Ромен Гари
Корените на небето (34)

XXXIII.

Потракването едно в друго на кехлибарените зърна в ръцете на събеседника взе да дразни Вайтари повече и от равнодушието, с което го слушаше, потънал във фотьойла си. Броеницата, провесена унило от ръката му над скръстените му крака, и глухото потропване на топчетата отмерваха всяка дума на Вайтари от един час насам. Имаше уморено и интелигентно лице с резки, но изящни черти и устни, които почти изчезваха, щом се усмихнеше; с изключение на чалмата, нахлупена над посивелите му коси, беше облечен по европейски в добре скроен костюм. Вайтари го виждаше за пръв път. Въпреки уверенията на Хабиб, който бе уговорил срещата, той се питаше дали този човек действително притежава тежестта, приписвана му от ливанеца. Опитваше се да си извади заключение по думите и поведението му, а от това разговорът не ставаше по-лесен. Беше чувал в политическите кръгове на Кайро да произнасят името му със страх непосредствено след падането на крал Фарук, в момент, когато могъществото на „Братята мюсюлмани“ изглеждаше здраво установено и предопределено за дълъг живот. Не бе в състояние да каже какво е влиянието му днес, след разгромяването на движението от Насър. Хабиб го бе уверил, че авторитетът му е останал ненакърнен, най-вече що се отнася до разпределянето на оръжието и средствата, но трябваше да е сигурен и от няколко минути Вайтари се бе вкопчил в надеждата, че съвсем не бе задължително отказът, който току-що бе получил, да обвързва и Каирския комитет. Присъствието му в Судан, където избухнаха първите безредици на юг и където щеше да се решава съдбата на съюза с Египет, беше знак, като че ли потвърждаващ уверенията на Хабиб. Придружителят му бе набит млад човек с могъщ врат, подаващ се под разкопчаната риза в защитен цвят — с четинестите си мустаци и късо подстриганите си коси той имаше типична за египетски офицер осанка. Може би беше тук като експерт или за да наблюдава другия, или и за двете, но присъствието му съвсем не бе окуражителен признак. По време на срещата не пророни и дума, но преди това явно бе говорил доста. Слънцето тегнеше над платното на сенника, покриващ вътрешната градина на хотел „Нил“ в Хартум, където се провеждаше разговорът. В центъра й струите на един фонтан вяло падаха на синьо-зелената мозайка. На всеки ъгъл на стълбището по един прислужник с бяла дреха, бял тюрбан и сребърен поднос под мишница стоеше неподвижно и сякаш отсъстващо. Вайтари усещаше как в него се надига раздразнение. Внезапно го обзе ужас от тази атмосфера на ориенталско униние, в която всяка мисъл за действие изглеждаше като подигравка.

— Предполагам, че това е последната ви дума? — грубо попита той.

Другият вдигна ръка.

— Драги мой, добре знаете, че в политиката последна дума няма. Нека кажем, че в момента ни е много трудно да ви поддържаме активно. Прекалено заети сме в Тунис, Алжир и Мароко, навсякъде, където сме на път да постигнем положителните резултати, които са ви известни. А палестинският въпрос е приоритетен. Казах ви го напълно чистосърдечно. Чиста лудост би било в този момент да разпиляваме усилията си. Според нас заслугите ви са големи, толкова повече, че сте, нека си кажем, съвсем сам или почти сам. Но положението в Чад не оправдава помощта с хора, оръжие и боеприпаси в размера, в който я искате. В краен случай можем да подготвим ваши кадри, стига да разполагате с хора за обучение. Струва ми се, че все още не е така. Ще му дойде времето… Засега не е дошло. За зла участ сте от район на Африка, който не е… напълно готов. В настоящия момент всеки пълнител и всеки долар, с които разполагаме, могат да се използват много по-ефикасно другаде. Нямаме никакъв интерес да предизвикваме спорадични и незначителни размирици във Френска Екваториална Африка — това само ще подчертае липсата ни на подготовка. Много по-добре е сред общественото мнение да се създаде впечатление за сила, пазена в резерв, отколкото да демонстрираме несъществуваща мощ… Не можем да бъдем едновременно навсякъде. Такива са мотивите за отказа ни… засега. Ще му дойде времето, уверявам ви.

Гласът и лицето му леко потръпнаха. Вайтари бе запазил достатъчно хладнокръвие, за да оцени подобаващо това горделиво движение: каквото и да беше положението на събеседника му в Египет, във вътрешен план, що се отнася до панарабското движение, той бе опазил влиянието си. Обаче Вайтари беше достатъчно запознат с конфликта между традиционалистите, привърженици на свещената война, и реформистите, поддръжници на икономическия и политическия прогрес, и го засегна по болното място.

