

— Матилда мислеше, че той е предупредил Лилиан, че ще я арестуват. Кнопф винаги е твърдял обратното. И все пак онзи ден баба не се прибрала вкъщи. Мама никога повече не я видяла.

Андрю извади досието, което му беше дал Мортън.

— Двамата по-лесно ще го проучим.

— Кой ви го даде? — попита Сюзи, разглеждайки вестникарските изрезки.

— Един възрастен колега пенсионер, който по онова време имал известни резерви за аферата „Уокър“. Оставете статиите, те разказват приблизително едно и също. И макар че това тук са оригиналите, съмнявам се, че в досието на Долорес липсва нещо. По-добре да изучим бележките на Мортън, те са от онова време и са написани в разгара на скандала.

 

 

Андрю и Сюзи прекараха остатъка от следобеда в читалнята. Разделиха се привечер на стълбището. Андрю се надяваше, че Долорес е все още в редакцията, но когато пристигна, тя вече си беше отишла.

Влезе в офиса и тъй като целият етаж беше празен, реши да се залови за работа. Разположи бележките си на бюрото и дълго размишлява как да свърже парченцата от пъзела, чийто цялостен вид все още му убягваше.

 

 

Фреди Олсън излезе от тоалетната и се насочи към него.

— Не ме гледай така, Стилман, просто бях в тоалетната.

— Гледам те възможно най-рядко, Олсън — отговори Андрю, без да вдига очи от бележките си.

— Значи, наистина си започнал отново да работиш! И на каква тема ще бъде следващата статия на великия репортер Стилман? — попита Олсън и седна на ъгъла на бюрото на Андрю.

— Никога ли не се уморяваш? — отговори Андрю.

— Ако мога да ти помогна, ще го направя на драго сърце.

— Върви на мястото си, Фреди. Мразя да надничат зад гърба ми.

— Интересуваш се от Централната поща, нали? Знам колко презираш работата ми, но преди две години публикувах голям материал за пощата „Фарли“.

— За какво говориш?

— За превръщането на подземните помещения в гара. Проектът бил предложен от член на Сената в началото на 90-те. Пристъпили към осъществяването му чак след двайсет години. Първата фаза започнала преди две години и ще завърши след четири. Подземията на пощата „Фарли“ ще станат продължение на Пенсилванската гара с връзка под Осмо Авеню.

— Благодаря ти за лекцията по градоустройство, Олсън.

— Защо никога ми нямаш доверие, Стилман? Едва ли ти, който се мислиш за най-великия журналист, се боиш да не ти отмъкна темата. Особено след като вече съм работил по нея. Но ако решиш да слезеш от пиедестала си, ще ти дам бележките си и можеш дори да ги използваш, нямам нищо против.

— Кой ти е казал, че се интересувам от Централната поща?

— „И нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито нощ могли да попречат на вестителя да измине определеното му разстояние по най-бързия начин.“ За глупак ли ме мислиш? Тази фраза е гравирана на фасадата на пощата, вероятно е дълга сто метра. Да не си я преписал, защото я намираш за много поетична?

— Не знаех, кълна ти се — отговори Андрю.

— Вдигай глава от време на време, когато ходиш, Стилман, ще разбереш, че живееш в Ню Йорк. А небостъргачът, чийто връх променя цвета си, се казва Емпайър Стейт Билдинг, в случай че някой ден си зададеш този въпрос.

Смутен, Андрю събра нещата си и напусна редакцията. Защо Лилиан Уокър беше преписала фраза от фасадата на Централната поща и какво означаваше този цитат?

* * *

Тръните и храстите на блатистата местност бяха покрити със скреж. Долината беше съвсем бяла, а езерата — замръзнали. Цветът на небето напомняше ту тебешир, ту въглен, в зависимост от вятъра, който придърпваше облаците върху почти пълната луна. На хоризонта тя забеляза трепкаща светлина. Облегна се на ръцете си и се изправи, после се затича с всички сили. Граченето на гарван я накара да вдигне глава. Птицата я гледаше с черните си очи, очаквайки търпеливо да се нахрани с мъртвешка плът.

