Кен Фолет
Скандалът Модиляни (17)

Първа глава

Репортерът седеше на бюрото си в новинарната и мислеше за своята кариера. Нямаше с какво друго да се занимава, понеже днес бе сряда, а всички решения, които шефовете му вземаха в сряда, в четвъртък сутринта се отменяха; така че той бе възприел политиката никога да не работи в сряда. А и кариерата му даваше много храна за размисъл.

Беше кратка и забележителна, но под лъскавата й повърхност нямаше почти нищо. След като се дипломира в Оксфорд, постъпи в един малък седмичник в Южен Лондон, после поработи в новинарска агенция и накрая успя да получи този пост в качествен неделен вестник. Беше му отнело по-малко от пет години.

Това беше бляскавата фасада, а зад нея прозираше основното: не си заслужаваше. Винаги бе искал да бъде художествен критик. Беше изстрадал работата в седмичника, за да научи занаята, и изтърпял агенцията, за да докаже своята компетентност. Но сега, след три месеца в неделния вестник, осъзнаваше, че се намира в края на една дълга опашка за удобния стол на художествения критик. Кратките пътища очевидно се бяха изчерпали.

В материала, който трябваше да направи за тази седмица, ставаше дума за замърсяването на някакво водохранилище в Южен Уелс. Ако днес някой го попиташе, щеше да отговори, че прави предварителни запитвания. Утре материалът за замърсяването щеше да бъде прехвърлен към някой плаж на Съсекското крайбрежие или нещо подобно. Но каквото и да станеше, работата му нямаше да има и най-малката връзка с изкуството.

Дебелата папка с вестникарски изрезки пред него имаше надпис „Вода — Замърсяване — Водохранилища“. Вече посягаше да я отвори, когато телефонът звънна. Той насочи ръка към слушалката.

— Новинарски отдел.

— Имаш ли молив подръка?

Луис Брум се намръщи. През петте си години като журналист беше приемал много чудати телефонни обаждания, но този подход бе съвсем оригинален. Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади бележник и химикалка.

— Да. Какво мога да направя за вас?

В отговор се чу друг въпрос:

— Разбираш ли от живопис?

Журналистът отново се намръщи. Мъжът не му звучеше като маниак. Гласът беше спокоен, без истерия, и липсваше задъханата напрегнатост, която обикновено отличаваше откачалките по телефона.

— Случайно — да.

— Добре. Слушай внимателно, защото няма да повтарям. Миналата седмица в Лондон бе извършена най-голямата измама в историята на изкуството.

„О, боже, помисли си Луис, все пак е смахнат.“

— Вашето име, господине? — попита учтиво той.

— Млъквай и пиши. „Клейпоул и компания“ купиха един Ван Гог на име „Гробарят“ за осемдесет и девет хиляди лири. „Кроуфортс“ купиха един Мунк на име „Високият стол“ за тридесет хиляди.

Луис пишеше като побеснял, а гласът изброи монотонно списък от десет картини и галерии.

Накрая непознатият каза:

— Общата сума възлиза на повече от половин милион лири. Не искам от теб да ми повярваш. Ще трябва да провериш. А после, когато публикуваш статията си, ще ти кажем защо сме го направили.

— Минутка само…

Телефонът изщрака в ухото на Луис, той чу сигнала „свободно“ и остави слушалката.

Отпусна се назад и запали цигара, докато се чудеше какво да прави с това обаждане. Определено можеше да го остави без внимание. Луис беше деветдесет и девет процента сигурен, че обадилият се е откачен — но именно с преследване на единия процент бяха написани най-сензационните статии.

Поколеба се дали да каже на редактора. Ако го направеше, вероятно щяха да му наредят да предаде сведенията на художествения критик. По-добре да започне работата сам, ако не и да я свърши цялата.

Той потърси номера на „Клейпоулс“ в указателя и го набра.

— Продава ли се при вас една картина на Ван Гог на име „Гробарят“?

— Момент, господине, ще проверя.

Луис използва паузата, за да запали нова цигара.

— Ало? Да, имаме тази творба.

— Бихте ли ми казали цената?

— Сто и шест хиляди гвинеи.^[2]

— Благодаря ви.

Луис се обади в „Кроуфорт и компания“ и откри, че наистина имат един Мунк на име „Високият стол“, на цена 39 000 гвинеи.