— Ако добре разбирам, вие служите преди всичко на религиозните си вярвания — бавно произнесе той. — В Кайро доста ми говориха за правото на народите на самоопределение…

Събеседникът му наведе глава.

— Ислямът е могъща мая, но все пак му трябва време, за да подейства… Длъжни сме на първо място да го защитаваме от материалистическото варварство, което ни залива от Запад…

Не откъсваше очи от кехлибарената броеница, но устните му съвсем изтъняха: усмихваше се…

— Впрочем вие сте наясно, че за нас марксизмът е западна доктрина…

Вайтари знаеше, че връзките му с комунистическата партия — всъщност скорошни — бяха известни: неизменно гласуваше за нея, откак бе скъсал с центристката групировка, благодарение на която бе избран първоначално.

— Не виждам връзка — отвърна хладно. — Що се отнася до мен, не виждам защо трябва да откажа помощта на комунистите на една впрочем ясно разграничена основа… Вие приемате на драго сърце оръжие от страните с народна демокрация…

Отегчено махна с ръка, която бе противоположност на ръката на Вайтари — изнежена, самата изтънченост, източеност, трепетност…

— Да не се впускаме в подобен род дискусии. Искам да ви кажа само, че ни трябва търпение. Става дума първо да подготвим почвата. Тъй наречената „черна“ Африка ще бъде с нас… Ислямът там има напредък, както знаете. Нашата вяра е по-млада, по-пламенна, тя притежава бързината и мощта на пустинния вятър, присъствал на нейното раждане — тя ще възтържествува… Една ислямизирана Африка би се превърнала в неудържима световна сила. И това ще стане…

Отново някакво едва ли не подмолно оживление раздвижи лицето му. Едва доловимо… Но Вайтари познаваше тези престорени лица в тяхната оголеност, когато само кожата оставаше безстрастна, а кръвта пулсираше страстно: той беше хладнокръвен фанатик, нещо повече — верски фанатик; вече не се съмняваше в обосноваността на казаното от Хабиб: в основата си и въпреки разгрома на „Братята мюсюлмани“, Комитетът за освобождение на арабите си оставаше религиозно движение. Зърната отново се зарониха между тънките пръсти на събеседника му.

— Засега трябва да се научим да се ограничаваме. Християнските мисионери се слисват пред разгръщането на вярата ни отвъд екватора… Училищата за изучаване на Корана са начело на борбата. Останалото ще дойде от само себе си. Държа да добавя, че ако неотдавнашните ви действия бяха предизвикали поне първоначален отзвук, ние може би щяхме да погледнем нещата от друг ъгъл… в границите на сегашните ни възможности.

— Не четете ли все пак вестници? — запита Вайтари с високомерие, което трябваше да прикрие уязвимото му място, но усети, че другият го осъзна.

Нова бегла усмивка и бавно свеждане на главата:

— Чета. И дори ги нося със себе си… Погледнете.

Пръсна по масата куп английски и френски вестници. В стаята си Вайтари имаше същите, но той подразбираше арабските вестници. Ядоса се на себе си: това бе последният довод, към който трябваше да прибегне. Вестниците пишеха само за Морел. Престори се, че преглежда заглавията: „Чудакът от Чад остава неуловим…“, „Най-странното приключение на света: специалният ни пратеник във Френска Екваториална Африка ще ви разкаже за безумното начинание на французин, защитаващ слоновете от ловците“. Не можа да скрие раздразнението си: жадната за сензации преса нехаеше за величавите законни въжделения на народите и свеждаше до нищо усилията му да се възползва от Морел. Сякаш стоеше пред спусната завеса, която затуляше Вайтари от очите на света — димна завеса, която трябваше да разпръсне по-бързо и без оглед на средствата. Презрително отблъсна вестниците.

— Нормално е колониалната преса да представя събитията в такава светлина — каза той.

— Да. Както е нормално и арабската преса да ги представя в благоприятна за вас светлина… никога не сме ви отказвали моралната си подкрепа.

