Ромен Гари
Лиричните клоуни (24)

XXIII

Уили лежеше с широко отворени очи в нощта. Опитваше се да мисли за практични неща: Рос, договорите, холивудското студио, което го бомбардираше със заплашителни телеграми, за журналистите, на които започваше да им намирисва на изгоряло: двамина непрекъснато се сменяха във фоайето на хотела, а щом излезеше, все имаше усещането, че го следят. Но продължаваше да вижда пътеката от Горбио между небето и земята и целуващата се двойка. Вървяха бавно, прегърнати, Уили се помъчи да се усмихне, да заличи този абсурден от нежност и сантименталност и с дъх на розова вода образ, както би извикал: „Стоп!“ на снимачната площадка, ако изпълнителите биха посмели да му натрапят подобна оскърбително банална сцена. Но нищо не можеше да се направи, клишетата винаги са били дебелокожи.

Уили светна, стана от леглото и трескаво се заоблича, без да има каквато и да било точна представа какво трябва да стори. Вече оставаше едно-единствено решение: Сопрано. Щеше да потърси Сопрано, само той можеше да го измъкне от тук. Но къде? И как? Съществуваше ли той изобщо? Ама разбира се, че съществуваше, беше уверен в това. Белч съществуваше. Мафията съществуваше. И всички несъмнено имаха още по-силен шеф, който имаше пипала навсякъде и който правеше законите. Сопрано или друг, без значение. Трябваше да открие някого, и то веднага.

Сложи си смокинг и провери въоръжението си пред огледалото в банята: насмешливата физиономия, присмехулния поглед, цялото лице, което напомняше, само че в цвят слонова кост, определена негърска красота, красотата на издяланите от дърво глави на бенински войни, но с лек латински привкус, сякаш докосната от нещо испанско.

Косите притежаваха онази къдрава чернота, която сякаш плаче за златната обеца на Яго на ухото, но чак дотам никога не беше стигал: в режисурата никога не бива да се прекалява, екранът и сам акцентира достатъчно с увеличителния ефект. Ако не успееше да открие Сопрано, за да го отърве от съперника му, щеше да открие някой друг; сигурно на Лазурния бряг не липсваха бандити, готови на всичко за пари. Почувства се по-добре. Нямаше и следа от астмата. За пореден път изкусно импровизираше себе си, като разгръщаше целия си режисьорски гений.

Слезе във фоайето и помоли касиера да му даде пари срещу чек. Касиерът погледна чека и сякаш се смути.

— Съжалявам, господин Боше, но за такава сума не е възможно.

— Имам намерение да ударя една бакара. Трябват ми поне толкова.

— Нито за миг не се съмняваме във вашия подпис, но принцип на нашата фирма е никога да не създаваме притеснения на прочутите си клиенти с евентуално преследване… Принцип на дискретност.

— И какво да направя в такъв случай? Банките са затворени.

Служителят вдигна ръце.

— На някой друг, господин Боше, щях да напомня, че има бижутерия… специализирана, която работи денонощно до казиното. Но, разбира се, това вас изобщо няма да ви заинтересува.

— Благодаря — каза Уили.

И се усмихна. Простичка и красива мисъл. Трябваше веднага да се сети. Качи се в апартамента си и влезе в този на Ан, като си подсвиркваше. В този ход имаше мерзост и цинизъм, които съвършено пасваха на представата му за собствения му образ. Отвори сейфа и взе бижутата на Ан: дори само перлената огърлица щеше да удари милион, а за тази цена, по липса на Сопрано, със сигурност щеше да се намери друг. В крайна сметка той действаше в интерес на Ан, в нейния правилно разбран интерес. Тъй че беше нормално и тя да участва. Напъха накитите в джоба си и нареди да го закарат в „Казино дьо ла Медитеране“. Откри бижутерията точно зад него и един стар арменец, който се надвеси над огърлицата.

— Тази вечер ще е голяма игра, а? — измърмори той.

— Още нищо не са видели — увери го Уили.

Набързичко направиха сделката.

— Можете да си вземете огърлицата до четирийсет и осем часа — рече бижутерът. — Ще изгубите само четири процента.

Уили взе триста хиляди франка.

— Можете ли да ми пазите остатъка на депозит?

— Добра застраховка. Пък и ви дава възможност да поизлезете на въздух между две игри.

Имаше извънмерно дълъг нос и Уили го гледаше запленен: този нос не изглеждаше истински.

Взе разписката и се озова на улица „Франс“ с пачка банкноти, които държеше в ръка, без да се крие. Това нямаше как да не привлече някой негодник.