Започна да мисли трескаво. Материалът се оказваше достоверен. Но още бе рано да се говори за материал.

Той вдигна телефона и набра друг номер.

 

 

Професор Петер Шмит влезе накуцвайки в бара, като се подпираше на патерицата си. Беше едър, енергичен мъж с руса коса и червендалесто лице. Въпреки лекото заекване и ужасния си немски акцент, той бе един от най-добрите преподаватели по изкуство в Оксфорд. Въпреки че тогава учеше английски, Луис бе ходил на всичките лекции на Шмит заради удоволствието, което му доставяха добрите познания по историята на изкуството, и възторжените му, еретични теории. Двамата се бяха срещали извън залата, бяха пили заедно и спорили ожесточено по теми, най-близки до сърцата им в момента.

Шмит знаеше за Ван Гог повече, отколкото всеки друг жив човек.

Той зърна Луис, махна му и отиде при него.

— Пружината на проклетата ти патерица още скърца — заяви Луис.

— Тогава можеш да я смажеш с уиски — отговори Шмит. — Как си, Луис? И защо е цялата тази тайнственост?

Луис поръча голям скоч за професора.

— Имам късмет, че те хванах, докато си в Лондон.

— Вярно е. Другата седмица заминавам за Берлин, така че съм в хаоса на трескава подготовка.

— Много мило от твоя страна, че дойде.

— Така е. А сега, за какво става дума?

— Искам да погледнеш една картина.

Шмит гаврътна уискито.

— Надявам се да е добра.

— Точно това искам да ми кажеш. Да вървим.

Излязоха от бара и отидоха пеша до „Клейпоулс“. Тълпите от купувачи по тротоарите на Уест Енд гледаха учудено странната двойка: младежа с кафяв костюм и обувки с високи токове и едрия инвалид, който вървеше до него, облечен с разкопчана на врата синя риза и избеляло дънково яке. Двамата минаха по Пикадили и свиха на юг към парка Сейнт Джеймс. Между луксозен магазин за шапки и френски ресторант се намираха еркерните витрини на „Клейпоулс“.

Влязоха и минаха през цялата галерия. В най-отдалечения й край, под светлината на отделна лампа, стоеше „Гробарят“.

За Луис това несъмнено бе Ван Гог. Грубите крайници и умореното лице на селянина, равният холандски пейзаж и надвисналото небе бяха негова търговска марка. Освен това имаше и подпис.

— Професор Шмит! Това е неочаквано удоволствие.

Луис се обърна и видя един слаб, елегантен мъж с къса, остра брадичка, в черен костюм. Шмит поздрави:

— Здравей, Клейпоул.

Клейпоул застана зад тях и погледна картината.

— Тази е нещо като откритие — каза той. — Прекрасна картина, но съвсем нова за пазара.

— Кажи ми, Клейпоул, откъде я купи? — попита Шмит.

— Не съм сигурен дали трябва да ти казвам. Професионална тайна, нали разбираш.

— Ти ми кажи откъде я имаш, а аз ще ти кажа колко струва.

— О, добре тогава. Всъщност стана случайно. Един тип на име Ренал от някаква незначителна агенция в Нанси бе в града миналата седмица. Беше отседнал в „Хилтън“ и разпродаваше една доста голяма колекция от имуществото на починал индустриалец. Както и да е, той просто предложи картината първо на мен.

— И колко искате за нея?

— Сто и шестдесет хиляди гвинеи. Струва ми се, че това е честна цена.

Шмит изръмжа и се облегна тежко на патерицата, взирайки се в картината.

Клейпоул попита:

— Колко мислиш, че струва?

Шмит отвърна:

— Около сто лири. Това е най-добрият фалшификат, който някога съм виждал.

 

 

Редакторът на Луис беше дребен човечец с гърбав нос и северен акцент, привързан към думата „негодник“. Той подръпна върха на носа си и каза:

— Значи знаем, че всички картини са купени от хората, чиито имена анонимният е съобщил по телефона. Твърде вероятно е споменатите от него цени да са верни. Също така знаем нещо, което той не ни е казал: че всичките са били купени от един човек на име Ренал, който е бил отседнал в „Хилтън“. И накрая, знаем, че всяка една от картините е фалшификат.

Луис кимна.

— Онзи, който ми се обади, каза нещо от сорта на: „Ще ви кажем защо го направихме.“ Прозвуча ми така, сякаш самият той е Ренал.

Редакторът се намръщи.

