Пол Остър
Нюйоркска трилогия (22)

8

В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.

Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.

Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.

Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.

— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?

От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.

Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.

Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“

На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“

Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.

Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.

Нищо не ме задържаше в Париж и затова на следващия ден следобеда се качих на влака. За мен това беше краят на играта, моето пътуване на юг към забвението. Каквито и надежди да съм таял в себе си (малката възможност Фаншо да се е върнал във Франция, абсурдната мисъл, че за втори път е потърсил убежище на едно и също място), те се изпариха още докато пътувах натам. Къщата беше празна; никакъв признак на живот. На втория ден, докато обхождах стаите на горния етаж, попаднах на кратко стихотворение, което Фаншо бе написал върху стената — но аз вече знаех това стихотворение, а под него имаше и дата: 25 август 1972 година. Значи не се беше връщал. Почувствах се като истински глупак, задето съм могъл да си го помисля.

Поради липса на друго занимание прекарах няколко дни в разговори с местните хора: фермери, селяни, жители на околните градчета. Представях им се за брат на Фаншо и показвах негова снимка, но повече се чувствах като изпаднало ченге, като безпомощен палячо. Оказа се, че някои от хората го помнят, други не, трети пък не бяха сигурни. Това нямаше значение. Южняшкият им акцент беше съвършено непонятен за мен (с вибриращото „р“ и носови окончания) и аз не можех да разбера и една дума от това, което ми приказваха. От всички хора, с които се срещнах, само един бе получил вест от Фаншо след заминаването му. Това бе най-близкият му съсед — фермер-арендатор, който живееше на миля разстояние от Фаншо. Беше дребен, около четирийсетгодишен чешит, който живееше в страшна мръсотия. Къщата му представляваше усойна порутена постройка от седемнайсети век, която, изглежда, обитаваше съвсем сам, без други компаньони, освен една ловджийска пушка и едно куче. Очевидно се гордееше с факта, че е бил приятел на Фаншо, и за да докаже колко близки са били, ми показа бяла каубойска шапка, която Фаншо му бе изпратил след завръщането си в Америка. Нямаше причина да не повярвам — на разказа му. Шапката се намираше все още в оригиналната си кутия и си личеше, че никога не е била носена. Твърдеше, че я пази за деня, в който ще й дойде времето, след което се впускаше в политически тиради, чийто смисъл трудно проследявах. Революцията се задавала, твърдеше той, а когато пристигне, щял да си купи бял кон и картечница, да си сложи шапката, да мине по главната улица на града и да застреля всички бакали и други магазинери, които са сътрудничели на германците по време на войната. Както е било в Америка, добави той. Когато го попитах какво иска да каже, той ми изчете една несвързана, подобна на бълнуване лекция за каубоите и индианците. Но това е било много отдавна, отвърнах му аз, опитвайки се да го прекъсна. Не, не, настояваше той, това продължавало и до ден-днешен. Не съм ли знаел за престрелките по Пето авеню? Не съм ли чувал за апахите? Нямаше смисъл да споря с него. За да извиня невежеството си, му казах, че живея в друг квартал.

Останах в къщата още няколко дни. Имах намерение да бездействам колкото е възможно по-дълго, да си почивам. Бях изтощен и имах нужда да прегрупирам силите си, преди да се върна в Париж. Така минаха ден-два. Разхождах се из полетата, обикалях гората, препичах се на слънце и четях американски детективски романи в превод на френски. Това би трябвало да бъде най-доброто лечение за мен: спрял насред неизвестността с ум, оставен да се рее на воля. Но нищо не ми помогна. Къщата ми отказваше гостоприемството си и някъде към третия ден усетих, че не съм сам, че никога не мога да бъда сам на това място. Фаншо беше тук и независимо колко упорито се опитвах да не мисля за него, това просто не ми се удаваше. Това ненадейно откритие ужасно ме подразни. Сега, когато бях престанал да го търся, той присъстваше в живота ми по-осезателно от всякога. Целият процес се обърна наопаки. През всички тези месеци, когато се опитвах да го намеря, имах чувството като че аз съм бил намереният. Вместо да търся Фаншо, всъщност съм бягал от него. Работата, която си бях измислил — скалъпената книга, безкрайните заобикалки и увъртания не са били нищо друго, освен опит да го отблъсна, хитрости, с които да го държа колкото е възможно по-далеч от мен. Защото, ако можех да си повярвам, че наистина го търся, то тогава по пътя на логиката следва, че той се намира другаде — някъде извън мен, извън пределите на моя живот. Но аз грешах. Фаншо се намираше точно там, където се намирах и аз, и е бил там от самото начало. От мига, в който писмото му пристигна, аз се мъчех да си го представя, да го видя такъв, какъвто може би изглежда — но в такива моменти умът ми неизменно извикваше само пуста белота. В най-добрия случай се явяваше сив и тягостен образ: вратата на заключена стая. А съдържанието й: Фаншо сам в тази стая, осъден на митическа самота — вероятно жив, вероятно дишащ, сънуващ бог знае какво. И тази стая, сега открих, бе разположена в черепа ми.