— Още не — каза тя и продължи да тича.

Отляво имаше насипи, които образуваха нещо като укритие, тя зави с намерението да стигне до тях. Ако успее да се скрие, няма да я заловят.

Тя ускори бягането си, но вече се развиделяваше. Отекнаха три изстрела. Усети как нещо я опари в гърба, дъхът й спря, краката й се подгънаха и тялото й полетя напред.

Допирът на устните и до снега я успокои. В крайна сметка не е толкова ужасно да умреш. Беше толкова хубаво да престанеш да се бориш.

Чу как замръзналата земя скрипти под краката на хората, които се приближаваха, и пожела да умре, преди да е видяла лицата им. Да запази като последен спомен само очите на Матилда. Искаше само още малко сила, за да помоли дъщеря си за прошка. Прошка, че е била такава егоистка и я е лишила от майка.

Как да се примири с мисълта, че ще изостави детето си, че повече никога няма да го притисне до себе си, няма да усети дъха му, когато то шепне някаква тайна на ухото й, няма да чува смеха му, който я отвличаше от грижите, от всичко, което я отдалечаваше от него? Да умреш, е нищо, но да не виждаш повече близките си, е по-ужасно от ада.

Сърцето й биеше с бясна скорост, опита се да стане, но земята се разтвори пред нея и тя видя как лицето на Матилда се показва от бездната под звуците на барабан.

 

 

Сюзи беше плувнала в пот. Този кошмар, който от дете често я спохождаше, винаги я изпълваше с гняв, когато се събуждаше.

Някой барабанеше на вратата. Тя отметна завивките, прекоси хола и попита кой е.

— Андрю Стилман — извика гласът от площадката.

Тя отвори.

— Да не правите гимнастика? — попита той и извърна поглед от гърдите й, които се очертаваха под мократа тениска. За първи път от дълго време почувства желание.

— Колко е часът?

— Седем и половина. Донесох ви кафе и кифли. Идете да се измиете и облечете.

— Да не сте паднали от леглото си, Стилман?

— Аз — не. Нямате ли някакъв пеньоар или някаква по-прилична дреха?

Сюзи взе кафето и захапа кифлата.

— На какво дължа удоволствието от тази закуска, доставена в дома ми?

— Тази нощ благодарение на един колега научих нещо много важно.

— Първо вашата Долорес, сега и някакъв колега, нима цялата редакция на „Ню Йорк Таймс“ се интересува от съдбата на баба ми? Май с човек като вас дискретността е невъзможна.

— Олсън нищо не знае и недейте да ме поучавате. Ще се облечете ли най-сетне?

— Какво сте научили? — попита Сюзи и се върна в спалнята.

— Ще разберете на място — отговори Андрю и я последва.

— Ако нямате нищо против, ще взема душ сама.

Андрю се изчерви и се отправи към прозореца в хола.

Сюзи се появи след десет минути, облечена с джинси, дебел пуловер и плетена шапка в тон с пуловера.

— Отиваме ли?

— Облечете това — нареди Андрю, като й подаде якето си. — И нахлупете шапката до очите. Ще излезете сама. Ще тръгнете по улицата и на отсрещния тротоар ще видите пресечка. Ще стигнете до решетка, която винаги е отворена. Ще излезете на Лерой Стрийт. Тичайте до Седмо Авеню и вземете такси. Слезте на входа на гара „Пенсилвания“ на кръстовището на Осма и Трийсет и първа улица. Ще ви намеря там.

— Не мислите ли, че е рано да си играем на стражари и апаши? Какво значи това?

— Долу е паркирано такси. Откакто влязохте в банята, не е помръднало — каза Андрю и погледна през прозореца.

— И какво от това? Може шофьорът да е отишъл да пие кафе.

— Има ли наоколо място, където да сервират кафе? Шофьорът седи зад волана и постоянно наблюдава прозорците на апартамента ви. Правете каквото ви казвам.

