Кен Фолет
Скандалът Модиляни (3)

Втора глава

В живота вече няма блясък, размишляваше Чарлз Лампет, докато се отпускаше на стола за хранене от времето на кралица Ана. Това място, къщата на неговия приятел, бе виждало приеми и балове, каквито сега се провеждаха само във високобюджетни исторически филми. Поне двама премиери бяха вечеряли точно в тази зала с дълга дъбова маса и стени, облицовани с ламперия от същото дърво. Но стаята, къщата и нейният собственик, лорд Кардуел, бяха част от една загиваща раса.

Лампет избра една пура от кутията, поднесена му от иконома, и му позволи да я запали. Глътка забележително стар коняк допълни усещането му за благоденствие. По време на вечерята им бяха поднесли великолепни ястия, сетне съпругите им се бяха оттеглили по старомодния маниер и сега двамата щяха да разговарят.

Икономът запали пурата на Кардуел и се изниза навън. Известно време двамата мъже пафкаха доволно. Бяха приятели от прекалено много години, за да се чувстват неловко, когато мълчат. Накрая Кардуел заговори.

— Как е пазарът на картини? — попита той.

Лампет се усмихна доволно.

— Процъфтяващ, какъвто е от години — отговори той.

— Никога не съм разбирал неговата икономика — заяви Кардуел. — Защо цените все се покачват?

— Сложно е, както би могло да се очаква — отвърна Лампет. — Предполагам, че началото бе положено, когато американците започнаха да обръщат внимание на изкуството, точно преди Втората световна война. Това е обичайният механизъм на търсенето и предлагането: цените на старите майстори хвръкнаха до небесата. И тъй като нямаше достатъчно творби на стари майстори в обръщение, хората започнаха да се насочват към съвременните художници.

Кардуел го прекъсна:

— И точно тогава се намеси ти.

Лампет кимна и отпи одобрително глътка коняк.

— Непосредствено след войната, когато отворих първата си галерия, беше същинска победа да продадеш нещо, рисувано след 1900 година. Но няколко души харесваха този стил, цените постепенно се покачиха, а после се намесиха инвеститорите. Именно тогава импресионистите хвръкнаха до небесата.

— Доста хора направиха пачки — забеляза Кардуел.

— По-малко, отколкото си мислиш — отвърна Лампет и разхлаби фльонгата под двойната си брадичка. — Това е същото, като да купуваш акции или да залагаш на коне. Залагаш на почти сигурното и откриваш, че всички останали са направили същото, така че шансовете са малки. Ако искаш ценни и сигурни акции, плащаш за тях висока цена и когато ги продадеш, печалбата ти е минимална. Същото е и с картините: купуваш Веласкес и няма как да не направиш пари. Но плащаш толкова много за него, че за една печалба от петдесет процента ти се налага да чакаш няколко години. Единствените, които направиха състояние, просто бяха купили картините, които им харесваха, и после, когато цената на колекциите им скочи главоломно, откриха, че имат добър вкус. Хората като теб.

Кардуел кимна и няколкото бели кичура на главата му се раздвижиха. Той подръпна върха на дългия си нос.

— Колко мислиш, че струва колекцията ми сега?

— Господи! — Лампет се намръщи и сключи черните вежди над носа си. — Първо, зависи от това как ще се продава. Второ, за да й се направи точна оценка, ще трябва някой експерт да поработи цяла седмица.

— Ще се задоволя и с неточна. Познаваш картините — ти самият си купувал повечето от тях.

— Да. — Лампет си представи двадесетте или тридесетте картини в къщата и прецени грубо стойността на всяка от тях. Сетне затвори очи и събра сумите.

— Трябва да е около милион лири — каза накрая.

Кардуел отново кимна.

— Това е цифрата, до която стигнах и аз — заключи той. — Чарли, нуждая се от един милион лири.

— Мили боже! — Лампет се поизправи на стола си. — Не бива и да си помисляш да продаваш колекцията си.