След това започнаха да ми се случват странни неща. Върнах се в Париж, но там изведнъж се оказа, че няма какво да правя. Нямах желание да се видя с никого от хората, с които се бях запознал, а да се върна в Ню Йорк не ми стигаше кураж. Отпуснах се, не можех да се движа и полека-лека изгубих собствените си следи. Ако въобще съм в състояние да кажа нещо за този период, то е само защото разполагам с някои документални доказателства. Визата в паспорта ми например, самолетният билет, сметката от хотела и така нататък. Според тези данни аз съм останал в Париж повече от месец. Но това няма нищо общо с моите спомени и независимо какво зная, все още ми се струва, че е било невъзможно. Виждам неща, които са се случили, пред очите ми се мержелеят картини, в които аз присъствам на най-различни места, но ги съзерцавам от разстояние, сякаш наблюдавам чужд човек. Нямам усещането, че това са неща, които си спомням, които са закотвени вътре в мен; те са там някъде, отвъд всичко, което мога да почувствам или докосна, отвъд всичко, което има връзка с мен. Бях изгубил цял месец от живота си и дори сега ми е трудно да си го призная — това ме изпълва със срам.

Един месец е много време, предостатъчно, за да се разпадне човек. Спомените за тези дни, когато се връщат, идват на части, разпокъсани, на парчета, които отказват да се съединят в едно цяло. Виждам себе си как една нощ рухвам на улицата мъртво пиян, изправям се, политам към близкия уличен стълб и повръщам върху обувките си. Виждам себе си в едно кино, салонът е осветен, а аз седя и наблюдавам как тълпата се изнизва край мен, но не мога да си спомня филма, който току-що съм гледал. Виждам себе си как обикалям улица „Сен Дени“ посред нощ, избирам си проститутка, с която да преспя, главата ми пулсира от мисли за голи тела, безкрайна бъркотия от голи гърди, голи бедра, голи задници. Виждам как някой смуче члена ми, виждам се проснат върху едно легло с две момичета, които се целуват, виждам как огромна негърка се е разкрачила върху биде и се мие между краката. Не твърдя, че всички тези неща не са действителни, че не са се случили. А просто, че не мога да отговарям за тях. Чуках до умопомрачение, не преставах да пия, докато не се преселя в друг свят. Но ако целта ми е била да залича Фаншо, тогава развратното ми гуляйджийство не е отишло напразно. Той изчезна — и аз заедно с него.

Краят обаче не ми се губи. Не съм го забравил и съм щастлив, че поне него помня ясно. Цялата история се свежда до това, което се случи накрая, и без въпросния край у мен не бих могъл да започна тази книга. Същото се отнася и за другите две книги, които я предхождат — „Град от стъкло“ и „Духове“. В крайна сметка тези три истории са една и съща история, но всяка представлява различен етап в моето осъзнаване на нейния смисъл. Не твърдя, че съм разрешил някакъв проблем. Само намеквам за това, че съзерцавайки случилото се, в един момент престанах да се страхувам. Думите не закъсняха и аз не можех да сторя нищо друго, освен да ги приема, да се нагърбя с тях и да отида там, където те искаха да ме отведат. Но това не означава непременно, че думите са важните. Дълго време се мъчех да се сбогувам с нещо и именно тази борба е истинската същност на въпроса. Историята не е в думите; тя е в борбата.

Една нощ се озовах в бар, недалеч от площад „Пигал“. Озовах е думата, която държа да използвам, защото нямам ни най-малка представа как съм стигнал дотам, никакъв спомен за това как съм влязъл. Беше едно от онези заведения, с които кварталът е пълен: шест до осем момичета на бара, можеш да заведеш едно от тях на отделна маса, да му купиш бутилка шампанско на безбожна цена и после, ако си в подходящо настроение, да стигнете до необходимото финансово споразумение и да се уедините в интимната атмосфера на стая от съседния хотел. Споменът ми започва от момента, в който съм седнал на една от масите с момиче и кофичката с шампанско току-що е пристигнала. Момичето беше таитянка, това си спомням, и беше красива: не повече от деветнайсет, най-много двайсет години, много дребна, с бяла мрежеста рокля, под която прозираше голата й плът — кръстосани нишки върху гладката й мургава кожа. Въздействието беше силно еротично. Спомням си закръглените й гърди под ромбовидните отвори на плетената й рокля, предизвикателната мекота на шията й, когато се наведох да я целуна. Каза ми името си, но аз настоявах да я наричам Фейъуей и й повтарях, че идва от Тайпи и че аз съм Хърман Мелвил, американски моряк, който е пристигнал чак от Ню Йорк, за да я спаси. Тя, разбира се, нямаше никаква представа за какво говоря, но продължаваше да се усмихва. Очевидно ме смяташе за откачен, като ме гледаше как невъзмутимо се лигавя на френски, смея се сам на себе си, и затова ме бе оставила да я целувам, когато си пожелая.