Сюзи облече якето. Андрю нагласи шапката на главата й и я огледа.

— Добре. Не ме гледайте така, следят вас, а не мене.

— И мислите, че като съм маскирана, ще ме помислят за вас?

— Важното е да не ви вземат за вас.

Андрю се върна на прозореца. Таксито не потегли, когато Сюзи излезе от блока.

Андрю изчака няколко минути и си тръгна.

* * *

Чакаше го на тротоара пред будката за вестници.

— Кой беше паркирал отпред?

— Записах номера, ще се опитам да узная повече.

— Влакът ли ще вземем? — попита Сюзи, обръщайки се към гарата.

— Не — спокойно отговори Андрю. — Погледнете към другата страна на улицата.

Тя се завъртя.

— Писма ли ще изпращате?

— Стига сте се правили на много остроумна, а прочетете какво е написано горе.

Сюзи се облещи, когато откри текста на фасадата на пощата „Фарли“.

— А сега трябва да разбера защо баба ви е записала тази фраза.

— Матилда ми говореше за някаква кутия, където Лили е оставила документи. Вероятно е пощенска кутия.

— Лошо, ако е така. Съмнявам се, че след толкова години тя се води на същия абонат. Освен това как да я открием?

Прекосиха улицата и влязоха. Зданието беше огромно. Андрю попита на едно гише къде се намират пощенските кутии. Мъжът посочи с пръст коридора вдясно.

Сюзи свали плетената шапка: нежният й тил развълнува Андрю.

— Никога няма да я намерим: тук има хиляди кутии — въздъхна тя и погледна стената на коридора, покрита с кутии.

— Баба ви е искала някой да намери тази кутия. Което и да е това лице, то, както и ние, е имало нужда от допълнителна информация.

Андрю се обади в редакцията.

— Трябва ми помощ, Олсън.

— Искам да чуя истинския Стилман — отговори Фреди, — чудесно го имитирате, но това, което казахте, не е в негов стил.

— Говоря сериозно, ела пред входа на пощата „Фарли“ Фреди.

— А, сега ми стана ясно. Какво ще спечеля, ако ти услужа, Стилман?

— Моето уважение и обещанието, че можеш да разчиташ на мен, когато се наложи.

— Добре — отговори Олсън, след като размисли.

* * *

Андрю и Сюзи чакаха Олсън на стъпалата. Той слезе от таксито и подаде на Андрю касова бележка.

— Не ми се ходеше пеша, дължиш ми десет долара. Какво искаш да знаеш за пощата „Фарли“?

— Искам да ми разкажеш всичко за това място.

Олсън не сваляше очи от Сюзи и настойчивостта на погледа му беше смущаваща.

— Аз съм приятелка на бившата жена на Андрю — каза Сюзи, която беше разбрала що за човек стои пред нея. — Завършвам урбанизъм. Хванаха ме, че съм преписала от интернет цяла глава от дипломната ми работа. Професорът прие да си затвори очите при условие че я заместя с друга за значението на архитектурата от 1900 година върху развитието на градския пейзаж в Ню Йорк. Този тип е голям гадняр, срокът е до понеделник, невъзможно е да го направя за толкова малко време, но нямам избор, трябва да успея. Тази поща е сред най-забележителните постройки от онази епоха. Андрю ме увери, че я познавате по-добре от архитекта, който я е създал.

— По-добре от Джеймс Уетмор ли? Ласкаете ме, госпожице, но е вярно, че знам доста неща за това място. Публикувах прекрасна статия на тази тема, трябва да я прочетете. Ако ми дадете адреса си, ще ви я донеса още тази вечер…

— Какво име казахте?

— Името на главния архитект? Не го ли знаете?

— Забравила съм го — отговори Сюзи и се замисли. — А името Фингър Стоун говори ли ви нещо? Дали не е някакво специално място в тази поща?

— Каква по-точно студентка по урбанизъм сте, госпожице?

— Мързелива — призна Сюзи.

— Така изглежда — смотолеви Олсън. — Последвайте ме.