— Страхувам се, че именно дотам се стигна — заяви тъжно Кардуел. — Надявах се да я оставя на нацията, но реалностите на деловия живот са на първо място. Компанията е в затруднено положение. До дванадесет месеца трябва да получи голяма финансова инжекция, иначе ще фалира. Знаеш, че от години продавам части от имуществото си, за да поддържам бизнеса. — Той вдигна тумбестата чаша с коняк и отпи. — Младоците най-сетне ме настигнаха — продължи Кардуел. — Нови метли метат из финансовия свят. Нашите методи са остарели. Трябва да се оттегля веднага щом закрепя компанията достатъчно, за да я предам в ръцете на друг. Нека я поеме някой младок.

Нотката на вяло отчаяние в гласа на приятеля му ядоса Лампет.

— Младоци! — изрече презрително той. — Ще дойде време и те да си намерят майстора.

Кардуел се засмя леко.

— Хайде, хайде, Чарли. Баща ми беше ужасен, когато му съобщих за намерението си да отида в Сити. Спомням си как ми каза: „Но ти ще наследиш титлата!“, сякаш това изключваше всяка мисъл да се докосна до истински пари. А ти — какво заяви твоят баща, когато му съобщи, че си отворил художествена галерия?

Лампет призна с неохотна усмивка правотата му.

— Смяташе, че това е блудкаво занимание за един войнишки син.

— Значи разбираш, че светът принадлежи на младоците. Затова продай картините ми, Чарли.

— Колекцията ще трябва да бъде разпродадена на части, за да получим най-добрата цена.

— Ти си експертът. Няма смисъл да се проявява сантименталност.

— И все пак част от нея трябва да остане заедно за една изложба. Да видим: един Реноар, двама Дега, няколко Писаро^[1], трима Модиляни… Ще трябва да помисля. Сезан ще трябва да отиде на търг, разбира се.

Кардуел се изправи и се видя, че е много висок — метър осемдесет и пет, че и повече.

— Е, да не се маем повече над трупа. Ще се присъединим ли към дамите?

 

 

В картинна галерия „Белгрейв“ цареше атмосферата на доста изтънчен провинциален музей. Тишината бе почти осезаема, когато Лампет влезе и черните му обувки с бомбета застъпваха безшумно по обикновения масленозелен мокет. Беше десет часа, галерията току-що бе отворила и още нямаше клиенти. Въпреки това трима асистенти в черни костюми и раирани ризи се навъртаха внимателно около входа.

Лампет им кимна и мина през партера, като пътьом опитното му око оглеждаше картините по стените. Някой неуместно беше окачил една модерна абстракция до картина отпреди Възраждането и той си отбеляза наум да ги накара да я преместят. На творбите нямаше окачени цени: преднамерена политика. Хората добиваха чувството, че елегантно облечените асистенти ще посрещнат намръщено всяко споменаване на пари. За да поддържат самоуважението си, редовните клиенти си казваха, че те също са част от този свят, в който парите са просто една подробност, незначителна колкото датата на чека. Така че харчеха повече. Чарлз Лампет беше първо търговец и след това ценител на изкуството.

Той заизкачва широките стълбища към първия етаж и зърна отражението си в стъклото на една рамка. Възелът на вратовръзката му беше малък, яката корава, а костюмът „Савил Роу“ му стоеше безупречно. Жалко, че беше напълнял, но пък все още имаше привлекателна фигура за възрастта си. Той неволно поизправи рамене.

Отбеляза си наум, че стъклото на тази рамка не биваше да отразява. Под него имаше рисунка с писалка — който я беше сложил там, бе направил грешка.

Отиде в кабинета си и окачи чадъра на закачалката. Приближи се до прозореца и се загледа надолу към Риджънт стрийт, докато палеше първата си пура за деня. Наблюдаваше движението и мислено си правеше списък на нещата, с които трябваше да се занимае отсега до първия джин с тоник в пет.

Обърна се, когато влезе младшият му съдружник Стивън Уилоу.

— Добро утро, Уилоу — каза той и седна на бюрото си.

Уилоу отвърна:

— Добро утро, Лампет.

