Мишел Уелбек
Подчинение (27)

В продължение на последвалите две седмици свиквах с молебствието на службите, без истински да го харесам. Службата е единственият разпознаваем признак, единственият реален допир с набожността, така както я възприема външният свят. Останалото бяха четения и пения на подходящите за различните часове на деня псалми, прекъсвани понякога от кратки четения на светите писания, извършвани от един от монасите — тези четения съпътстваха и храненето, протичащо в мълчание. Новата църква, построена в границите на абатството, се отличаваше с откровената си грозота; с архитектурния си стил напомняше малко на търговския център „Сюпер-Паси“ на улица „Анонсиасон“^[1] — витражите й — абстрактни цветни петна, не заслужаваха никакво внимание; за мен обаче всичко това беше без особено значение: не бях естет, дори никак, в сравнение с Юисманс и еднообразната грозота на съвременното религиозно изкуство ми беше почти безразлична. Гласовете на монасите се издигаха в мразовития въздух, чисти, смирени и невинни; бяха изпълнени с благост, с надежда и очакване. Господ Христос щеше да дойде отново, щеше да дойде много скоро и топлината на неговото присъствие вече изпълваше с радост душите им, това беше всъщност единствената тема на техните песнопения, песнопения на органично и кротко очакване. Ницше го беше схванал правилно със своя нюх на дърта многознайница: в своята същност християнството беше женска религия.

Всичко това би могло да ми хареса, ако с връщането ми в килията нещата не тръгваха на зле: детекторът на дим ме фиксираше с червеното си враждебно оченце. Понякога пушех на прозореца само за да установя, че и тук нещата се бяха влошили от времето на Юисманс: TGV-линията минаваше покрай границите на парка, на около двеста метра по права линия, влаковете профучаваха в тази си отсечка с пълна скорост и тропотът на мотрисите върху релсите нарушаваше няколко пъти на час съзерцателната тишина на мястото. Студът ставаше все по-непоносим и всяко от тези мои пребивавания до прозореца ме караше след това да се залепям задълго до радиатора в стаята. Настроението ми ставаше все по-кисело и прозата на Жан-Пиер Лонжа, несъмнено прекрасен монах, изпълнен с най-добри намерения и с любов, ме дразнеше все повече. „Животът трябва да бъде общуване с несекваща любов, независимо дали е живот на изпитания, или на радости — пишеше братът. — Възползвай се от тези няколко дни и работи върху способността си да се отдадеш на обичта както на думи, така и на дела.“ Отклоняваш се от темата, ахмако, сам съм в стаята, гаврех се аз, побеснял. „Дошъл си тук, за да отдъхнеш от странстванията си и да започнеш ново пътешествие вътре в себе си, в мястото извор, където се проявява силата на желанието“, продължаваше той. Моето желание е ясно и просто, беснеех аз, а именно — да изпуша една цигара, ето докъде съм се докарал, ахмако, това е моето място извор. За разлика от Юисманс аз не чувствах сърцето си „закоравяло и изпепелено от разгул“, а дробовете си закоравели и изпепелени от тютюна, и то без никакво съмнение.

„Чуй, вкуси и пий, плачи и пей, почукай на вратата на любовта!“, призоваваше изпадналият в екстаз Лонжа. На третия ден сутринта разбрах, че трябва да си тръгна, престоят ми беше обречен на провал. Споделих с брат Пиер, че напълно неочаквани служебни задължения, невероятно важни, ме принуждават — за съжаление! — да прекратя усамотението си. Знаех, че ще ми повярва с тази негова физиономия на Пиер Московиси, а може и да е бил нещо като Пиер Московиси в предишния си живот, с Пиер Московиси можеш да се разбереш, и аз бях сигурен, че ще уредим нещата помежду си. Той все пак изрази надеждата, като се разделяхме в приемната на манастира, че усамотението ми сред тях е било усамотение, озарено от светлина. Казах му: да, няма проблеми, всичко е било прекрасно, но в този миг усетих, че все пак малко съм го разочаровал.

През нощта зоната на ниско атмосферно налягане, идваща откъм югозапад, бе стигнала до Франция, температурите се бяха покачили с десет градуса и гъста мъгла покриваше околностите на Поатие. Бях поръчал много рано таксито си — оставаше ми да убия цял час, прекарах го в „Бара на приятелството“, чийто вход се намираше на по-малко от петдесет метра от манастира, пиейки машинално една след друга бири „Леф“ и „Хугарден“. Сервитьорката беше слаба и прекалено гримирана, клиентите разговаряха на висок глас — предимно за недвижими имоти и за почивки. Не изпитах никакво удовлетворение от това, че се намирам отново сред себеподобните си.