Анна Тод
След сблъсъка (63)

Глава шестдесет и две
Теса

След десет минути все още стоя на тротоара. Не усещам краката и ръцете си. Треперя. Хардин ще се върне. Ей сега. Всеки миг ще е тук. Няма начин да ме остави тук сама. Пияна и сама. Искам да му се обадя, но си спомням, че телефонът ми е в него.

Страхотно. Какво съм си мислила, че правя? Не мислех, там е работата. Толкова добре се справяхме. Всичко вървеше така гладко, а аз дори не му дадох възможност да ми обясни. А отидох и целунах някакъв. Гади ми се само като се сетя.

Защо не се връща?

Трябва да вляза вътре. Прекалено е студено навън и ми се пие. Алкохолът започва да ме отпуска, а не съм готова да се изправя пред реалността. Влизам в къщата и тръгвам директно към кухнята. Ето защо не трябва да пия — защото не мога да мисля разумно и логично. Веднага си представих най-лошото и направих огромна грешка.

— Теса? — чувам гласа на Зед зад гърба си.

— Здрасти — простенвам и вдигам глава от хладния плот, за да го погледна в очите.

— Хм… какво правиш? — опитва се да прикрие смеха си. — Добре ли си?

— Да… добре съм — лъжа.

— Къде е Хардин?

— Тръгна си.

— Тръгнал си е? Без теб?

— Аха. — Отпивам от напитката си.

— Защо?

— Защото съм идиот — казвам откровено.

— Силно се съмнявам — отвръща и се усмихва.

— Не, наистина, този път е точно така.

— Искаш ли да говориш за това?

— Не, мисля, че не — въздъхвам.

— Добре… е, ще те оставя тогава — казва и се обръща да си тръгва, но после добавя: — Не трябва да е толкова сложно, нали?

— Кое? — питам и тръгвам след него, за да седна на масата в кухнята.

— Любовта, връзките. Не трябва да е толкова трудно.

— Но винаги е така, нали? Нали винаги е така?

Нямам много опит, само Ноа. Никога не сме се карали, но знам, че не го обичах. Не и както обичам Хардин. Изливам водката в мивката и си сипвам чаша вода.

— Не, не мисля така. Невинаги. Никога не съм виждал някоя друга двойка да се кара така, както е при вас.

— Така е, защото сме много различни. Това е.

— Да. Предполагам — отвръща, усмихвайки се, той.

Поглеждам часовника. Минал е цял час, откакто Хардин ме остави тук. Може би няма да се върне.

— Би ли простил на някоя жена, ако се целуне с друг? — събирам смелост и питам Зед.

— Зависи от обстоятелствата… предполагам.

— Примерно, ако го направи пред очите ти?

— Изключено. Това е непростимо — казва с отвращение.

— О…

Зед се навежда напред със съчувствие и пита:

— Това ли е направил? Целунал е някоя пред очите ти?

— Не — вдигам поглед. — Аз целунах друг.

— Ти? Ти си целунала друг? — Мисля, че Зед е повече от втрещен.

— Да… казах ти, че съм идиот…

— Да. Не искам да го казвам, но наистина е така.

— Да.

— Как ще се прибереш у дома?

— Ами… все се надявам, че ще се върне да ме вземе, но очевидно това няма да се случи — захапвам устна.

— Мога да те закарам, ако искаш — предлага Зед, но когато се оглеждам несигурно, добавя: — Или Стеф и Тристан. Те може би са горе… знаеш…

Поглеждам го и казвам:

— Всъщност може ли да ме закараш сега?

Знам, че е голяма грешка и че сама си копая гроба, но започвам да изтрезнявам и искам да се прибера колкото е възможно по-бързо, за да говоря с Хардин. Поне да се опитам.

— Да, да ставаме — казва Зед, аз изпивам водата си и тръгвам след него към колата му.