Придържаха се към навика на официалното обръщение, въпреки че бяха заедно от шест или седем години. Лампет беше поканил Уилоу за свой съдружник, за да разшири обхвата на „Белгрейв“ — Уилоу бе направил своя самостоятелна малка галерия, поддържайки приятелски връзки с половин дузина млади художници, които в крайна сметка се оказаха печеливши. По онова време Лампет бе видял, че „Белгрейв“ поизостава малко от пазара, а Уилоу предлагаше бърз начин да се навакса в съвременната област. Съдружието се бе получило — въпреки че във възрастта им имаше разлика от десетина-петнадесет години, Уилоу притежаваше същите основни качества като Лампет — художествен вкус и търговски нюх.

По-младият мъж постави една папка на масата и отказа предложената му пура.

— Трябва да поговорим за Питър Ъшър — рече той.

— А, да. Тук нещо не е наред, но не знам какво.

— Поехме го, когато фалира галерия „Шестдесет и девет“ — започна Уилоу. — Там в продължение на една година се беше представял добре — едно от платната му бе продадено за хиляда. Повечето се купуваха от петстотин нагоре. Но откакто дойде при нас, сме продали само две.

— Какви цени им слагаме?

— Горе-долу същите като на „Шестдесет и девет“.

— Имай предвид, че може да са правили някои дяволии — рече Лампет.

— Сигурно точно така е станало. Подозрително много картини с висока цена се появиха на пазара, скоро след като бяха продадени.

Лампет кимна. Една от най-лошо пазените тайни в света на изкуството беше, че понякога търговците купуваха собствените си картини, за да стимулират търсенето на някой млад художник.

— Но все пак, знаеш ли, ние не сме най-подходящата галерия за Ъшър. — Лампет видя повдигнатите вежди на съдружника си и добави: — Не те критикувам, Уилоу — навремето той изглеждаше истински удар. Но е твърде авангарден и вероятно свързването с уважавана галерия като нашата му е понавредило. Както и да е, сега всичко това е минало. Все още мисля, че е забележително добър млад художник. Длъжни сме да положим максимални усилия за него.

Уилоу промени решението си и взе една пура от кутията върху инкрустираното писалище на Лампет.

— Да, и аз така си помислих. Попитах го какво ще каже за една изложба, а той отговори, че има достатъчно картини, за да направи такава.

— Добре. Може би в Новата зала? — Галерията беше твърде голяма, за да се посвети само на един художник, така че самостоятелните изложби се подреждаха в по-малки галерии или в част от тази на Риджънт стрийт.

— Идеално.

Лампет изрече замислено:

— Чудя се дали няма да му направим услуга, ако го оставим да отиде другаде.

— Може би, но светът би разбрал това другояче.

— Напълно си прав.

— Да му кажа ли тогава, че ще стане?

— Не, още не. Може да ни се отвори нещо по-голямо. Снощи бях у лорд Кардуел на вечеря. Той иска да продаде колекцията си.

— Леле боже, горкият човечец! Това е голяма поръчка за нас.

— Да, и трябва да го направим внимателно. Все още го обмислям. Така че нека оставим този въпрос висящ за известно време.

Уилоу извърна поглед към прозореца; както Лампет знаеше, това бе признак, че напряга паметта си.

— Кардуел нямаше ли двама или трима Модиляни? — попита накрая той.

— Точно така. — Лампет не се изненада, че това е известно на Уилоу: част от работата на търговеца на картини бе да знае къде се намират стотици произведения, чие притежание са и колко струват.

— Интересно — продължи Уилоу. — Вчера, след като си тръгна, получих вест от Бон. На пазара се е появила колекция от скици на Модиляни.

— Какви по-точно?

— Скици с молив, за скулптури. Разбира се, все още не се продават открито. Можем да ги получим, ако пожелаем.

— Добре. При всяко положение ще ги купим — мисля, че скоро цената на Модиляни ще се повиши. Както знаеш, от известно време се продава на по-ниски цени, защото не попада в никоя категория.

Уилоу се изправи.

— Ще се свържа с моя човек и ще му наредя да купува. А ако Ъшър попита нещо, ще му кажа, че се отлага.

— Да. Бъди мил с него.