— Прилича ми на номер — заяви той.

— Това не променя факта, че Лондонското художествено братство е било здравата изиграно.

Редакторът вдигна поглед към Луис.

— Не се тревожи, не отменям статията — каза той. Сетне се замисли. — Добре, ето как ще го направим. — Редакторът се обърна към Еди Макинтош, художествения критик на вестника. — Искам да се свържеш с Дизли от Националната галерия или някой от същия ранг. Трябва да е човек, когото да можем да наречем водещ художествен експерт на Великобритания. Накарай го да мине по всичките тези галерии, за да удостовери автентичността на картините или да ги обяви за фалшификати. Предложи му и консултантски хонорар, ако смяташ, че е необходимо. Но каквото и да правите, не казвайте на собствениците, че картините са фалшификати. Ако научат, ще повикат полицията. А щом от Скотланд Ярд разберат, някой намахан криминален репортер от ежедневниците ще го надуши и ще ни го измъкне под носа. Луис, искам да подхванеш работата от другия край. Опитай се да откриеш следите на този Ренал. Виж в коя стая е бил в хотела, колко хора е имало в нея и така нататък. Това е.

Тонът му подсказваше, че разговорът е приключил и двамата журналисти напуснаха кабинета му.

 

 

Луис даде на администратора пет лири, за да погледне в книгата за регистрации на хотела. През последната седмица не се беше регистрирал никакъв Ренал. Той провери още веднъж. Единственото особено име беше господин Ерик Клептън. Той посочи името на администратора.

— Да, спомням си. С него имаше една красива французойка. Името й беше нещо от сорта на „Рено“. Спомням си го, защото за него пристигна едно такси, натоварено с тежки картини. Освен това даваше и хубави бакшиши.

Луис си записа номера на стаята.

— Когато гостите плащат с чек, записвате ли си името на банката?

— Да.

Луис му даде още две петарки.

— Можете ли да ми дадете адреса на банката на този Клептън?

— Не веднага. Ако дойдете след половин час?…

— Ще ви позвъня от офиса си.

Той се върна в офиса, за да убие този половин час. Когато се обади в хотела, администраторът вече беше готов с отговора.

— Върху чека с печатни букви са написани имената на Холоуз и Кокс. Господин Холоуз го е подписал — прибави той.

Луис хвана едно такси до банката.

Управителят му каза:

— Страхувам се, че никога не даваме адресите на своите клиенти.

Луис възрази:

— Тези клиенти са били замесени в голяма измама. Ако не ми дадете адресите сега, скоро ще се наложи да ги дадете на полицията.

— Когато и ако полицията ми поиска адресите, ще ги получи — стига да имат правомощията за това.

— А ще се компрометирате ли, ако сам им позвъните? На единия от тях? И да помолите за разрешението им?

— А защо ми е да го правя?

— Готов съм да си спомня за вашата помощ, когато пиша статията си. Няма нужда банката да бъде представяна в лоша светлина.

Управителят се замисли. След малко вдигна телефона и набра един номер. Луис го запамети.

— Никой не отговаря — обясни той.

Луис си отиде. От една телефонна будка накара операторката да го свърже с местната централа на номера, който беше набрал управителят. Местната операторка му даде адреса. Той хвана такси.

На алеята беше паркирано едно комби, натоварено с багаж. Господин Холоуз току-що се бе върнал със семейството си от къмпинг в Шотландия. В момента тъкмо развързваше въжетата на багажника върху колата.

Разтревожи се, като научи, че някой е открил банкова сметка на негово име. Не, нямал представа за какво става дума. Да, можел да даде на Луис своя снимка и случайно имал една, на която бил сниман заедно с господин Кокс.

Луис взе снимката и я занесе обратно в банката.

— Никой от тези двамата не е мъжът, който откри сметката — заяви управителят на банката.

Сега вече беше притеснен. Той се обади на господин Холоуз и се притесни още повече. Беше се изпуснал пред Луис, че през сметката са минали много пари. Били обърнати в ценни книжа, депозирани в сейф в банката.

Той заведе Луис в трезора и отвори наетия от господин Холоуз сейф. Беше празен.

Луис и управителят се спогледаха. Луис заключи:

— Следата свършва дотук.

 

 

— Слушайте това: „Водещият британски художествен експерт господин Джонатан Ранд смята, че картините са дело на най-добрия фалшификатор на века.“ За теб ли става дума, Мич, или за мен?