Беше предпоследната вечер на карнавала и тълпата се стичаше откъм площад „Масена“ и се разпръскваше по кафенета и заведения в нервната приповдигнатост на хора, които се боят да не си изгубят настроението и изкуствено го поддържат с викове, оживление и смях. Имаше повече маски и повече костюми, отколкото предните вечери: наближаваше краят на царството на Негово величество Карнавала и конфетите се разхвърляха с пълни шепи, като пари, които бързо се обезценяват; врявата ставаше истерична, а смехът все по-писклив; фалшивите носове, фалшивите бради, островърхите шапки, палячовците, клоуните и смешниците подскачаха, хванати за ръка в гипсовия прахоляк, навсякъде властваха обичайните за режимите преди падане раздуване и трескавост. Едно минаващо момиче с шапка на хусар от сребриста хартия, под ръка с изцяло бял сладкар, спря пред Уили и го посочи с пръст:

— Ама вижте го тоя. Какви ги върши с толкоз мангизи в ръка?

— Госпожице — отвърна Уили и й намигна. — Търся си мъж.

— Свиня — рече момичето.

Опита в няколко бара. Влизаше, опираше лакти на плота и се правеше, че брои парите. Отначало си мислеше да се преструва на пиян, но не искаше да го сметнат за безпомощен, искаше му се решителен човек, истински убиец, не искаше някой, който просто да го хлопне. Вече не беше съвсем наясно дали искаше да убие себе си, или да потърси услугите на наемен убиец, за да премахне своя съперник. Но то всъщност беше едно и също. Искаше някой да му помогне да се измъкне от тук и това е. За известно време излагаше на показ парите си, а след това си излизаше. Но нещата не потръгваха. Никой не го последва. Почувства, че му се догади. А виждаше много ясно сцената и дори как изглеждат персонажите, които би наел за ролите. Все пак на излизане от една зала за танци забеляза един тип да се плъзга зад него. Сви в една тъмна уличка, а сърцето му туптеше силно и се чувстваше щастлив от страх. Мъжът пристигна след него, с ръце в джобовете. С едно движение тикна под носа на Уили наръч снимки.

— Dirty pictures — каза той. — Very dirty.^[1]

— I am in dirty pictures myself — отвърна Уили. — Very dirty.^[2]

— Сънародник? Все пак ми се искаше да хвърлите едно око…

И той разстла колекцията си.

— Разберете ме — каза. — Не е само за мангизите или за някоя чашка, макар че ако ми предложите… Но и заради човешкия контакт.

— Лека нощ.

— Е, Уили, наистина няма начин човек да ви изкопчи нито дума, а?

Журналист.

— Ти да видиш! — рече Уили. — Добър номер, старче. За малко да клъвна.

— Щом не искате нищо да кажете, значи със сигурност има нещо вярно в онова, което се говори, Уили.

Уили му се усмихна мило.

— И какво се говори?

— Че най-сплотеното семейство на света е на ръба на развода — каза журналистът.

Случайно попадение, помисли си Уили.

— Не разчитайте твърде много на това. Във всеки случай, старче, високо оцених идеята ви, че за да ми измъкнете някоя тайна, е достатъчно да ми покажете мръснишки снимки. Знаете ли, вземате ме твърде на сериозно. Журналистите твърде много вярват в Уили Боше. Забравят, че сами го изфабрикуваха.

И се врътна. Беше почти сигурен, че човекът е стрелял наслуки, но и така може да се убие човек. Нищо не можеше да направи. Дори спря да търси Сопрано: след тази среща отново беше вътре с двата крака. Влезе в „Сентра“ и моментално забеляза на бара двамата журналисти, които го бяха интервюирали предния ден — знаеше, че е случайност, но усети как го хваща уртикарията.

— Hallo, Уили, какви ги вършите тук?

— Излизам от Казиното. Не сте ли виждали жена ми? Изгубих я в навалицата.

— Не сме. Чашка?

— Не, ще ида да я потърся. Ако я видите, кажете й, че съм се върнал в игралната зала.

— Ок.

Веднага излезе, скри парите в джоба си и влезе в казиното. Изведнъж си бе спомнил онова, което му беше казал портиерът на хотела: беше вечерта на бал „Велионе“ в казиното, най-големия бал с маски за годината. Може пък Ан да е там маскирана и може би щеше да успее да се промуши до нея и да й прошепне: „Обичам те“, без да го разпознаят. Нямаше покана, но го приеха припряно на бала на Образите с всички полагащи се почести на човек, който толкова добре си беше изградил образ на Уили Боше. Полилеите придаваха на салоните искрящия блясък на въздушен празник, нещо като застинало във въздуха царство. Известно време Уили блужда от салон в салон, но тя не беше тук, не беше тук, а това беше последният голям бал за сезона. Оркестърът свиреше само валсове и всеки път, когато Уили чуеше валс, се чувстваше, сякаш Ан му го бе отказала. Накрая се отправи към изхода. Пристигна точно по средата на една случка: контрольорът се опитваше да забрани достъпа на един господин, маскиран като свещеник.