Той заведе Андрю и Сюзи пред една стена и ги накара да спрат под възпоменателната плоча за откриването на Централната поща, на която пишеше:

УИЛЯМ Х. УДИН

министър на финансите

 

 

ЛОРЪНС У. РОБЪРТ-младши

заместник-министър

 

 

ДЖЕЙМС А. УЕТМОР

главен архитект

 

 

ТЕЙЛЪР & ФИШЪР

УИЛЯМ Ф. СТОУН-младши

архитектурна компания 1933

— Ето номера на пощенската кутия — прошепна Андрю на ухото на Сюзи.

— Откъде искате да започнем посещението? — попита гордо Олсън.

— Вие сте нашият гид — отговори Сюзи.

През следващите два часа Олсън се прояви като съвършен екскурзовод. Познанията му изненадаха дори и Андрю. На всяка крачка Фреди спираше, за да обясни на Сюзи произхода на някой фриз, кой скулптор е създал еди-какъв си барелеф, кои дърводелци са направили таваните, откъде идвали мраморните плочи, с които облицовали пода. Сюзи с удоволствие слушаше историята на това място, като от време на време разпитваше Олсън, което незабавно подразни Андрю.

Когато се върнаха пред стената с пощенските кутии, Сюзи и Андрю констатираха, че нито една няма номер 1933.

— Когато в началото на 1980-а била въведена автоматична система за сортиране на кореспонденцията, цялата подземна част била затворена за посетители.

— Имало ли е други пощенски кутии в подземието? — попита Сюзи.

— Сигурно, но хората все по-рядко ги използвали, повечето от тези тук служат за декорация. На горните етажи също не пускат, но аз съм приятел с един от директорите на пощата. Ако искате да ги посетите, може да го направим след няколко дни. Дори може да хапнем заедно преди или след визитата.

— Прекрасна идея — отговори Сюзи.

 

 

Тя благодари на Олсън за времето, което й е отделил, и заяви, че се прибира вкъщи да допълни дипломната си работа с наученото от него.

Олсън си записа телефонния й номер и я увери, че е изцяло на нейно разположение.

Сюзи върна якето на Андрю и остави двамата мъже сами. Олсън я изчака да се отдалечи.

 

 

— Я кажи, Стилман, ти нали още страдаш за пропадналия си брак? — каза Фреди, докато гледаше как Сюзи пресича Осмо Авеню.

— Тебе какво те засяга?

— Така си мисля. В такъв случай нали нямаш нищо против да поканя приятелката ти на вечеря? Може и да се лъжа, но ми стори, че ме хареса.

— Ако ти се струва, че някой те е харесал, най-важно е да не пропуснеш случая.

— Винаги си много мил с мене, Стилман.

— Тази жена е свободна, Фреди. Прави каквото искаш.

* * *

Когато влезе във „Франки“, Андрю видя Сюзи, седнала на неговата маса в дъното на ресторанта.

— Казах на сервитьорката, че ще вечерям с вас.

— Ясно — каза Андрю и седна.

— Успяхте ли да се отървете от колегата си?

— Успях, но не и благодарение на вас.

— Сега какво ще правим?

— Ще вечеряме. След това ще извършим една глупост с надеждата, че по-късно няма да съжаляваме.

— И каква е тази глупост? — попита Сюзи и зае предизвикателна поза.

Андрю вдигна очи към небето и бръкна в чантата си. Извади фенерче и го постави на масата. Сюзи го запали и го насочи към тавана.

— Хайде да се състезаваме кой по-добре може да представи Статуята на свободата! — възкликна тя и освети очите на Андрю. — Кажете ми всичко, което знаете, господин Стилман! — добави тя, играейки на упорит следовател.

— Ако работехме в цирк, щяхте да сте много добра. Радвам се, че се забавлявате.

— Добре, какво ще правим с тази лампа?

— Ще търсим една пощенска кутия в подземията на пощата „Фарли“.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Прекрасна идея!

— За мен е точно обратното.

Андрю разгърна пред Сюзи план на сградата.

