Мишел Уелбек
Подчинение (17)

Неделя, 29 май

Събудих се към четири часа през нощта, нащрек и с бистър ум; бавно и грижливо стегнах куфара си, събрах всичко необходимо за една подвижна аптечка, дрехи за един месец; намерих дори и туристически обувки — американски, много high-tech, които не бях използвал никога и които бях купил преди година с намерението да се отдам на излети. Взех и лаптопа си, запас от протеинови бисквити, електрически самовар, нес кафе. В пет и половина бях готов да тръгна. Колата ми запали безпроблемно, портите на Париж бяха пусти; в шест часа вече наближавах Рамбуйе. Нямах никакъв план, никаква определена дестинация; просто чувството, много смътно, че ще е по-добре да поема към Югозапада^[1]; че ако във Франция избухнеше гражданска война, тя щеше да достигне по-бавно до Югозапада. Честно казано, не познавах нищо от Югозапада, освен че е регионът, в който ядат конфи^[2] от патица, конфито от патица ми изглеждаше твърде несъвместимо с гражданската война. Но може би грешах.

Познавах, общо взето, малко Франция. След детство и юношество, прекарани в Мезон-Лафит, буржоазен квартал в околностите на Париж, се бях настанил в центъра и така и никога не го напуснах; никога не бях обикалял истински страната, макар че бях, по-скоро на теория, неин гражданин. Бях имал намерение да го направя, за което е доказателство фолксвагенът туарег, съвременник на туристическите ми обуща. Беше мощен автомобил, с дизелов двигател V8, 4,2 литра, с директно впръскване common rait^[3], което му позволяваше да вдига над 240 км в час; създаден за дълги преходи по магистрали, той можеше да се похвали и със способностите си да преодолява всякакви препятствия. Вероятно навремето съм си представял уикенди на бягство по горските пътища; но в крайна сметка нищо от всичко това не се бе случило, бях се задоволил да стана редовен неделен клиент на пазара за стари издания, който се намираше в парка „Жорж Брасенс“. Също така понякога, и слава богу, посвещавах неделите си на чукане — главно с Мириам. Животът ми би бил твърде скучен и безрадостен, ако не бях, поне от време на време, чукал Мириам. Спрях на ханчето „Мил Етан“^[4], веднага след изхода за Шатору; купих си бисквита с двойна шоколадова обвивка и голямо кафе от щанда за кроасани, после се качих отново на автомобила, за да си изям там закуската и да мисля за миналото си — или за нищо. Паркингът се издигаше над околността, пуста, като изключим няколкото крави — вероятно от породата шароле. Вече беше напълно съмнало, но в низината, над поляните, все още се носеха мъгли. Пейзажът беше хълмист, по-скоро красив, но не се виждаше нито едно блато — както и нито една река. Бъдещето, струваше ми се неблагоразумно да мисля за него.

Включих радиото: изборните дейности бяха започнали и се развиваха нормално, Франсоа Оланд беше вече гласувал в своето „феодално имение“ Корез^[5]. Процентът на гласувалите, доколкото можеше да се каже в този ранен час, беше висок, по-висок от този на двата предишни избора за президент. Някои политически аналитици смятаха, че високата избирателна активност е в полза на „управляващите партии“ за сметка на екстремистките; докато други, не по-малко авторитетни, мислеха точно обратното. С една дума, засега не можеше да се правят никакви заключения въз основа на избирателната активност, беше рано да се слуша радио; изключих го, преди да напусна паркинга.

