Анна Тод
След сблъсъка (101)

Глава сто
Хардин

Ландън подскача от уплаха на стола си, когато нахлувам в офиса на баща ми.

— Какво правиш тук? — пита.

— Дойдох да говоря с теб.

— За какво?

Сядам на кожения стол зад нечовешки скъпото дъбово бюро.

— Теса. За какво друго?

— Тя сподели с мен, че вече си я поканил да излезете. Искам да кажа… много време си й дал.

— Какво каза тя? — питам.

— Няма да ти кажа — отговаря и слага един лист във факса.

— Какво правиш? — питам го.

— Подавам си документите за Нюйоркския университет. Следващия семестър се местя там.

Следващият семестър? Какво, по дяволите?

— Защо толкова скоро?

— Защото не искам да си губя повече времето тук, когато мога да бъда с Дакота.

— Теса знае ли?

Знам, че няма да го приеме никак добре. Той е единственият й добър приятел. И на мен… не че не ми се иска да замине… но не ми е особено радостно.

— Да, разбира се, че знае. Тя беше първият човек, на когото казах.

— Добре, да караме по същество. Имам нужда от помощ за тая работа със срещата и тези лайна.

— И тези лайна! — усмихва се Ландън. — Колко мило.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

— Най-вероятно.

— Къде е тя? — питам. Когато се качвах насам, минах покрай стаята, в която спи, но вратата беше затворена и аз така и не почуках. Исках да го направя, но полагам усилия да й дам време и пространство да мисли. Ако не бях видял колата й пред къщата, вече щях да съм изперкал, но сега съм спокоен, защото знам, че е тук.

— Не знам. С онзи Зед май — отвръща Ландън и сърцето ми спира. На секундата съм на крака. — Шегувам се, шегувам се. Беше в парника с майка ми — казва той и ме гледа със закачливо… презрение? Какво ми пука. Няма нищо по-сигурно от това, че параноята ме е стиснала отвсякъде.

— Не беше смешно. Гъз — казвам злобно, а той се смее. — Сега вече със сигурност ще ми помогнеш.

Ландън ми дава някой и друг съвет, казва, че има работа, и ме изпраща до вратата. Преди да изляза, питам:

— Сама ли ходи до „Ванс“?

— Да, не беше на стаж няколко дни, когато… е, вече знаеш.

— Мислиш ли, че е тук? — питам много тихо, когато минаваме покрай стаята, в която… живее Теса. Не искам точно сега да мисля каква болка й причиних.

— Не знам. Може би.

— Може би трябва да… — И преди да довърша, завъртам леко дръжката на вратата, която се отваря с леко скърцане. Надничам съвсем тихо. Лежи на леглото, затрупана под листа и учебници. Все още е по джинси и по суитшърт. Трябва да е била много изморена, за да заспи, докато учи.

— Мисля, че започваш да ме плашиш с това преследване — съска Ландън в ухото ми.

Изгасвам осветлението, правя крачка назад и затварям вратата.

— Не я преследвам, а я обичам, ясно ли ти е?

— Знам, но очевидно не разбираш в какво се състои концепцията да дадеш на някого време и пространство.

— Не мога по друг начин. Толкова съм свикнал да е до мен, а и минах през истински ад през тези, почти две седмици без нея. Много ми е трудно да стоя настрани.

Слизаме мълчаливо по стълбите. Надявам се да не съм прозвучал прекалено отчаяно. Но пък като се замисля, това е само Ландън, така че не ми пука.

Не искам да се прибирам в апартамента сега, когато Теса не е там. Замислям се дали да не се обадя на Логан и да намина към къщата, но дълбоко в себе си знам, че е лоша идея. Не искам никакви проблеми, а когато отида там, винаги възникват такива.

Не, наистина не ми се ходи в онзи празен апартамент. Въпреки това се насилвам. Толкова съм уморен. Не съм спал нормално от векове. Или поне така ми се струва. Лягам на леглото и се опитвам да си представя ръцете й около кръста ми, на гърдите ми. Не мога да си представя варианта животът ми да продължи по този начин. Ако никога не я докосна, ако никога не мога да усетя топлината на тялото й до моето.

Трябва да направя нещо. Нещо, което да й покаже, да й докаже, че мога. Нещо, с което да докажа сам на себе си, че мога. Мога да се променя. Ще трябва да се променя. Проклет да съм, ако не го направя.