Уилоу излезе и Лампет придърпа към себе си табличката със сутрешната поща. Вдигна един плик, чиято горна част беше предварително срязана… но точно тогава погледът му попадна на картичката отдолу. Той пусна плика и вдигна картичката. Погледна снимката отпред и се досети, че е на някоя парижка улица. След това я обърна и прочете съобщението. Отначало се усмихна, развеселен от задъханата проза и гората от удивителни.

След това се отпусна замислено назад. Племенницата му умееше да се прави на женствено, шантаво младо парче, но имаше остър ум и някаква хладна решителност. Обикновено говореше сериозно, макар да звучеше като дръзка млада жена от 20-те.

Лампет остави другата поща на табличката, пъхна картичката във вътрешния джоб на сакото си, взе си чадъра и излезе.

 

 

Всичко в агенцията бе дискретно — дори и входът. Хитрото му разположение позволяваше, когато в предния двор влезеше такси, посетителят да не може да бъде видян от улицата как слиза, плаща на шофьора и влиза през вратата в единия край на портика.

Персоналът с маниерното си раболепие наподобяваше на този в галерията — макар и по други причини. Ако ги притиснеха да кажат с какво точно се занимава агенцията, те биха смотолевили нещо от рода, че прави проучвания за своите клиенти. И точно както асистентите в „Белгрейв“ никога не говореха за пари, тези в агенцията никога не споменаваха думата „детективи“.

И наистина, самият Лампет никога не беше виждал тук детективи. Служителите в „Липзис“ не разкриваха клиентите си, по простата причина че често не знаеха кои са. На дискретността тук се отдаваше дори по-голямо значение, отколкото на успешното завършване на дадена операция.

Лампет беше разпознат, макар да бе идвал тук само два или три пъти. Поеха му чадъра и го въведоха в кабинета на господин Липзи — нисък, елегантен мъж с права черна коса и леко скръбен, тактично настоятелен подход на следовател, разследващ смъртен случай.

Той се ръкува с Лампет и му посочи един стол. Кабинетът му приличаше по-скоро на адвокатски, а не на детективски — с тъмно дърво, чекмеджета вместо шкафове за папки и сейф на стената. Бюрото му беше отрупано, но подредено, със строени в редица моливи, събрани на спретнати купчини книжа и джобен електронен калкулатор.

Калкулаторът напомни на Лампет, че по-голямата част от работата на агенцията бе да разследва вероятни измами — затова и се намираше в Сити. Но също така издирваха хора, а за Лампет — картини. Цените им бяха високи, което му действаше успокоително.

— Шери? — предложи Липзи.

— Благодаря.

Докато мъжът наливаше питието от една гарафа, Лампет извади пощенската картичка от джоба си. Пое протегнатата му чаша и на нейно място подаде картичката. Липзи седна, остави шерито си недокоснато на бюрото и огледа картичката.

Минута по-късно каза:

— Доколкото схващам, искате да намерим тази картина.

— Да.

— Хм. Имате ли адреса на племенницата си в Париж?

— Не, но сестра ми — нейната майка — разполага с него. Ще й го поискам. Но доколкото познавам Дилия, вероятно вече е напуснала Париж, за да търси този Модиляни. Освен ако той не се намира в Париж.

— Значи… ни остават нейните приятели там. И тази снимка. Възможно ли е, ако мога така да се изразя, да е надушила следата на тази велика находка в близост до това кафене?

— Твърде е вероятно — отвърна Лампет. — Добро предположение. Тя е много импулсивно момиче.

— Така ми се стори от… ааа… стила на кореспонденцията. А сега, какви са шансовете това да се окаже празна работа?

Лампет сви рамене.

— При издирване на изгубени картини винаги съществува такава възможност. Но нека стилът на Дилия не ви подвежда — току-що е получила максимална оценка по история на изкуството и е една много хитра двадесет и пет годишна млада жена. Ако пожелае да работи за мен, бих я наел, дори и само за да я държа далеч от ръцете на конкуренцията.

— А шансовете?

— Петдесет на петдесет. Не, по-скоро — седемдесет на тридесет. В нейна полза.

— Добре. Е, в момента имам подходящ човек за тази работа. Можем да пристъпим към действие веднага.