Малко след като потеглих, установих, че индикаторът за гориво бе доста ниско, една четвърт; бях пропуснал да заредя догоре на бензиностанцията. Освен това си дадох сметка, че магистралата е необичайно пуста. Неделя сутрин никога нямо голямо движение по магистралите, това е мигът, когато обществото диша, разтоварва се, членовете си позволяват краткотрайната илюзия за индивидуално съществуване. И все пак бях изминал може би около сто километра, без да задмина, нито срещна, кола; успях само да избегна един български камион, който караше на зигзаг, пиян от умора, между дясната и аварийната лента. Всичко беше спокойно, подминавах двуцветните ветропоказателни ръкави, развявани от слабия вятър; слънцето огряваше полята и горите като добър и верен служител. Пуснах отново радиото, но този път напразно: всички запаметени на апарата ми станции, от Фран Енфо през Радио Монте Карло до RTL, излъчваха неясно паразитно бучене. Нещо ставаше във Франция, бях сигурен; въпреки това можех да продължа да пресичам с 200 км в час мрежата от магистрали на Хексагона^[6], и това беше може би доброто разрешение, нищо не вървеше вече в тази страна, вероятно и радарите бяха повредени, ако продължавах с тази скорост, щях да бъда около шестнайсет часа на граничния пост на Жонке; веднъж в Испания, положението щеше да е друго и гражданската война малко по-далеч, заслужаваше си да опитам. Само дето нямах вече бензин: да, това беше проблем, който трябваше да разреша много спешно, още на следващата бензиностанция.

Тя беше на Пеш-Монта. На табелите, които сигнализираха за нея, нямаше нищо особено привлекателно: нито ресторант, нито местни продукти; янсенистка бензиностанция, посветена само и изцяло на бензина; не можех обаче да изчакам до „Градината на платата на Лот“, намираща се на още петдесет километра. Но се сетих, че можех да спра за зареждане на Пеш-Монта, и за удоволствие на Платата на Лот, където щях да си купя гъши дроб, кабеку^[7], каор^[8], които щях да опитам още същата вечер в хотелската си стая на Коста Брава; планът ми беше завършен, имаше смисъл и беше осъществим.

Паркингът беше пуст и аз си дадох веднага сметка, че нещо не беше наред; забавих до максимум, след което подкарах, много внимателно, до бензиностанцията. Витрината беше разбита, асфалтът беше покрит с безброй стъкълца. Слязох от колата и се приближих: вътре в магазина стъклото, зад което бяха наредени разхладителните напитки, бе също разбито, гондолите с вестници и списания бяха съборени. Открих касиерката, просната на земята в локва кръв, сключила ръце върху гърдите си в нелеп жест на защита. Тишината беше абсолютна. Отправих се към колонките за бензин, но те бяха блокирани. Вероятно можеше да се пуснат в действие от касата. Върнах се в магазина, прескочих пряко волята си трупа, но не можах да открия никакъв механизъм, който да командва зареждането с гориво. След известно колебание взех от рафтовете един сандвич с риба тон и пресни зеленчуци, една безалкохолна бира и пътеводителя „Мишлен“.

Между хотелите, които препоръчваше, най-близкият — „Ханчето на О-Керси“, се намираше в Мартел; достатъчно беше да следвам D^[9] 840 в продължение на десетина километра. Поемайки към изхода, ми се стори, че виждам две тела, проснати близо до паркинга за камиони. Слязох отново от колата, приближих се: наистина двама младежи магребинци, облечени в типичната за крайните квартали униформа, бяха застреляни; бяха загубили много малко кръв, но бяха несъмнено мъртви; единият от тях все още държеше в ръка автомата си. Какво ли се беше случило тук? Опитах се наслуки да хвана някаква станция по радиото, но и този път чух само неясно паразитно пращене.

Стигнах безпрепятствено до Мартел четвърт час по-късно, второстепенният път минаваше през усмихнат горист пейзаж. Все още не бях срещнал нито една кола и започвах истински да се чудя; после си казах, че сигурно хората са се затворили по домовете си поради същите причини, които ме бяха накарали да напусна Париж: предчувствието на грозяща катастрофа.