 

 

На десет минути път до апартамента започвам да изпадам в тотална паника, защото знам как ще реагира Хардин на факта, че Зед ме е докарал у дома. Опитвам се да изтрезнея, но очевидно не става с опити. Малко ми просветва, но все още съм много пияна.

— Мога ли да използвам телефона ти и да пробвам да му се обадя? — питам Зед. Той пуска волана с една ръка и бърка в джоба си, за да извади телефона.

— Ето… О, батерията е заминала. — Показва ми, че батерията е празна.

— Благодаря все пак. — Май и не беше много добра идея да се обаждам на Хардин от телефона на Зед. Не е чак толкова зле като идеята ми да се нахвърля да целувам непознат човек, но все пак… и тази не е добра.

— А ако го няма? — питам.

Зед ме изглежда въпросително.

— Нали имаш ключ?

— Не си го взех… не мислех… че ще ми потрябва.

— Сигурен съм, че ще си е у дома — казва Зед, но звучи ужасно нервен.

Хардин буквално ще го убие, ако ме намери в апартамента на Зед. Когато завиваме към паркинга, започвам да се оглеждам за колата му. Слава богу, виждам я паркирана на обичайното й място. Нямам идея какво щях да правя, ако не беше тук.

Зед настоява да ме изпрати догоре. Знам, толкова добре знам, че това няма да свърши добре, но не проумявам защо решавам, че не съм в състояние да се кача до апартамента след толкова алкохол. Проклет да е Хардин, че ме остави да чакам сама. Проклета да съм, че се държах така идиотски. Проклет да е Зед, че е толкова мил и сладък. Проклет да е този щат заради студените зими.

Когато стигаме до асансьора, главата ми започва да пулсира с ритъма на сърцето ми. Трябва да помисля какво да му кажа. Толкова ще ми е ядосан. Трябва да измисля добър начин да се извиня, без да използвам секса като оръжие. Не съм свикнала да се извинявам, защото винаги досега той се е дънил. И сега, когато съм от страната на провинилия се, мога да кажа, че никак не се чувствам добре. Чувствам се кошмарно.

Тръгваме по коридора. Имам усещането, че вървим по греда над водата. Не съм сигурна кой ще падне пръв — аз или Зед.

Чукам на вратата и Зед застава няколко крачки зад мен. Чакаме вратата да се отвори. Не, идеята беше ужасна. Трябваше да остана на партито. Чукам пак, този път по-силно. А ако не отвори?

А ако е взел моята кола и дори не е тук? Не се сетих за тази вероятност.

— Ако не ми отвори, мога ли да дойда в твоя апартамент? — опитвам се да преглътна сълзите си. Не искам да отивам в апартамента на Зед, не искам да ядосвам Хардин повече, но наистина не се сещам за друг вариант. А ако не ми прости? Не мога да живея без него.

Ръката на Зед докосва гърба ми и ме гали леко, за да ме успокои.

Не, не бива да плача. Трябва да съм спокойна, когато отвори. Ако изобщо отвори.

— Разбира се — отговаря най-сетне Зед.

— Хардин, моля те, отвори! — моля тихо и облягам чело на вратата. Не искам да крещя и да правя сцени в два часа след полунощ. Предполагам, че съседите вече не могат да ни понасят с вечните ни крясъци.

— Май няма да ми отвори — въздъхвам и се облягам на стената.

Точно когато се обръщаме, за да се върнем в колата, вратата се отваря.

— Да видим кой е решил да намине — казва Хардин и ни оглежда. Нещо в тона му моментално вледенява кръвта ми. Когато се обръщам да го погледна, очите му са кървави, бузите му са червени.

— Зед! Приятелче! Толкова се радвам да те видя — заваля думите. Пиян е. Съзнанието ми мигновено се избистря.

— Хардин… пил ли си?

Той ме поглежда с чувство на тотално превъзходство и казва:

— Какво общо има това с теб? Нали си имаш нов приятел.

