Ромен Гари
Лиричните клоуни (9)

VIII

Сред дискретен шум на ножове и чинии тримата музиканти италианци се справяха до съвършенство със задача си, която се състоеше в това от „Санта Лучия“ до „О, соле мио“, минавайки през „Над притихнало море“, да пресъздадат приятно спокойната атмосфера от началото на XX век с чадърите, великите руски князе и чувството на пълна сигурност. През стъклената витрина Гарантие гледаше как чайките пляскат над морето; мъчеше се да забрави, че това са живи неща и да вижда в тях само живи геометрични знаци, бели и сиви, много подобни на движещите се скулптури на Калдер. Лицето на Ан се къпеше в светлина. Понякога я обхващаше почти панически страх от възрастта, а по отношение на така нареченото „изкуство да остаряваш“ имаше идеи, едновременно жестоки и наивни, на човек, който още не се чувства застрашен. Нищо не й се струваше по-жалко от желанието да се харесваш, когато другите могат да го прочетат между бръчките, под пудрата, дори зрънцата на която изглеждаха по-плътни с годините; пред подобно нещо предпочиташе внезапното сгромолясване на мексиканските индианки, които на трийсет спират да танцуват и на които е забранено да носят маска на карнавала. Възрастта изисква от жените да се променят по-рязко, отколкото ги променя самата тя и в този миг единствено важен е стилът и дискретността, иначе всичко някога свежо загрубява. Някои видове изкусен грим, който Ан бе виждала приложен в Холивуд върху дами, които отказваха да преминат, носеха в себе си целия ужас на един аборт: те влачеха с години това престъпление върху лицата си и се усмихваха с усмивки, които всъщност бяха най-мъчителната форма на просия. Но представата, която жените си създават за остаряването, мислеше си Ан, често е всъщност тяхната представа за мъжете и се налага те пък да приемат обидата, толкова по-зле за тях. За тях става дума в тези декорирани очи, в тези изкуствени устни и в усмивките, от които всичко наоколо се пука, и щом стигаме до подобно унижение в отказа от възрастта, гамата на чувствата ни ще да е наистина твърде еднообразна. На двайсет, на Ан й се бе сторило, че предпочита не тези хитрувания, а съдбата на старата индианка, прогонена в двора на дома си, да приготвя храната на своя вдовец, но това вероятно бе проява единствено на спокойната увереност на младостта; сега вече не бе така самоуверена и проявяваше повече снизхождение; остарявам, мислеше си тя, и възрастта наближава със своя дъх на компромиси; на четирийсет ще се опитам да обясня на себе си, че колкото лицето ми е изгубило откъм свежест, толкова е спечелило откъм загадъчност, че колкото тялото ми е изгубило от блясъка си, толкова е спечелило откъм присъствие. Към четирийсет и осем, вече дори няма да знам, че жените остаряват; смехът и муцунките ми ще са като на девойче и ще ги приемам като нещо естествено; ще преоткрия радостта от валса, от първия бал, от храбро стиснатата ръка на твърде срамежливия младеж; на петдесет най-сетне ще мога отново да плача и за първи път от любов, ще слагам, както някога, повече руж на бузите, отколкото мама би ми позволила, отново ще треперя цяла под погледа на млад мъж, и по този начин, мина ли петдесетте, ще се превърна в една от онези жени, твърде нежното бельо на които сякаш само плаче някой да го преодолее. Но тогава ще трябва да внимавам, най-вече за погледа си, ще се наложи да го надзиравам, да го крия, да не му позволявам да говори твърде много. Винаги се вълнуваше от извънредната младост на някои женски погледи сред бръчките, сред сивата сухота или подпухналата пълнота на чертите; погледът последен сваля гарда и това е нормално: очите са били измислени от любовта. Тя се усмихна на баща си, който я наблюдаваше и Уили се почувства изключен. Стана и докосна рамото на Ан.

— Ще изпуснем шествието — рече той. — Идвате ли, Гарантие?

— Сега, сега.

В този миг тя мечтае за любов, помисли си Гарантие. Или просто мечтае, което е същото. Не е прилично в наше време една млада, известна и независима жена още да мечтае за любов като нашите баби, за да не споменаваме настоящето. Бабите ни са мечтаели в условията на социално неравенство, които са превръщали любовта в единствен начин да изразят себе си, но днес… Внезапно той видя много ясно себе си, облечен във викториански кринолин и шапчица, да въздиша на прозореца под лунна светлина. Направи гримаса. Хуморът е отказ да застанеш лице в лице, начин да се измъкнеш, той прави света по-поносим и така си сътрудничи с него. Всъщност възторженото, извънмерно място, което придаваме на любовта в западните поселения, е доказателство за паническо отстъпление навътре на едно обсадено от всички страни и неспособно да се промени общество… Стана, пийна последна капка коняк, наслади й се като познавач и погледна през прозореца морето, което шестваше като тълпа, носеща начело бялото знаме на някой платноход. Извърна се с достойнство. Принадлежа на една класа, за която всяка природна гледка е несекващ упрек. Вълнението, което изпитваше пред морето и небето, завършваше с такова болезнено свиване на сърцето, което той избягваше да анализира, за да не открие в него най-вече чувството за отсъствие, което изпълва хоризонта. Насили се да види в това единствено признак на здрачна и нежна чувствителност, тайничко обладана от красотата на драмата и напълно равнодушна към причините или лековете й, нещо като лебедова песен на буржоазното сърце.

Разсеяно проследи крайцера, който изчезна зад носа с вид на лошо момче. Сега върху морето бе останал един съвършено бял платноход, особено изтъркано клише за самота — или за надежда… Май отдавна трябваше да си купя кученце.

— Сега, сега. Идвам след вас.