„Ханчето на О-Керси“ беше голяма сграда от бял варовик, на два етажа, разположена малко встрани от селото. Решетката се отвори с леко скърцане, прекосих един насип, посипан с чакъл, и изкачих няколкото стъпала до рецепцията. Нямаше никого. Зад бюрото ключовете на стаите бяха окачени на едно табло; не липсваше нито един. Извиках няколко пъти, все по-силно и по-силно, без да получа отговор. Излязох навън, от задната страна на сградата имаше тераса, оградена с розови масиви, с кръгли масички и столове от ковано желязо, които вероятно бяха използвани за закуската. Поех по алея, оградена с кестени, и след петдесетина метра стигнах до голяма тревна площадка, която се издигаше над околните нивя и на която шезлонги и чадъри очакваха хипотетичните клиенти. В продължение на няколко минути съзерцавах пейзажа, хълмист и безметежен, после се върнах в хотела. В мига, в който стъпвах на терасата, се появи жена, руса, на около четирийсет години, облечена с дълга сива вълнена рокля, с коса, прибрана с лента на челото; когато ме видя, тя подскочи. „Ресторантът е затворен“ — рече с отбранителен тон. Казах й, че търся само стая. „Не правим и закуски“ — уточни още веднъж тя, преди да си признае, очевидно пряко воля, че имат свободни стаи.

Придружи ме до първия етаж, отвори една врата и ми връчи миниатюрно късче хартия: „Вратата се затваря в двайсет и два часа, ако се връщате по-късно, ще ви е необходим кодът“ — заяви тя и си тръгна, без да добави нито дума.

С отворени капаци стаята не беше неприятна, с изключение на тапетите, чиито мотиви в убито пембено изобразяваха ловни сцени. Опитах се напразно да гледам телевизия: нямаше сигнал на нито един канал, само едно неопределено гъмжене от пиксели. И интернетът не работеше: имаше няколко мрежи, чието название започваше или с Bbox, или със SFR — бяха вероятно на обитателите на селото, — но нито една не споменаваше „Ханчето на О-Керси“. Лист хартия с информация за клиентите, открих го в едно чекмедже, описваше подробно туристическите забележителности в селото, имаше и гастрономически сведения за О-Керси, но нито дума за интернет. Да са свързани в мрежата, явно не беше основната грижа на клиентите на заведението.

След като подредих вещите си, окачих на закачалки няколкото дрехи, които бях взел, включих самовара си, електрическата си четка за зъби и подвижния си телефон само за да установя, че нямам никакви съобщения, и се запитах какво правя тук. Този много общ въпрос всеки човек би могъл да си го зададе, където и да се намира, в който и да е момент от живота си; но самотният пътешественик, трябва да признаем, е най-застрашен от него. Ако Мириам беше с мен, причините да бъда в Мартел нямаше да са повече; просто въпросът нямаше да се постави. Една двойка е един свят, един автономен и затворен свят, който се придвижва сред един по-широк свят, без да е истински досегаем; самотен, аз се пропуквах отвсякъде и ми беше нужна известна доза смелост, за да изляза, след като пъхнах в джоба на якето си информационния лист, и да посетя селото.

Центърът на Площада на Консулите беше зает от хале за жито, явно старо, архитектурните ми познания бяха почти никакви, но къщите около него, построени от златист камък, бяха явно от няколко века, бях виждал такива неща по телевизията, най-вече в предаванията на Стефан Берн; бяха хубави, като по телевизията, дори по-хубави, една от тях беше много голяма, почти палат, с островърхи арки и кулички, приближих се и установих, че домът „Дьо ла Реймонди“ беше действително построен между 1280 и 1350 година и че е принадлежал първоначално на графовете Тюрен. Всичко останало в селото беше подобно, вървях по живописни улички и стигнах до църквата Сен Мор, масивна, почти без прозорци; това беше църква крепост, построена, за да устои на нападенията на неверниците, каквито е имало много по тези места, ми съобщаваше информационният лист.

Пътят D 840, който прекосяваше селото, продължаваше към Рокамадур. Бях чувал за Рокамадур, беше известна туристическа дестинация, с много звездички в пътеводителя „Мишлен“, дори се запитах дали не съм виждал вече Рокамадур в някое от предаванията на Стефан Берн, но беше на цели двайсет километра, затова избрах един по-малък и по-криволичещ второстепенен път, който водеше до Сен Дьони ле Мартел. Сто метра по-нататък попаднах на една миниатюрна будка от боядисано дърво, която предлагаше билети за туристически влак с парен локомотив през долината на река Дордона. Стори ми се интересно; би било по-добре да сме двойка, си повтарях аз с мрачна наслада; но в будката нямаше тъй и тъй никого. Мириам беше пристигнала в Тел Авив преди няколко дни, несъмнено беше намерила време да се осведоми за условията за записване в тамошния факултет, може би беше вече взела необходимите документи или пък беше се задоволила да отиде на плаж, винаги бе обичала плажа, така и не отидохме никога заедно на курорт, си казах аз, никога не съм можел да избера дестинация, за да резервирам, преструвах се, че обичам Париж през август, но истината беше, че просто не бях способен да го напусна.