Лампет стана, поколеба се и се намръщи, сякаш не знаеше как точно да изрази онова, което се канеше да каже. Липзи чакаше търпеливо.

— Ааа… важно е момичето да не разбере, че аз съм инициаторът на това разследване, нали съзнавате това?

— Разбира се — отвърна веднага Липзи. — То се подразбира.

 

 

Галерията беше пълна с хора, които бъбреха, чукаха се с чаши и тръскаха пепел от пури на пода. Приемът имаше за цел да привлече вниманието на обществеността към малката колекция от различни германски експресионисти, която Лампет беше купил в Дания: картините не му харесваха, но бяха добра инвестиция. Гостите бяха клиенти, художници, критици и специалисти по история на изкуството. Някои бяха дошли, само за да бъдат видени в „Белгрейв“, понеже искаха да покажат на света, че това са кръговете, в които се движат; но в крайна сметка щяха да купят нещо, за да докажат, че не са пристигнали с единствената цел да отбележат присъствие. Повечето от критиците щяха да пишат за изложбата, понеже не можеха да си позволят да пренебрегнат нищо, което се правеше в „Белгрейв“. Художниците бяха дошли заради хапките и виното — безплатно ядене и пиене, а някои от тях имаха нужда от такова нещо. Може би единствените хора, които искрено се интересуваха от картините, бяха специалистите по история на изкуството и няколкото сериозни колекционери.

Лампет въздъхна и погледна крадешком часовника си. Приличието изискваше да постои още един час. Жена му отдавна се бе отказала да бъде домакиня на приемите в галерията. Казваше, че са истинска досада и беше права. На Лампет му се искаше да си е у дома с чаша портвайн в едната ръка и книга в другата; да се изтяга на любимото си кресло — коженото, с коравата тапицерия от конски косъм и изгореното място на облегалката на ръката, където винаги слагаше лулата си — а жена му да седи срещу него и семейство Сидънс да са влезли в стаята, за да стъкнат огъня в камината за последен път през вечерта.

— Иска ти се да си у дома, а, Чарли? — прозвуча зад него нечий глас и прекъсна мечтите му. — Предпочиташ да си седиш пред телевизора и да гледаш Барлоу?

Лампет се насили да се усмихне. Рядко гледаше телевизия и мразеше да бъде наричан Чарли, освен от най-старите си приятели. Мъжът, на когото се усмихваше в момента, дори не му беше приятел — просто художественият критик на едно седмично списание, който притежаваше достатъчно добър нюх за изкуството, особено за скулптурата, но иначе беше ужасен досадник.

— Здравей, Джак, радвам се, че успя да дойдеш — отвърна Лампет. — Всъщност се чувствам малко уморен за такива лъскави събития.

— Знам как се чувстваш — каза критикът. — Труден ден? Много си се измъчил да намалиш цената на някой беден художник с някоя и друга стотачка?

Лампет отново се насили да се усмихне, но не благоволи да отговори на духовитата обида. Спомни си, че списанието е с лява насоченост и по принцип не одобрява всеки, който прави пари от културата.

Видя как Уилоу се промъква през навалицата към него и изпита искрена благодарност към младшия си партньор. Журналистът сякаш усети това и се извини.

— Благодаря ти, че ме спаси — измърмори тихо Лампет на Уилоу.

— Няма проблеми, Лампет. Това, което всъщност дойдох да ти кажа, е, че Питър Ъшър е тук. Искаш ли ти да се оправиш с него?

— Да. Слушай, реших да направя изложба на Модиляни. Разполагаме с трите картини на лорд Кардуел, скиците, а и тази сутрин изникна друга възможност. Това е достатъчно за ядро. Би ли открил кой какво има?

— Разбира се. Означава ли това, че самостоятелната на Ъшър отпада?

— Страхувам се, че да. Нямаме празнини в програмата за месеци напред. Аз ще му кажа. Няма да му хареса, но едва ли ще му навреди чак толкова. Каквото и да правим, талантът му в края на краищата ще проличи.

Уилоу кимна и се отдалечи, а Лампет тръгна да търси Ъшър. Намери го в другия край на галерията, седнал пред няколко от новите картини. Беше с жена и двамата си бяха напълнили поднос с ядене от бюфета.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита Лампет.