Питър и Мич седяха в ателието на къщата в Клапъм и пиеха второто си кафе след закуска. Пред всеки от тях лежеше по един брой от неделния вестник и двамата четяха за себе си със смесица от благоговение и удоволствие.

Мич възкликна:

— Ама бързичко са действали тези вестникарчета. Открили са всичко за банковата сметка и сейфа, и са разпитали бедния Холоуз.

— Да, но какво ще кажеш за това: „Фалшификаторът е прикрил следите си толкова добре, че според Скотланд Ярд сигурно е бил подпомаган от опитен престъпник.“ Предполагам, че аз съм блестящият фалшификатор, а ти — опитният престъпник.

Мич остави вестника и започна да духа кафето си, за да го охлади.

— Това показва само колко лесно може да бъде направено — което и се опитвахме да докажем.

— Ето нещо добро: „Големият удар на фалшификатора е, че е снабдил всяка от картините с удостоверение за автентичност — което в света на изкуството е пълна гаранция за оригиналността на една творба. Удостоверенията са изготвени на фирмените бланки на «Мьоние», парижка агенция, и имат печата на компанията. Както бланките, така и печатът сигурно са били откраднати.“ Това ми хареса — „големият удар“.

Питър сгъна вестника и го запрати към другия край на стаята.

Мич посегна към китарата на Ан и засвири простичка мелодия блус. Питър отново се обади:

— Надявам се Арназ да се залива от смях — той плати за тази шега.

— Не вярвам да е предполагал, че наистина ще го извършим.

— Нито пък аз — засмя се Питър.

Внезапно Мич пусна китарата и тя издумка.

— Не сме направили най-важното. Да се залавяме.

Питър глътна останалото си кафе и стана. Двамата си облякоха якетата, казаха довиждане на Ан и излязоха.

Отидоха малко по-надолу на същата улица и се натъпкаха в телефонната будка на ъгъла.

— Нещо ме притеснява — заяви Питър, докато вдигаше слушалката.

— Онова за Скотланд Ярд?

— Точно така.

— И мен ме притеснява — отвърна Мич. — Могат да проследят обаждането, да дойдат до будката, да разпратят цял кордон полицаи наоколо и да разпитат всички, докато не намерят някой, свързан с живописта.

— Какво да направим тогава?

— Нека просто се обадим на друг вестник. Вече всички знаят за тази история.

— Добре.

Питър взе указателя от рафтчето и намери ежедневниците.

— Кой да бъде? — попита той.

Мич затвори очи и сложи пръст на страницата. Питър набра номера и помоли да му дадат някой репортер.

Когато го свързаха, попита:

— Умеете ли да стенографирате?

Гласът отговори раздразнено:

— Разбира се.

— Тогава записвайте. Аз съм Ренал, майсторът-фалшификатор, и искам да ви кажа защо го направих. Целта ми беше да докажа, че търговията с картини в Лондон, с нейното съсредоточаване върху шедьоврите и мъртвите художници, е фалшива и мошеническа. Най-добрите десет търговци в Лондон не могат да разпознаят един фалшификат, когато го видят. Причината се корени в това, че ги движат алчност и снобизъм, а не любов към изкуството. Те са причината влизащите в пазара на картини пари да се отклоняват от самите художници, които наистина се нуждаят от тях.

— По-бавно — запротестира репортерът.

Питър продължи, без да му обръща внимание:

— Сега предлагам на търговците да им върна парите, като си приспадна разходите, които възлизат на около хиляда лири. Условието е да отделят една десета от сумата — тоест около петдесет хиляди лири, за да осигурят сграда в Централен Лондон, където млади, неизвестни художници да могат да наемат ателиета на ниски цени. Търговците трябва да се обединят и да направят попечителски фонд, за да купят и стопанисват сградата. Другото условие е всички полицейски разследвания да бъдат прекратени. Ще чакам отговора им на страниците на вашия вестник.

Репортерът попита бързо:

— Да не би и вие да сте млад художник?

Питър затвори телефона.

— Забрави френския акцент — обади се Мич.

— Ох, мамка му! — изруга Питър. Двамата излязоха от кабинката.

Докато вървяха обратно към къщата, Мич възкликна:

— Голяма работа, предполагам, че няма кой знае какво значение. Те вече знаят, че не е дело на някой французин. Това стеснява кръга до цяла Великобритания. И какво от това?

