Кристина Лорен
Красив негодник (12)

Дванайсет

По време на полета до Сан Диего имах предостатъчно време за размисъл. Татко ме бе накарал да се почувствам обичана, закриляна, а и сега бях малко по-спокойна за него. След прегледа при гастроентеролога се оказа, че туморът е доброкачествен. После имахме много време да поговорим за мама и дори да планираме кога да дойде до Чикаго.

Когато го целунах на летището, се чувствах напълно подготвена за това, което ме чакаше. И все пак бях дяволски нервна, че отново ще видя господин Райън. Но пък си дръпнах яка реч и си купих доста неща онлайн. Куфарът ми бе пълен с нови… енергийни гащи. Дълго мислих какви възможности имам и бях съвсем сигурна, че разполагам с идеален план.

Първата стъпка бе да си призная, че нещата не опираха само до изкушение. Две седмици бях на хиляди километри от Чикаго, но не успях да укротя потребността си от него. Сънувах го всяка вечер, събуждах се изнервена и самотна. Прекарвах прекалено много време да мисля какво прави, дали е така объркан като мен. Опитвах се да изкопча информация от Сара как вървят нещата там.

Смях се истерично, когато тя ми разказваше как заместничките са изхвръкнали като тапи от офиса. Разбира се, Бенет трудно успяваше да задържи нормален човек около себе си. Защото беше задник. Но аз бях свикнала с внезапните промени на настроението му, с навъсената му физиономия, с грубостта му. Ето защо работата ни вървеше като по часовник. Ала личните ни отношения бяха ад, всички го знаеха. Това, което не знаеха, беше докъде се бе разраснал… конфликтът.

Често мислех за последния ни ден заедно. Нещо в отношенията ни се променяше и не бях сигурна дали това ми харесва, или не. Колкото и да си казвахме, че няма да се повтори, че е за последно, то неизбежно се случваше. Бях изплашена до смърт, че този мъж, който изобщо не е за мен, има повече власт над тялото ми, отколкото самата аз. Нищо, че се опитвах да се навивам в обратното.

Не исках да бъда като онези жени, които жертват амбициите си заради някакъв мъж.

Застанах пред „Пристигащи“ и си изнесох поредната лекция, че мога да го направя. Господи, надявах се да мога. Ала стомахът ми бе на друго мнение. Едва не повърнах от тревога.

Самолетът му бе излетял със закъснение и кацна чак в шест и половина. И ако по време на полета се бях успокоила, седемте часа чакане на летището направо ми скъсаха нервите.

Повдигнах се на пръсти, за да го видя през тълпата, но го нямаше. Погледнах телефона си и прочетох съобщението му:

„Кацнах. Идвам след малко.“

Нищо сантиментално, но стомахът ми пак се сви. По същия начин ми подействаха и съобщенията от предишната вечер. Не беше кой знае какво. Просто го попитах как е минала седмицата. Нищо необичайно в нормалните връзки, но в нашия случай бе съвсем ново. Може би имаше шанс да преодолеем животинските си инстинкти и да бъдем… Какво? Приятели?

Не спирах да крача напред-назад; стомахът ми бе свит на топка, нервите ми — на възел. Без да мисля, някак инстинктивно, погледнах към тълпата на изхода. И го видях. Видях косата му. И край! Нямах въздух!

За бога, Клоуи! Стегни се!

Опитах се за пореден път да се овладея и го погледнах. Мамка му!

Ето го, красив, по-красив от всякога. Как, по дяволите, можеш да изглеждаш все по-добре с всеки изминал ден? И то след пътуване със самолет!

Стърчеше поне една глава над тълпата. Както винаги, косата му приличаше на гнездо. Представих си колко пъти бе заравял пръсти в нея през последния час. Носеше тъмни панталони, сиво-черно сако и бяла риза с разкопчано копче на яката. Изглеждаше изморен, с леко набола брада. Не това обаче караше сърцето ми да блъска като откачено. В началото вървеше с поглед, забит в земята, но после вдигна глава, видя ме… и лицето му грейна с най-щастливата усмивка на света. Не се сдържах и също се усмихнах.

Той спря пред мен, на лицето му се изписа напрежение — и двамата чакахме другия да каже нещо.

— Здрасти — смотолевих, ала това не стопи напрежението. Всяка част от мен искаше да го завлека в дамската тоалетна, но май това не бе най-подходящият начин да посрещнеш шефа си. Не че това имаше значение за нас.

— Ами… здрасти — каза и леко свъси вежди.

По дяволите, Клоуи, стегни се!

Тръгнахме за багажа. Настръхнах само от близостта му.

— Как пътува? — попитах, въпреки че знаех колко мрази да лети със самолет, макар и в първа класа. Надявах се да каже някоя глупост, та да му излая в мой стил и да се отърся от напрежението.