Един коларски път се простираше успоредно на железопътната линия отдясно. След километър изкачване по лека стръмнина насред гъста гора излязох на площадка, с табло с описание и ориентири в местността; една картинка, изобразяваща фотоапарат с мях, потвърждаваше туристическото предназначение на тази спирка.

Дордона течеше в низината, обградена от петдесетметрови варовикови скали, следвайки смътно своята геоложка съдба. Местността е била населена от най-древните праисторически времена, научих от една информационно-педагогическа табела; кроманьонецът постепенно е прогонил неандерталеца, който се оттеглил чак в Испания, преди да изчезне.

Седнах на ръба на скалата, опитвайки се доста безуспешно да потъна в съзерцание на пейзажа. След половин час извадих телефона си и набрах номера на Мириам. Стори ми се изненадана, но доволна, че ме чува. Всичко било наред, ми каза тя, имали уютен апартамент, светъл, в центъра на града; не, все още не се е заела със записването си в университета; а аз как съм? Добре, излъгах; но ми липсва въпреки всичко много. Накарах я да ми обещае да ми изпрати много дълъг имейл, в който да ми разкаже всичко веднага щом може — преди да се сетя, че нямам интернет връзка.

Винаги съм мразил да имитирам звука на целувката по телефона, още като млад ми беше трудно да го правя, а на повече от четирийсет години това ми се стори направо смехотворно; но се насилих все пак; веднага щом затворих телефона, усетих една ужасяваща самота да ме помита и разбрах, че вече никога няма да набера смелост да се обадя на Мириам, усещането за близост, което се създаваше по телефона, беше прекалено неудържимо, а празнотата, която следваше, прекалено жестока.

Явно, че опитът ми да се заинтересувам от природните красоти на местността беше обречен на провал; поупорствах още малко, когато поех по посока на Мартел; вечерта се спускаше. Кроманьонците са ловували мамут и северен елен, съвременният човек може да избира между Ошан и Льоклер^[10], и двата намиращи се в Суийак. Единствените търговски обекти в селото се състояха от една хлебарница — затворена — и едно кафене на Площада на Консулите, което изглеждаше също затворено, нито една маса не беше изнесена навън. Въпреки това отвътре идваше слаба светлина, бутнах вратата и влязох.

Около четирийсет души, в пълно мълчание, следяха репортаж на BBC News, излъчван по телевизора, поставен нависоко в дъното на заведението. Никой не реагира на пристигането ми. Бяха явно местни хора, почти всички пенсионери, останалите създаваха впечатлението за физически работници. Отдавна не ми се бе удавал случай да говоря английски, коментаторът имаше твърде бърз изказ и аз не разбирах почти нищо; останалите зрители не изглеждаха по-наясно, честно казано. Картините, снимани на много различни места — Мюлуз, Трап, Стен, Орийак, — не представляваха видим интерес: многофункционални зали, детски градини, пусти физкултурни салони. Трябваше да дочакам изказването на Манюел Валс — заснето на площадката пред двореца Матиньон, бледен, ярко осветен, — за да възстановя развоя на събитията: двайсетина избирателни секции, в цяла Франция, са били нападнати от въоръжени банди в началото на следобеда. Няма нито една жертва, но са били откраднати урни; до момента никой не е поел отговорност за тези деяния. При така създадените обстоятелства правителството няма друг избор, освен да прекъсне избирателния процес. По-късно вечерта ще се състои извънредно заседание, министър-председателят ще обяви съответните мерки; всичко, заключи той по доста изтъркан начин, ще бъде по силата на закона на републиката.