— Хардин… — Не знам какво да му кажа. Пиян е. Последният път, когато го видях толкова пиян, беше, когато Ландън ми се обади да отида в къщата на Кен. Мисля за наследствената обремененост от баща му относно склонността да пие и тревогата на Триш, че пак е започнал. Сърцето ми потъва.

— Благодаря ти, че ме докара. Мисля, че трябва да тръгваш — казвам любезно на Зед. Хардин е прекалено пиян, за да позволя Зед да е край него.

— Неееее. Хохохо… Влизайте. Да пийнем по едно. Всички заедно.

После хваща Зед за ръката и го издърпва в апартамента. Аз влизам след тях и не спирам да протестирам:

— Не, идеята никак не е добра. Пиян си.

— Няма проблем — казва Зед. Не знам дали вече си е намислил предсмъртното желание.

Хардин се препъва към масичката в хола, стъпва върху бутилката с… може би уиски, вдига я и сипва в една чаша.

— Да, Теса, карай го по-спокойно, мамка му.

Искам да му се развикам заради тона, който ми държи, но не мога да намеря гласа си.

— Ето, готово. Ще взема още една. Една и за теб, Теса — промърморва и се препъва към кухнята.

Зед сяда на стола, а аз на дивана.

— Няма да те оставя сама с него. Виж колко е пиян — прошепва Зед. — Мислех, че не пие.

— Пие, но никога по много… Не, само аз съм виновна. — Слагам ръцете си на главата. Не мога да понеса, че се е напил заради това, което направих. Исках да проведем цивилизован разговор и да мога да се извиня за всичко.

— Не, не си виновна ти — уверява ме той.

— Тази е за… теб — казва високо Хардин, когато влиза в хола с много шум, и ми подава чаша, пълна наполовина с алкохол.

— Не искам повече. Пих достатъчно тази вечер. — Поемам чашата от ръцете му и я оставям на масата.

— Както искаш. Ще има повече за мен — усмихва се, но това не е онази усмивка, която обожавам. В тази усмивка има нещо зло. Честно, започвам да се плаша. Знам, че Хардин никога няма да ми посегне или да ме нарани физически, но не ми харесва да го виждам такъв. Предпочитам да ми крещи, да блъска в стената, само не и да седи и да се напива, да изглежда така ужасно спокоен. Зед вдига чашата за наздравица и отпива.

— Точно като в старите времена, нали? Знаеш… онези времена, когато не искаше да чукаш моето момиче — казва Хардин в чашата си.

— Не е така. Ти си я оставил там, а аз само я докарах — отвръща Зед със заканителен тон. Хардин размахва чаша във въздуха.

— Не говоря само за тази вечер и ти го знаеш много добре. Макар че съм силно подразнен от факта, че си се предложил да я докараш. Тя е голямо момиче и може сама да се погрижи за себе си.

— Нямаше защо сама да се погрижва за себе си — стреля Зед веднага.

Хардин блъска чашата си на масата. Подскачам.

— Това не зависи от теб. Иска ти се да зависи от теб, но не е така, уви.

Имам чувството, че съм в средата на бойно поле и край мен хвърчат куршуми. Искам да се отместя, но тялото ми отказва да се движи. Седя и с ужас наблюдавам как Дарси се превръща в господин Бюканан…

— Не, не искам нищо подобно — отговаря Зед.

Хардин сяда до мен, но очите му не се откъсват от Зед. Поглеждам бутилката. Четвърт вече е изпита. Надявам се да не е изпил всичко това тази вечер. Само за час и половина.

— Не съм глупав. Искаш я. Преди време Моли ми разкри всичко, което си казвал за нея.

— Не започвай, Хардин — изръмжава Зед, но това само амбицира Хардин.

— Първият ти проблем е, че си споделил с Моли. „О, Теса е толкова красива. О, толкова е сладка. Прекалено добра за Хардин. Теса трябва да бъде с мен“ — имитира го Хардин.

Моля?