— Долорес го получи от кметството. Бил е част от документите, предоставени за публично ползване. Някогашните пощенски кутии са зазидани ето в тази зона — каза той и посочи с пръст черна линия. — А аз открих начин да се доберем до тях.

— Да не би да минавате през стени?

— Виждате ли тези защриховани места? Това са гипсови прегради. Но след като всичко това ви разсмива, ще се прибера вкъщи да гледам телевизия: ще бъде по-приятно и по-безопасно, отколкото да се завирам като крадец в подземията на пощата.

Сюзи постави ръка върху ръката на Андрю.

— Исках само да ви накарам да се усмихнете. Още не съм ви виждала усмихнат.

Андрю направи гримаса.

— Приличате на Джак Никълсън в ролята на Жокера.

— Добре де, аз съм човекът, който не се смее — измърмори Андрю и сгъна плана. — Довършете си спагетите, ще ви обясня всичко на място — отдръпна той ръката си.

Сюзи помоли сервитьорката за още една чаша вино. Андрю й направи знак да му донесе сметката.

— Как се запознахте с жена си?

— Познавахме се от колежа. И двамата сме израснали в Покипси.

— Били сте заедно още като тийнейджъри?

— С прекъсване от двайсет години. Срещнахме се случайно в Ню Йорк пред входа на един бар. Валери беше станала жена, и то каква! Но онази вечер за мен тя беше момичето от ученическите ми години. Чувствата невинаги остаряват.

— И защо се разделихте?

— Първия път тя си тръгна. Всеки от нас си имаше своите детски мечти и тя нямаше време да ме чака. Тийнейджърите са нетърпеливи.

— А втория път?

— Никога не съм умеел да лъжа.

— Изневерихте ли й?

— Дори не успях.

— Смешен тип сте, Стилман.

— Но не мога да се смея.

— Още ли я обичате?

— Има ли значение?

— Тя е жива, това променя много неща.

— Шамир ви е обичал и вие сте го обичали. По някакъв начин все още сте заедно. Аз обаче съм сам.

Сюзи се наведе над масата и целуна Андрю. Беше мимолетна целувка, изпълнена с тъга и страх, целувка на двама самотници.

— Ще го направим ли? — помилва го тя по бузата.

Андрю взе ръката на Сюзи и впери поглед в осакатените й пръсти. Целуна я по дланта.

— Да, ще го направим — каза той и стана.

 

 

Таксито премина по улиците на Ийст Вилидж, Челси, Хеле Кичън и зави на изток. На няколко пъти Андрю се обръщаше и гледаше през задното стъкло.

— Стига с вашата параноя — въздъхна Сюзи.

— Колата пред вас всъщност е била полицейска.

— Да не би шофьорът да е направил признания? — пошегува се тя.

— Не само Олсън има връзки. Той има човек в пощата, а аз познавам бивш инспектор от нашия квартален участък. Днес следобед му се обадих, номерът на таксито съответства на номера на полицейска кола.

— Вероятно в нашия квартал обикаля крадец и това обяснява двата обира.

— Бих желал да е така. Инспектор Пилгез не е човек, който няма да ми отговори, но този път… Помолих го да се опита да разбере кого следи полицията. Бившите му колеги са го уверили, че днес е нямало полицейско наблюдение на Хъдсън Стрийт.

— Не разбирам, колата полицейска ли е била, или не?

— Колата е била с двойна маскировка: като такси и като полицейска кола. Само държавна агенция може да върши подобни неща. Сега разбирате ли?

* * *

Андрю поведе Сюзи през гара „Пенсилвания“. Ескалаторът ги отведе към пероните, разположени в подземието. В този късен час гарата беше почти празна. Коридорът, по който поеха, ставаше все по-тъмен. След като преминаха един завой, излязоха пред ограда, на която имаше афиши с разрешителни за строеж.

— Тук започва строежът — каза Андрю, извади от чантата си отвертка, зае се с пантите на дървената врата и лесно успя да я отвори.

— Май разбирате от тези неща — каза Сюзи.