Той се замисли и отговори:

— Всъщност полетът беше приятен. След като излетяхме, разбира се. Но не обичам претъпкани самолети.

Застанахме да чакаме багажа. Десетки хора ни бутаха от всички страни, но аз виждах само няколкото сантиметра между телата ни и нарастващото напрежение.

— Как е баща ти?

— По-добре. Благодаря, че попита.

— Няма защо да ми благодариш.

Минаха няколко минути в мълчание. Изпитах истинско облекчение, когато видях куфара му на лентата. Наведохме заедно да го вдигнем, ръцете ни се докоснаха върху дръжката. Отдръпнах се назад, вдигнах очи. Гледаше ме с онзи гладен поглед. Стомахът ми се сви и сякаш се свлече в слабините.

И двамата измърморихме някакво извинение, после той се усмихна дяволито. За щастие, беше време да вземем колата под наем и тръгнахме към паркинга.

Остана крайно доволен от избора ми — мерцедес SLS AMG. Обичаше да кара бързо, затова винаги му наемах мощна кола, та да му е кеф.

— Страхотен избор, госпожице Милс — каза и прокара длан по капака на колата. — Напомнете ми да ви повиша заплатата.

Щеше ми се да му забия един и май това ме успокои. Всичко ставаше много лесно, когато се държеше като гадняр.

Натиснах бутона за багажника, погледнах го укорително заради последната забележка и се отдръпнах да си остави багажа. Той свали сакото си и ми го подаде. Взех го и го метнах в багажника.

— По-внимателно!

— Не съм ти закачалка, прибери си сакото сам.

— За бога! Исках само да го вземеш за минута — засмя се той.

— О! — Очевидно бях преиграла. Изчервена от притеснение, извадих сакото от багажника. — Извинявай.

— Защо винаги ме мислиш за идиот?

— Защото се държиш като такъв.

Той пак се засмя, сложи куфара в багажника и каза:

— Явно доста съм ти липсвал.

Отворих уста да му отвърна, но се загледах в мускулите на гърба му, докато нагласяше куфара. Чак сега забелязах лекия сив оттенък на ризата му, явно ушита по поръчка — беше вталена и чудесно пасваше на широките му рамене. Панталонът му бе тъмносив, идеално изгладен. Сигурна бях, че не знае как се пуска пералня — носеше перфектно ушити дрехи, изчистени и изгладени в химическото чистене. Изглеждаше страхотно! Как да не го изчукаш!

Спри се!

Той затръшна капака на багажника, протегна ръка и аз пуснах ключовете от колата в дланта му. После мина зад мен и отключи вратата ми.

Да, истински джентълмен.

Пътувахме в мълчание. Само джипиесът даваше инструкции как да стигнем до хотела. Започнах да прелиствам програмата за конференцията, за да забравя за мъжа до мен. Всъщност отчаяно исках да го погледна, да протегна ръка и да докосна наболата му брада, да му кажа да спре и да ме погали. С тези мисли в главата не можех да се съсредоточа върху документите пред мен.

Времето, което бяхме прекарали разделени, не бе намалило въздействието му над мен. Дори го бе засилило. Но не беше само това. Исках да го попитам как е прекарал двете седмици. Исках да знам как се чувства, дали е добре.

Въздъхнах и погледнах през прозореца.

Вероятно бяхме минали край океана, по разкошни булеварди, край красиви хора, но не видях нищо. Единственото, което усещах и исках да усещам, се намираше в колата до мен.

Можех да уловя всяка вибрация на тялото му, усещах всеки негов дъх, чувах как барабани с пръсти по волана, виждах дланта му на лоста за скоростите, долавях проскърцването на кожата, когато се наместваше на седалката. Ароматът на тялото му изпълваше колата и вече не помнех защо и кога бях решила да му устоя. Той бе… навсякъде около мен.

Трябваше да съм силна, да бъда себе си, да си докажа, че мога да контролирам всяка стъпка в живота си, но тялото ми буквално се гърчеше от болка… от копнеж за него.

Беше крайно наложително да събера силите си в хотела, преди конференцията, но при такава близост с него това ми се струваше невъзможно. Всичките ми добри намерения ме напускаха.

— Добре ли сте, госпожице Милс? — попита и ме стресна. Обърнах се и очите ми се потопиха в бадемовото кафяво на неговите, стомахът ми отново се сви, защото усещах напрежението зад привидно спокойния му поглед. Как съм могла да забравя колко дълги са миглите му?

— Пристигнахме — каза и посочи хотела. Изобщо не се учудих, че не съм забелязала нито хотела, нито кога сме стигнали. — Наред ли е всичко?

— Да. Просто беше тежък ден — измънках.