— Разбира се. Сандвичите са вкусни — заяви Ъшър. — Не съм ял хайвер от дни.

Лампет се усмихна на сарказма и си взе мъничко квадратче бял хляб. Жената каза:

— Питър се опитва да играе ролята на сърдит млад човек, но е твърде стар.

— Не се познавате с устата ми жена, нали? — попита Ъшър.

Лампет кимна.

— Приятно ми е — каза той. — Свикнали сме с Питър, госпожо Ъшър. Търпим чувството му за хумор, понеже много харесваме неговата работа.

Ъшър прие укора елегантно и Лампет разбра, че го е направил както трябва: замаскиран с добри обноски и украсен с ласкателство.

Ъшър прокара поредния сандвич с вино и се обади отново:

— Тогава кога ще направиш моята самостоятелна изложба?

— Ами точно за това исках да поговорим — започна Лампет. — Боя се, че трябва да я отложим. Нали разбираш…

Ъшър го прекъсна с почервеняло под дългата коса и Исусова брада лице:

— Не ми пробутвай фалшиви извинения. Намерили сте нещо по-добро, с което да запълните празнината. С кого?

Лампет въздъхна. Точно това се мъчеше да избегне.

— Ще правим изложба на Модиляни. Но това не е единствената…

— Колко дълго? — попита Ъшър с вече по-висок глас. Съпругата му го хвана за лакътя, за да го успокои. — Колко дълго предлагаш да се отложи изложбата ми?

Лампет усети нечии очи да се впиват в гърба му и се досети, че част от тълпата вече наблюдава сцената. Усмихна се и наклони заговорнически глава, опитвайки се да накара Ъшър да говори по-тихо.

— Не мога да кажа — промърмори той. — Програмата е препълнена. Да се надяваме, че в началото на следващата година…

— Следващата година! — кресна Ъшър. — Боже господи, Модиляни може да мине без изложба, но аз трябва да живея! Семейството ми трябва да яде!

— Моля те, Питър…

— Не! Няма да млъкна!

Вече цялата галерия бе притихнала и Лампет усети с отчаяние, че всички ги зяпат. Ъшър извика:

— Не се съмнявам, че ще направиш пари от Модиляни, защото той е мъртъв. Няма да сториш нищо добро за човешката раса, но ще натрупаш богатство. Твърде много тлъсти печалбари като теб управляват бизнеса, Лампет. Знаеш ли какви цени взимах, преди да дойда в проклетата ти, измислена галерия? Получих с тях шибаната си ипотека. А „Белгрейв“ не направи нищо друго, освен да намали цените ми и да скрие картините ми така, че никой да не ги купува. Приключих с теб, Лампет! Ще занеса платната си другаде, така че можеш да си завреш шибаната галерия в задника!

Лампет се сгърчи от неприличния език. Беше се изчервил като рак, съзнаваше това, но не можеше да направи нищо.

Ъшър се обърна театрално и изхвръкна навън. Тълпата му направи път и той мина през нея с гордо вдигната глава. Жена му го последва, като се мъчеше да не изостава и избягваше очите на гостите. Всички погледнаха нерешително към Лампет.

— Извинявам се за… това — рече той. — Моля ви да продължите да се забавлявате и по възможност да забравите за случилото се. — Той отново се помъчи да се усмихне. — Ще си взема още една чаша вино и се надявам всички да последвате примера ми.

Тук-там започнаха да се чуват разговори, които постепенно се разпространиха, докато не изпълниха залата с непрекъснато жужене. Кризата бе преодоляна. Беше огромна грешка да кажат на Ъшър новината тук, в галерията, на приема — в това нямаше съмнение. Лампет бе взел решението след един дълъг, изпълнен с вълнения ден. Реши, че за в бъдеще ще се прибира у дома рано и ще започва работа късно. Беше твърде стар, за да се преуморява.

Намери си чаша вино и го изпи на един дъх. След малко спря да се поти и коленете му престанаха да треперят. Господи, какъв конфуз! Проклети художници!