— Баща ми обичаше да майстори. На него съм се метнал.

Пред тях се разкри подземен проход, слабо осветен от няколко крушки, висящи на кабел, закачен на тавана. Андрю запали фенера и каза на Сюзи да го последва.

— Под Осмо Авеню ли сме? — попита тя.

— Да, и ако планът ми е точен, този проход ще ни отведе в подземията на пощата „Фарли“.

Помещението, в което влязоха, беше съвсем тъмно. Андрю подаде фенерчето на Сюзи и я помоли да освети скицата, която държеше в ръцете си.

— Вдясно — каза той и потегли.

Стъпките им кънтяха. Андрю направи знак на Сюзи да спре и да мълчи. Угаси фенера и изчака няколко минути.

— Какво има? — прошепна тя.

— Не сме сами.

— Това са плъхове, това място сигурно гъмжи от тях.

— Плъховете не носят обувки — отговори Андрю. — Чух шум от стъпки.

— Ами да се махаме тогава.

— Мислех ви за по-смела. Последвайте ме, може и да са плъхове, вече не чувам нищо.

Андрю отново запали фенера.

Попаднаха в някогашната зала за сортиране на кореспонденцията. Старите дървени бюра, над които имаше метални рафтове, където пощенските служители са разпределяли писма и пратки, бяха потънали в прах. След това преминаха през столовата, гардероба и ред канцеларии в жалко състояние. Андрю имаше чувството, че е попаднал на потънал кораб.

Отново се взря в плана и се върна обратно.

— Трябвало е някъде вляво да забележим вита стълба. Някогашните пощенски кутии са точно над нас, но не знам как да стигнем до тях.

Андрю видя куп сандъци. Подаде фенера на Сюзи, отмести ги и зърна ръждясалите перила на разнебитена стълба, която изчезваше в отвора на тавана.

— Ето я — каза той и изтупа праха от себе си.

Изкачи се първи, за да се убеди, че стълбата ще издържи, когато Сюзи го последва, но после си спомни, че тя е алпинистка и няма да се уплаши от някаква стара стълба.

Сюзи се качи след него на горния етаж. Андрю освети помещението и откри множество пощенски кутии, зазидани в стената. Ключалките им бяха поставени в месингова звезда, а номерата им бяха изписани с позлата.

Сюзи приближи до кутията с номер 1933. Андрю отново взе отвертката и разби патрона на ключалката.

— Честта се пада на вас — каза той, като отвори пощенската кутия.

Сюзи извади плик, разкъса го трескаво и прочете единствената дума, която бе написана на бележката вътре в него: „Снегурочка“.

Андрю постави пръст на устните на Сюзи и угаси фенера.

Този път беше сигурен, че е чул скърцане, после тежко дишане, което едва ли идваше от гризач. Изчака малко, опитвайки си да си спомни плана, който многократно беше изучавал. Хвана Сюзи за ръка и тръгна покрай стената с пощенските кутии.

Сюзи се спъна в някакъв предмет и извика. Андрю запали фенерчето и видя стъпала, които водеха нагоре.

— Оттук — каза той и ускори хода си.

В ехото от техните стъпки той различи и шума от стъпките на двама души, които ги преследваха.

Андрю стисна ръката на Сюзи и се затича. Пред него се изправи врата, но той я ритна два пъти и я отвори. После я затвори и постави две метални каси пред нея.

Бяха попаднали в зала, пълна с отпадъци. Носеше се невероятна смрад на урина и екскременти. Вероятно някакви бездомници бяха използвали това място. Но щом бяха стигнали тук, значи, имаше някакъв вход. Андрю освети помещението и видя отвор на тавана. Довлече едно старо бюро и нареди на Сюзи да се изкатери. Видя как тя ловко изчезна в дупката. Лицето й се показа и тя му подаде ръка. Докато се издигаше нагоре, Андрю чу как вратата беше разбита от ударите на преследвачите. Сюзи му показа прозорче, чиято желязна решетка беше махната. Вероятно оттук бездомниците се бяха вмъкнали в зданието. Те се покатериха до прозорчето, измъкнаха се през него и скочиха в бетонния канал, който заобикаляше пощата „Фарли“ покрай Трийсет и първа улица. За щастие, в него нямаше вода.