Питър прехапа устни.

— Ами показва, че започваме да ставаме нехайни, ето какво. Трябва да внимаваме да не си броим пилците, преди да са платили.

— Преди есента.

— Майната им на пословиците.

Когато се върнаха, Ан седеше в предната градина и си играеше с Вибеке на слънце.

— Днес времето е хубаво, да излезем малко — предложи тя.

Питър погледна Мич.

— Защо не?

От тротоара отвън долетя плътен глас с американски акцент:

— Как са щастливите фалшификатори?

Питър пребледня и се обърна, но се отпусна, когато зърна набитата фигура и белите зъби на Арназ. Мъжът носеше някакъв пакет под мишница.

— Уплаши ме — изрече Питър.

Все още усмихнат, Арназ отвори прогнилата дървена порта и дойде при тях. Питър каза:

— Да влезем вътре.

Тримата мъже се качиха в ателието. Когато седнаха, Арназ размаха един брой на вестника.

— Поздравявам ви — произнесе възторжено той. — Аз самият не бих могъл да свърша по-добра работа. Скъсах си задника да се смея тази сутрин в леглото.

Мич стана и се престори, че се взира в задните части на Арназ.

— И как си го възстанови?

Питър се засмя.

— Мич, стига си се правил на идиот.

Арназ продължи:

— Това беше блестяща операция. И фалшификатите бяха добри. Случайно видях онзи Ван Гог в „Клейпоулс“ миналата седмица. Едва не си го купих.

— Предполагам, че е безопасно да идваш тук — каза замислено Питър.

— Така смятам. А и е необходимо, щом искам да спечеля нещо от цялата тази работа.

Гласът на Мич прозвуча враждебно:

— Мислех, че участваш за майтапа.

— И заради това. — Арназ отново се усмихна. — Но главно исках да видя колко сте добри.

— Накъде, по дяволите, биеш, Арназ? — Питър вече започваше да става неспокоен.

— Както вече казах, трябва да видя печалба от инвестицията си. Така че искам всеки от вас да направи по един фалшификат. За мен.

— Няма да стане, Арназ — заяви Питър. — Ние искахме да прокараме идеята си, а не да правим пари. Вече почти ни се е разминало. Повече никакви фалшификати.

Мич промълви тихо:

— Не мисля, че имаме избор.

Арназ му кимна и разпери умолително ръце.

— Вижте, момчета, няма никаква опасност. Никой няма да разбере за тези допълнителни фалшификати. Хората, които ще ги купят, никога няма да се издадат, че са били изпързаляни, защото със самото им купуване ще са се замесили в нещо недотам чисто. А и никой, освен мен няма да знае, че вие сте направили тези фалшификати.

— Няма да стане — повтори Питър.

Арназ каза:

— Мич знае, че ще го направите, нали, Мич?

— Да, копеле такова.

— Тогава кажи на Питър за какво става дума.

— Арназ ни държи за топките, Питър — обясни Мич. — Той е единственият човек на света, който може да ни посочи на полицията. Ще е достатъчно само едно анонимно телефонно обаждане. А и още не сме постигнали договореност с търговците.

— Е, и? Ако той ни издаде, защо и ние да не го издадем?

Мич отговори:

— Защото нямаме доказателства срещу него. Той не е участвал в операцията — никой не го е видял, докато мен са ме видели камара хора. Могат да ни поставят в редица за разпознаване, да ни разпитват какво точно сме правили във въпросния ден и още бог знае какво. А той само ни е дал парите — и те бяха в брой, забрави ли? Може да отрече всичко.

Питър се обърна към Арназ.

— Кога искаш фалшификатите?

— Добро момче. Искам да ги направите сега, докато чакам.

Ан надникна от вратата с бебето на ръце.

— Хей, банда, ще ходим ли на стъргалото или не?

— Съжалявам, скъпа — отговори Питър. — Сега няма да може. Налага се да свършим нещо друго.

Лицето на Ан остана непроницаемо. Тя излезе от стаята.

Мич попита:

— Какви картини искаш, Арназ?

Мъжът вдигна пакета, който беше донесъл със себе си.

— Искам две копия от тази. — И го подаде на Мич.

Мич разви пакета и извади картина в рамка. Погледна я озадачено. После прочете подписа и подсвирна.

— Мили боже! — възкликна удивено. — Откъде докопа това?