Зед упорито отбягва погледа ми.

— Затваряй си устата, Хардин.

— Чуваш ли това, бебо? Той наистина си е мислил, че може да те има — смее се Хардин.

— Спри, Хардин! — казвам и ставам от дивана.

Зед изглежда унизен, смазан. Не трябваше да го карам да ме прибира. И наистина ли е казал тези хубави думи за мен? Мислех си, че се е държал така с мен заради облога, но сега не съм сигурна.

— Погледни я. Обзалагам се, че и сега си мислиш за същото нали? — продължава Хардин. Зед го гледа на кръв и оставя чашата на масата. — Никога няма да я имаш, момче. Откажи се. Никога никой няма да я има. Освен мен. Никой никога няма да я чука. Освен мен. Аз съм единственият, който ще знае колко е хубаво да я имаш.

— Престани! — крещя. — Какво ти има, по дяволите?

— Нищо, просто му казвам как стоят нещата — отговаря Хардин.

— Ти си жесток. И се отнасяш към мен с пълно неуважение.

— Обръщам се към Зед и казвам: — Мисля, че наистина трябва да тръгваш.

Зед поглежда към Хардин и после пак към мен.

— Всичко е наред — уверявам го. Не знам какво ще се случи, но знам, че ако Зед остане, положението ще е в пъти по-зле.

— Моля те — настоявам.

След известно колебание Зед кима и става.

— Добре, тръгвам. Хардин трябва да си събере акъла.

— Чу я вече, разкарай се. Но не тъгувай — обажда се Хардин и отпива пак. — Тя не иска и мен. Обича спретнати момченца с жилетки и изгладени ризи и костюми.

Сърцето ми потъва още повече. Давам си сметка, че ме чака дълга нощ. Не знам дали трябва да се страхувам, но не ме е страх. Е… само мъничко. Но няма да си тръгна.

— Изчезвай — повтаря пак Хардин и Зед тръгва към вратата.

Хардин става, заключва вратата след Зед и ме поглежда.

— Имаш късмет, че не го счупих от бой, задето е карал задника ти в колата си. Знаеш това, нали?

— Да — съгласявам се. Не ми се струва много добра идея да споря с него точно сега.

— Защо изобщо си тук?

— Тук живея.

— Няма да е задълго. — Сипва си още.

— Моля? — Боря се за глътка въздух. — Ще ме изгониш от апартамента ли?

Когато напълва чашата, той ме поглежда и казва:

— Не, знам, че сама ще си отидеш. Рано или късно.

— Не, няма.

— Може би новото ти гадже има място за теб в апартамента си. Изглеждате страхотна двойка. — Омразата в гласа му ме връща в началото на връзката ни, а това никак не ми харесва.

— Хардин, моля те, не говори така. Та аз дори не го познавам. И ужасно много съжалявам за това, което се случи… което направих.

— Ще говоря каквото си искам. Точно както ти говориш каквото си искаш и когато си искаш.

— Направих грешка. Съжалявам. Но това не ти дава право да ме третираш така жестоко и да се напиваш. Бях пияна, много пияна и наистина допуснах, че нещо се е случило между теб и онова момиче. Не знаех какво да си мисля. Съжалявам. Никога не бих те наранила с умисъл.

Думите ми излитат бързо, подчертавам всяка от тях, но той не ме слуша.

— Ти все още говориш? — пита ядно.

Въздъхвам и започвам да хапя вътрешната страна на бузата си.

Не плачи, не плачи.

— Ще си лягам. Може да говорим, когато не си пиян.

Той не казва нищо. Дори не ме поглежда. Събувам обувките си и тръгвам към спалнята. Когато доближавам вратата, чувам кънтящия звук от счупено стъкло. Бягам към хола. Стената е мокра. Парчетата от чашата са на пода. Стоя и гледам безпомощно как мята и другите две чаши, после отпива една голяма, дълга глътка от бутилката и с цялата си сила я запраща в стената.