Бяхме седнали в едно странично сепаре и от мястото си виждах цялото заведение. Мъже идваха и си отиваха, някои само надникваха през вратата и бързо се оттегляха, други оставаха за по едно питие на бара, трети сядаха на някоя от масите също като мен. След около петнайсетина минути влезе млад мъж, без съмнение американец. Стори ми се неспокоен, приличаше на човек, който никога не е стъпвал в подобно заведение, но френският му беше изненадващо добър и след като без никакви затруднения си поръча уиски и подхвана разговор с едно от момичетата на бара, разбрах, че се кани да остане. Продължих да го следя от малката си наблюдателница, като същевременно не спирах да галя бедрото на Фейъуей и да се гуша в нея, но американецът се застоя и колкото повече време минаваше, толкова повече взех да се разсейвам. Беше висок, атлетичен тип с пясъчноруса коса и непринудени, малко момчешки маниери. Определих възрастта му на двайсет и шест, най-много и седем — абсолвент, или пък млад юрист, който работи за американска фирма в Париж. Никога преди това не го бях виждал и все пак ми се струваше познат и това усещане не ми даваше мира: мигновен проблясък, странен синапс на разпознаването. Опитах се да му лепна най-различни имена, разходих се с него из миналото, разплетох кълбото с асоциации — напразно. За мен е никой, казах си аз и вдигнах ръце. Тогава съвсем изневиделица, по силата на непонятна верига от разсъждения, довърших мисълта си, добавяйки: а щом е никой, тогава трябва да е Фаншо. Изсмях се гръмогласно на собствената си шега. Фейъуей стоеше нащрек и побърза да се изсмее заедно с мен. Знаех, че няма нищо по-абсурдно, но пак си повторих: Фаншо. И после пак: Фаншо. И колкото повече го повтарях, толкова по-голямо удоволствие взе да ми доставя това. Всеки път, когато думата излизаше от устата ми, избухвах в писклив кикот. Опиянявах се от самото звуково съчетание; гласът ми прегракна, станах прекалено шумен и това очевидно смути Фейъуей. Тя вероятно си помисли, че ме избива на някакъв вид сексуална перверзия или че си правя шеги, които тя не може да разбере, но моите повторения постепенно изпразниха думата от съдържанието й и тя започна да я възприема като заплаха. Погледнах мъжа отсреща и отново повторих името. Щастието ми бе неизмеримо. Ликувах заради самата измама на моето твърдение, празнувах новата сила, която току-що бях придобил. Чувствах се като върховния алхимик, който може да променя света по своя воля и по свой вкус. Този човек беше Фаншо, защото аз го бях кръстил Фаншо и толкоз. Вече нищо не можеше да ме спре. Без дори да се замисля, пошепнах в ухото на Фейъуей, че ей сега се връщам, освободих се от топлата й прегръдка и спокойно се отправих към бара, където седеше така нареченият от мен Фаншо. Обадих се с най-добрата имитация на оксфордски акцент, на която бях способен:

— Здрасти, старче. Виж ти, ние пак се срещнахме.

Той се обърна и внимателно ме изгледа. Усмивката, която след миг щеше да изгрее на лицето му, бавно се стопи и той смръщи вежди.

— Познавам ли ви? — най-накрая попита той.

— Разбира се — отвърнах аз, целият сияещ от добро настроение. — Казвам се Мелвил. Хърман Мелвил. Сигурно си чел някои от моите книги.

Той се поколеба за миг. Не можеше да реши дали съм развеселен пияница или опасен психопат и смущението се изписа на лицето му. Прекрасно смущение, което ми достави огромно удоволствие.

— Да — обади се той най-сетне с пресилена усмивка — може и да съм чел една-две.

— Онази с кита, нали?

— Точно така. Онази с кита.

— Радвам се да го чуя — рекох аз и кимнах поласкан, а после го прегърнах през рамо. — Е, Фаншо — продължих, — какво те е довело в Париж по това време на годината?

Смущението отново се върна върху лицето му.

— Съжалявам — каза той. — Не чух името.

— Фаншо.

— Фаншо ли?

— Фаншо. Ф-А-Н-Ш-О.