— Хм… — Замисли се, без да отделя очи от моите. Господи… как исках да ме целуне. Отчаяно исках. Липсваше ми устата му, впита жадно в моята, исках да знам, че аз съм единственото нещо в света, което иска да вкуси. Понякога подозирах, че може би е така.

Нещо ме притегли към него. Приведох се. Сякаш искра припламна между нас. Наведе се към мен и усетих горещия му дъх близо до устните си.

Внезапно някой отвори вратата ми и подскочих на седалката. Пиколото стоеше до колата с изкуствена усмивка и протегната ръка, за да ми помогне да изляза. Слязох от колата, вдишвайки въздуха, в който нямаше и следа от омайващия му мирис. Момчето взе багажа, а Райън каза, че трябва да се обади по телефона, докато аз се оправям на рецепцията.

В хотела имаше много делегати на конференцията. Видях доста познати лица. Бях решила да се видя с някои от състудентите си. Помахах на едно момиче, което познавах от университета. Щеше да е страхотно да изляза с приятели. Последното, което исках, бе да седя заключена в стаята си и да мисля за мъжа през няколко врати от моята.

След като ми дадоха ключовете и предадох багажа да го занесат до стаите ни, тръгнах към фоайето да го търся.

Все още пристигаха много хора. Видях го до висока брюнетка. Беше застанала толкова близо до него, почти се опираше в тялото му! Беше привел глава, за да я чува. Не можех да видя лицето й, главата му ми пречеше. Но когато забелязах как тя го хвана за лакътя, ядно присвих очи. Тя се засмя на нещо, което той каза, отдръпна се леко назад и я видях. Беше красива, с тъмна коса до раменете. Сложи нещо в ръката му и сви пръстите му около него. Той отвори длан и крайно изненадан се загледа в… ключа?

Тая май му даде ключа от стаята си!

Изчаках малко, но после нещо се пречупи в мен. Той все така учудено зяпаше ключа, сякаш обмисляше дали да го пъхне в джоба си. Мисълта, че гледа с интерес друга жена, че изобщо желае друга, ме изпълни с ярост. Преди да успея да се спра, вече крачех към тях. Застанах до него и сложих длан върху ръката му.

— Готов ли си да се качваме, Бенет? — попитах тихо.

Той се втренчи в мен и зяпна изумен. Никога не го бях виждала такъв — шокиран, неспособен да отрони и дума.

— Бенет? — казах пак и чак тогава се съвзе. Устните му бавно се извиха в усмивка, погледите ни се срещнаха. Обърна се към нея, усмихна се доволно и заговори с онзи копринен глас, от който едва не се разтреперих.

— Съжалявам — каза и сложи ключа в ръката й. — Както виждате, не съм сам.

Сърцето ми заби триумфално и измести ужаса, който бях изживяла преди секунди. Той притисна топлата си длан към гърба ми и ме поведе към асансьора.

Но колкото повече наближавахме, толкова повече изпадах в паника от неразумното си поведение. Тази постоянна игра на котка и мишка бе започнала да ме изтощава. Колко пъти в годината пътуваше? Много. Колко пъти жените му бяха давали ключ от стаята си? Ако не бях там, дали сега нямаше да подскача щастливо към стаята на тази жена?

Честно казано, коя бях аз? Никоя. Такива неща не биваше да ме притесняват.

Кръвта бучеше в ушите ми. С нас се качиха още три двойки. Молех се с цяло сърце да стигна до стаята си, преди да гръмна. Бях изумена! От себе си, не от него! Какво бях сторила току-що? Погледнах го, а той се усмихваше победоносно.

Поех дълбоко въздух и си припомних, че точно от това трябваше да се пазя. И какво направих преди малко… не, това не бях аз. Беше крайно непрофесионално и за двама ни. И то на такова място.

Исках да викам, да крещя, да го нараня, да предизвикам гнева му, така както той правеше с мен, но нямах сили. Ставаше все по-трудно да проявя волята си.

Пътувахме в мълчание. Последната двойка слезе от асансьора. Останахме сами. Затворих очи и се опитах да дишам, но с въздуха вдишвах и него. Не исках да бъде с друга и това чувство бе толкова помитащо, че не можех да дишам. Беше и ужасяващо, защото, честно казано, той можеше да разбие сърцето ми. Да ме прекърши.

Асансьорът спря, вратата се отвори, бяхме на нашия етаж.

— Клоуи? — подкани ме той и притисна ръка към гърба ми. Излязох от асансьора и хукнах.

— Къде отиваш? — извика. Чух, че бяга след мен и знаех, че скоро ще съм в голяма беда. — Чакай, Клоуи!

Не можех да бягам по-бързо. Не можех вечно да се състезавам с него. И не знаех дали искам.