— Не можете да влезете облечен по този начин. Знаете, че приемаме само прилична маскировка. Не искаме да шокираме никого.

— Ама аз не съм маскиран — възнегодува свещеникът.

Имаше вид на свестен човек, загрижен да бъде разбран правилно.

— Аз наистина съм свещеникът на Жиан, над Сент Аньес, на Гранд Корниш, нали знаете. Нарочно слязох от селото, за да потанцувам.

Хората го гледаха смутено. Бяха истински притеснени. Дори онези, които не бяха вярващи усещаха, че това е удар под пояса. Освен това всеки някак смътно се чувстваше лично засегнат. Не е въпрос на религия, мърмореха си те. Въпросът е всяка нещо на своето място и място за всяко нещо. Вече не беше много ясно кой кой е. Много обезсърчаващо. Човек вече на нищо не може да разчита и туйто.

— Хайде де, добри ми господине, пуснете ме да вляза. Не съм маскиран, само се опитвам да се дискредитирам.

Уили се почувства прелестно лек: човечецът бе свалил от гърба му поне стотина кила.

— Все пак не можете да продължавате вечно с вашия антиклерикализъм! — дразнеше се свещеникът.

Засили се да направи скандал, заяви, че ще пише до своя епископ, и въобще се държеше сякаш иска да тропа с крака и да накисне всички. Уили се почувства по-добре: усещането бе, че има партньор. Той смигна на кюрето, кюрето му отвърна и хората бяха много потиснати: за първи път виждаха свещеник да смига с този вид, ужасно беше. Вече не се чувстваха в безопасност.

— Не му обръщайте внимание. Дотук са го докарали католическите писатели на романи. На кого точно подражавате, старче? На Греъм Грийн? На Мориак? На Достоевски?

— Няма да ме пуснете да вляза, така ли? — крещеше свещеникът. — Предупреждавам ви, ако не ме пуснете да потанцувам валс, ще направя някоя беля. Ще се напъхам при курвите. Ще ида да се натъпча с лайна. Тогава ще ви науча аз вас!

Хората бяха ужасени. Май в края на краищата беше най-добре да го оставят да си потанцува валс. По този начин спасяваха още нещо. Те страдаха мълчаливо, особено онези със свободните професии. Според тях ставаше дума наистина за уважение към човека. Имаха чувството, че губят благоприличие. Уили се вгледа внимателно в свещеника, за да познае дали не е Бебдерн, но не беше той. Това доказваше, че съпротивата се организира. Хората не се оставяха вече да бъдат одирани живи, без да викат… Организираше се битката за честта. Разбира се, имаше още хиляди дребни одрани, които се възползваха от карнавала, за да прекарат няколко мига с глава навън и вдишваха глътка добър стар чист въздух, преди да се върнат в канцелариите. Правеха кратък пирует, три ситни стъпчици, изкрещяваха, освобождаваха се от тежестта на света чрез шутовщина, а след това се връщаха, откъдето бяха дошли. Уили гледаше свещеника, истински или лъжлив, с леката ирония, или по-скоро с прекалената сериозност, с която професионалистът удостоява аматьорите. Той го отведе в кафенето да пийнат по едно. За изненада на Уили, щом седна на диванчето, свещеникът, истински или лъжлив, извади от джоба си кутийка кухненски кибрит, драсна една клечка, след това я изгаси, поднесе я до ноздрата си и силно смръкна със замечтан вид.

— Хубаво — промърмори той. — Много хубаво!

— Сярата, нали? — попита Уили. — Полъх от пъкъла?

Свещеникът изпусна дълбока въздишка и взе нова клечка.

— Дайте ми една — помоли Уили.

Известно време се наслаждаваха и издраскаха цялата кутия кибрит, а келнерът се мотаеше край тях, опулил очи, и не смееше да им вземе поръчката. След това свещеникът стана, бутна в ръката на Уили нова кутия и се повлече навън, пълен с носталгия, без баща ни майка, и вероятно на другия ден щеше да се върне в канцеларията и да продължи да продава онова, което продаваше преди. Уили го проследи с признателен поглед, светът беше пълен с прекрасни побратими, с нежни, братски настроени съзаклятници, чието единствено желание е да се бият редом с вас.