Вайтари тутакси си даде сметка, че е поел в невярна посока. В края на краищата за него не бе толкова важно да получи оръжие и „доброволци“, колкото да се заговори за него, личността и името му да се наложат в международен план. Засега можеше да се надява само на това, дори и да успееше да предприеме няколко бегли нападения във Френска Екваториална Африка. Да наложи името си, да го запомнят, в чужбина да се превърне в първостепенна личност, в необходим събеседник — понастоящем това бе единствената възможна цел. Съзнаваше по-добре от когото и да било невъзможността в обозримо бъдеще Чад да се превърне в независима нация извън рамките на доста по-обширната африканска федерация, в която лично неговото място далеч не бе сигурно. Докато се зачитаха обичаите им, племената навярно още дълго можеха да се задоволяват със свободата, която им позволяваше да живеят, както им хареса. Беше взел страната на независимостта, когато по време на студената война очевидно неизбежната окупация на цяла Европа от Червената армия и неминуемият конфликт с Америка откриха съвсем нови и така да се каже неограничени перспективи. С отцепването си смяташе да се впише в историята, да се наложи като необходим събеседник на бъдещия победител, който и да бе той. Очевидно бе сбъркал в преценката — грешка в тайминга, както казваха англичаните. Основанията му се потвърдиха прекалено рано. Сега можеше само да извиси ръст. За външния свят трябваше да се наложи като изключителна личност от политическата карта на Африка — да се издигне до онази международна сцена, където никой нямаше да го пита каква част от народа го подкрепя, нито какви са всъщност възможностите му, а само какъв е талантът му, какво е красноречието му и каква е убедителната мощ на гласа му. Такъв беше единственият все още възможен начин за излизане от политическата самота — с една дума, от самотата. Трябваше да се „пласира“ — ако си послужим с жаргона на парламентарните кулоари в кризисни времена — да се „пласира“ в международен план… Заговори и говори дълго. Радваше се, че беседата се води на френски — единственият език, който му позволяваше да се покаже в най-добра светлина. Когато свърши, не получи нито оръжие, нито пари, нито „доброволци“, но нямаше никакви съмнения за резултатите от срещата: неговите събеседници си тръгнаха с убеждението, че този мъж със стоманен глас, който обличаше африканската страст с добре скроената дреха на френската логика, бе нова звезда, изгряла на африканския политически небосвод. Остана за миг във фотьойла си, бършейки чело. Беше сигурен в постигнатия ефект. За съжаление тези двамата представляваха нищожна част от аудиторията, до която трябваше да достигне. Проблемът си оставаше. Първата конференция на представителите на колониалните народи щеше скоро да се събере в Бандунг, а организаторите й не бяха сметнали за необходимо да го поканят. Щеше да направи така, че подобен пропуск, подобно оскърбление да не се повтори в бъдеще. Трябваше на всяка цена да се издигне на необходимата висота и тероризмът, макар и мимолетен, дори без реално значение, оставаше единственото действие, което можеше да му осигури необходимата политическа основа в международен план. И дума не можеше да става за предизвикване на недоволство сред племената, чиито вождове и магьосници бяха все така враждебно настроени към него, отделени от непреодолимата бариера на невежеството, суеверието и примитивните обреди. Но достатъчно е на два-три пъти да предоставиш на вестниците няколко подходящи заглавия, и пред теб ще се отворят първо вратите на някой затвор, а после и на министерствата… Винаги стигаше все до същото. Трябваше да го забележат — на всяка цена да си набави оръжие, да набере добре платени „доброволци“ и да осъществи няколко акции във вътрешността на френската територия. Следователно трябваше да намери пари, а при сложните сили, които действаха в африканския континент и по света, това можеше да се уреди. Нямаше съмнения по този въпрос — може би защото не се съмняваше и в собственото си предопределение. Усещаше го в могъществото на собствения си глас, на ръцете и дори в мащабите на самотата си, на която само абсолютната власт бе способна да даде достоен отговор. Безмерният стремеж, който понякога го държеше буден цели нощи, приличаше едновременно на спомен и желание — спомен от десетте поколения племенни вождове на уле, от които бе произлязъл, и воля да извиси цяла Африка до себе си, над племенната тъма. Не ставаше дума за „вяра в щастливата си звезда“ — твърде далече бе от подобни суеверия — а за вяра в интелектуалната, моралната и физическата сила, която усещаше в себе си. Изправи се с внезапен порив и се запъти към стълбището, но един прислужник го спря мълчаливо и на сребърен поднос му протегна визитна картичка. Не можа да овладее тръпката на гордост: „Робер Дажон, депутат“. Остана за миг неподвижен и усмихнат, с картичката в ръка. „Така — помисли си — френските правителствени среди се размърдаха…“ Щом тайно му пращаха в Хартум подобен емисар, макар и да не идваше от Убанги, това вече бележеше точка в негова полза. Последва прислужника до посочената от него стая на първия етаж.