Чистият въздух им подейства добре. Андрю пресметна, че имат само две минути преднина. В този тъмен ров посред нощ всичко можеше да се случи.

— Хайде, трябва да се измъкнем оттук — каза той.

* * *

Като излязоха на улицата, те прекосиха тичешком Осмо Авеню и спряха насред платното, за да се качат в такси. Андрю помоли шофьора да кара към Харлем. Като минаха Осемдесета улица, заяви, че е размислил и иска да отиде в Гринуич Вилидж.

През целия път, докато таксито пътуваше по Уест Сайд Хайуей, Андрю не престана да мърмори.

— Казахте ли на някого за нашето среднощно приключение? — каза той, стискайки зъби.

— Разбира се, че не, за каква ме мислите?

— Тогава как ще обясните случилото се?

— Може би са били чисто и просто бездомници.

— Никой не е влизал от години в помещението, където чух първите стъпки.

— Откъде знаете?

— Прахът по пода беше недокоснат. Нашите преследвачи вървяха подире ни още от гарата. И мога да ви гарантирам, че нито аз, нито вие сме били следени на излизане от вкъщи.

— Кълна ви се, че не съм говорила с никого — ядоса се Сюзи.

— Вярвам ви — отговори Андрю. — Отсега нататък трябва да бъдем много внимателни.

Сюзи подаде на Андрю бележката, която беше намерила в пощенската кутия.

— Имате ли представа какво означава? — попита той.

— Никаква.

— Май е на руски — каза Андрю. — Не свидетелства в полза на баба ви.

Сюзи не отговори.

Когато най-сетне влязоха в апартамента на Андрю, Сюзи, замръзнала, отиде в кухнята да приготви чай.

— Снежанка, Снежното момиче^[3]! — внезапно извика Андрю от хола.

Сюзи постави подноса на бюрото и се наведе над екрана на компютъра.

— „Снегурочка“ е опера, написана от Римски-Корсаков през 1881-ва по пиесата на Александър Островски — заяви той.

— Лилиан е обичала само джаз.

— Ако баба ви си е направила труда да скрие името на тази опера в пощенска кутия, значи, то има голямо значение.

— А какъв е сюжетът?

— Вечното противопоставяне на природните сили — отговори Андрю. — Четете вие, очите ми се уморяват — каза той и стана от стола. Ръцете му започнаха да треперят, той ги скри зад гърба си и отиде да се излегне на дивана.

Сюзи седна на неговото място и започна да чете на глас.

— В тази история се срещат митични персонажи и хора от плът и кръв. Снежното момиче иска да живее сред хората. Майка й Пролет мила и баща й Дядо Мраз приемат да бъде осиновена от двойка селяни. Във второ действие жена на име Купова обявява сватбата си с Мизгир. Но няколко дни преди сватбата Мизгир вижда в гората Снежанка, влюбва се безумно в нея и я умолява да отговори на любовта му.

— Това ми напомня някого — въздъхна Андрю.

— Снежанка няма представа какво е любовта и му отказва. Селяните искат цар Берендей да накаже Мизгир, който е измамил годеницата си. Царят се съгласява, но когато вижда Снежанка, и той е покорен от красотата й. Пита я дали обича Мизгир. Тя му отговаря, че сърцето й е от лед и не може да обича никого. Тогава царят заявява, че този, който успее да завладее сърцето й, ще се ожени за нея. В следващите две действия Снежанка най-сетне открива силата на чувствата и се влюбва в Мизгир. Майка й я е предупредила никога да не се излага на слънчевите лъчи, но Мизгир живее на светло. Снежанка излиза от гората, за да се срещне с него, ала за отчаяние на присъстващите и на нещастния влюбен, се стопява и се изпарява.

— Много ми е близък този Мизгир, искрено му съчувствам и разбирам страданието му — промърмори Андрю.