Излезе и морският въздух го обля със свежест. Ан, помисли си той, Ан… Не съществуваше commedia, която да може да го освободи от нетърпимата действителност. Извади банкнотите от джоба си, обиколи още едно или две кафенета, като ги показваше възможно най-неприкрито, но нищо не клъвна. Чак към два през нощта, като излизаше от едно кафене на площад „Грималди“, му се стори, че някой го следи. Сърцето му заби по-силно и изживя миг на веселие и преждевременност. Обърна се бързо и видя два силуета, които веднага спряха. Той се гмурна в една пуста уличка на стария град. Тя спеше — карнавалът не я беше докоснал. Няколко следи от конфети пред къщите. Уили все така чуваше стъпките зад себе си, но не смееше да се обърне. Преструваше се на пиян, за да ги насърчи. Щеше да се направи, че се отбранява, един удар с нож, и всичко щеше да свърши. Той продължи да се заваля и да си тананика с пиянски глас през сякаш нереалния декор от луна, нощ и италиански фасади, който изглеждаше готов за смъртта на Пиеро или възшествието на Арлекин. Стъпките приближиха и Уили внезапно се върна към прелестните страхове от детинството, като се колебаеше между страха и очарованието, между желанието да избяга и това да си поиграе. Сега беше стигнал до края на стария град, пред портика, който гледаше към морето и към лунната светлина над празните сергии на рибния пазар, и подуши въздуха с наслаждение: ако трябваше да умре тук, това би било апотеоз, и вече предвкусваше мисълта да предаде Богу дух сред силната миризма на скумрия. Той спря и почти веднага мъжете го настигнаха. Инстинктивно се обърна към тях, видя един пуловер в червено и бяло, една маска…

— Hallo, Уили — каза един глас на най-чист американски. — Нали все пак няма да се метнете във водата, понеже жена ви ви е зарязала? Шегата настрана, доколко има истина в тази история? Къде е тя и с кого?

Фалшивият му нос, подпрян на фалшиви мустаци потрепваше, докато мъжът говореше; другият отметна маската си назад, като най-обикновена шапка и Уили беше удостоен с бледото му, унило, плоско лице, с една дума, истинско лице. Дори носеше очила. Вероятно точно очилата накараха Уили да изригне. Те му даваха усещането, че някой го е видял, хванал и забучил като пеперуда в цялата му голота. Той се нахвърли със свити юмруци върху двамата журналисти.

— Шайка мръсници! Ей сега ще ви науча да обиждате жена ми! На̀ ти!

Той лесно ги надви и остави двамата мъже да цедят ругатни под една преобърната сергия. На площад „Грималди“ откри такси, нареди да го откарат в хотела и поиска ключа от нощния портиер.

— Приятелите ви се качиха преди час с ключа.

Бебдерн, помисли си Уили в лошо настроение. Качи се в апартамента и влезе. Холът бе осветен. В дъното седеше един мъж с лице към вратата и скръстени крака, полилеят искреше над бялата му сламена шапка, той стискаше клечка за зъби между устните и в него имаше нещо безкрайно вулгарно — от лачените обувки до синкавата брадичка — той посрещна погледа на Уили, без да помръдне, като продължаваше да смуче клечката за зъби. Прав до него стоеше един образ, когото Уили позна на мига: той носеше същото сиво бомбе, същия пепитен костюм и имаше същия безстрастен вид, макар и леко сгърчен, както когато беше попаднал на него за първи път.

— Сопрано — рече Сопрано.

Ръката на Уили си играеше в джоба с кухненския кибрит. Лека миризма на сяра. Дори не си даваше вече сметка дали е пиян или напротив, извънмерно трезв. Усмихна се. Именно тази усмивка вдлъбваше трапчинките на бузите и на брадичката му и произвеждаше върху всички ефекта на цинизъм, тъй като вече не беше дете. Щеше му се само Сопрано да не е толкова вулгарен, да е по-загадъчен, по-зловещ, по-… по-стилен. Ако му възложеха режисурата на филма, нямаше да избере него. Щеше да му трябва някой по̀ сатурновски тип, някой като Конрад Фейтд или Питър Аури. Но от реалността не бива да се иска толкова много. А и за щастие, спътникът му беше тук.

— Баронът — рече Сопрано с дрезгавия си глас с движение на главата по посока на споменатия, като дръпна клечката за зъби от устните си.

… За щастие, спътникът му беше тук. Приличаше на леко треперлива и винаги на ръба да падне статуя, подпрян на бастуна си, с изгасена и усукана пура в устата, сякаш се е намирал на пътя на някоя кънтяща плесница със сивото бомбе над ухото и целия яхър коне, които прескачаха препятствия върху яркожълтата му жилетка. Изглеждаше странно присвит и Уили се запита дали онова, което човекът, наричан от Сопрано „барона“, очевидно се опитваше да се сдържи, не беше пристъп на смях, грамаден, омировски, способен да помете целия свят.