— Наистина е страдал и се е удавил в езерото.

— Е, всеки си има свой начин. Аз се давя във фернеткола. И как свършва тази руска трагедия?

— Царят обявява на народа си, че изчезването на Снежанка ще бележи края на дългата руска зима.

— Прекрасно! Много напреднахме! — изруга Андрю.

— Защо баба ми е оставила тази руска дума в пощенската кутия?

— Тъкмо се канех да ви попитам.

 

 

Андрю предложи спалнята си на Сюзи. Той щял да спи на канапето, не му било за първи път. Сюзи взе завивката, угаси лампата и легна на килима до него.

— Какво правите?

— Нали ви казах, че не обичам леглата. Освен това ми се струва, че дори и с нови чаршафи вие не искате да използвате вашето. Защо тогава да спим поотделно?

— Няма ли да ви е по-удобно на канапето? Ако не искате да спите сама, аз мога да се устроя на килима.

— Не, не искам канапето.

Докато очите им свикваха с тъмнината, и двамата мълчаха.

— Спите ли? — прошепна Сюзи.

— Не.

— Не ви ли се спи?

— Спи ми се, капнал съм.

— Тогава?

— Тогава нищо.

— Хубава беше тази вечер.

— Не беше много приятно, когато преследвачите изкъртиха вратата.

— Говоря за вечерята — прошепна Сюзи.

— Да, хубаво беше — отговори Андрю и се обърна към нея.

Чу спокойното й дишане. Сюзи беше заспала и Андрю продължи да я гледа, докато сънят също го надви.

* * *

Телефонен звън събуди Кнопф.

— Надявам се, че ме търсите за нещо важно. Вижте колко е часът.

— „Снегурочка“. Не си ли струваше да ви обезпокоя?

Кнопф затаи дъх.

— Защо произнесохте това име? — каза той, сдържайки вълнението си.

— Защото вашите две гълъбчета го знаят.

— Разбрали ли са смисъла му?

— Не още.

— И как са го научили?

— Според доклада от подслушването, който току-що ми предадоха, тази нощ двамата са се поразходили из подземията на пощата „Фарли“. Вашата Лилиан Уокър била оставила послание в една пощенска кутия. Мислех, че сме унищожили всички следи.

— Явно не сме — въздъхна Кнопф.

— Бих искал да знам как е възможна подобна грешка?

— Очевидно тя е била още по-хитра, отколкото сме предполагали.

— Отколкото СТЕ предполагали, Кнопф, напомням ви, че вие отговаряхте за операцията.

— Пожелахте да действате твърде рано и противно на моето мнение. Ако бяхме изчакали…

— Ако бяхме изчакали още един ден, тя щеше всичко да издаде и „Снегурочка“ щеше да умре. А сега разчистете пред вратата си и решете тази история веднъж завинаги.

— Не виждам защо е тази паника. Дори и да разберат за какво става дума, в което силно се съмнявам, те нямат никакви доказателства.

— Сюзи Уокър и Андрю Стилман успяха за няколко дни да намерят документ, за чието съществуване ние не сме знаели цели четирийсет и шест години. Не ги подценявайте. Толкова ли сте сигурен, че досието за „Снегурочка“ е унищожено? Случилото се тази вечер като че ли ни убеждава в противното.

— Сигурен съм.

— Тогава кой още се интересува от вашите две протежета и защо?

— Какви ги приказвате?

— Ето, цитирам доклада от подслушването: „Не беше много приятно, когато преследвачите изкъртиха вратата“. Някой от нашите ли ги преследваше?

— Не, загубихме следата им. Излязоха от блока, без да разберем.

— Любителска работа, Кнопф — възропта носовият глас. — „Снегурочка“ трябва да бъде пазена. Днес повече от всякога. В съвременния контекст разкриването й би било истинска катастрофа, разбирате ли ме?

— Много добре ви разбирам, господине.

— В такъв случай направете необходимото.

Събеседникът затвори телефона, без да каже „лека нощ“.