— Ами — каза той и устата му се разтегна в широка, самоуверена усмивка — работата е, че, изглежда, ме бъркате с някой друг. Моето име не е Фаншо. Казвам се Стилман. Питър Стилман.

— Няма значение — отвърнах и го притиснах към себе си. — Щом предпочиташ да ти казвам Стилман, аз нямам нищо против. В края на краищата имената не са важни. Важното е, че аз знам кой си ти в действителност. Ти си Фаншо. Разбрах го, щом те видях да влизаш. „Ето го и нашия дявол — си рекох. — Какво ли търси на това място?“

Тук той вече изгуби търпение. Махна ръката ми от рамото си и се отдръпна.

— Достатъчно — каза той. — Припознали сте се и това е всичко. Не желая да разговарям повече с вас.

— Късно е — отвърнах му. — Тайната ти е вече явна, приятелю. Няма къде да се скриеш от мен.

— Оставете ме на мира — каза той и за пръв път в гласа му прозвуча раздразнение. — С луди не разговарям. Оставете ме на мира, за да не ви се случи нещо.

Останалите в бара не можеха да разберат за какво спорим, но почувстваха покачилия се градус на напрежението и аз усетих, че отвсякъде ни гледат, усетих промененото настроение наоколо. Изведнъж Стилман като че се паникьоса. Хвърли един поглед към жената зад бара, неспокойно извърна очи към момичето до него и под напора на импулсивното си решение тръгна да си върви. Отблъсна ме от пътя си и пое към вратата. Можех да оставя нещата да спрат дотук, но не пожелах. Тъкмо бях загрял и не исках да губя инерция. Върнах се при Фейъуей и оставих няколкостотин франка на масата. Тя се нацупи уж недоволна.

— Това е брат ми — казах й на френски. — Той е луд. Трябва да го проследя. — Тя се пресегна да прибере парите, аз й изпратих една въздушна целувка, обърнах се и излязох.

Стилман беше на двайсет-трийсет ярда пред мен. Вървеше забързано по улицата. Влязох в крачка с него, но останах зад гърба му, така че да не ме забележи, ала и аз да не го изпусна от очи. От време на време се обръщаше и поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да ме види, но мисля, че ме зърна чак когато излязохме от квартала, далеч от шума и тълпите, докато пресичахме притихналия в мрак център на Десния бряг. Призрачната ни среща го бе изнервила и той се държеше като подплашено животно. Но това бе разбираемо. Сега аз бях онова нещо, от което ние всички се боим най-много: агресивният непознат, който изскача от сянката, ножът, който се забива в гърба, засилилата се кола, която ни блъсва насред улицата. Той, разбира се, имаше основание да бяга, но страхът му ме настървяваше още повече, подтикваше ме да го преследвам още по-упорито, неистово засилваше неотстъпчивостта ми. Нямах план, нямах и представа какво възнамерявам да правя, но продължих да го преследвам неумолимо, сякаш животът ми зависеше от това. Важно е да спомена тук, че умът ми беше съвършено бистър — от пиянството ми не бе останала и следа. Знаех, че действам насилнически. Стилман не беше Фаншо — и това знаех. Той представляваше произволен избор, съвършено невинен и безобиден. Но именно това ме ожесточаваше — произволността на ситуацията, водовъртежът на чистата случайност. В нея няма смисъл и именно това я прави единственото смислено нещо в света.

В миг дочух, че по улицата бяха останали да кънтят само нашите стъпки. Стилман отново погледна назад и най-сетне ме видя. Забърза се, дори взе да подтичва. Извиках подире му: „Фаншо!“ След малко му извиках пак: „Късно е. Знам кой си, чуваш ли, Фаншо?“ И после пак, вече на следващата улица: „Свърши се, Фаншо. Никога вече няма да се измъкнеш.“ Стилман не отговори нищо, дори не си направи труда да се обърне. Исках да продължа да му говоря, но той се бе затичал, а говоренето забавяше темпото ми. Зарязах саркастичните си подмятания и се спуснах подире му. Нямам представа колко време сме бягали, но ми се стори, че изминаха часове. Той беше по-млад от мен, по-млад и по-силен и в един момент почти го изгубих, за малко да го изпусна. Втурнах се по тъмната улица като обезумял, вече на ръба на изтощението, на повръщането, но не можех да си позволя да спра. Много преди да го настигна, много преди дори да знам, че някога ще го настигна, усетих, че вече не обитавам себе си. Не знам как другояче да се изразя. Вече не можех да усещам себе си. Усещането за живот ме бе напуснало и мястото му бе заето от неописуема еуфория, сладостна отрова, която се разля в кръвта ми заедно с неоспоримия мирис на нищо. Това е моментът на моята смърт, казах си аз, така се умира. След секунда настигнах Стилман и го хванах отзад. И двамата паднахме на паважа и изохкахме от болка. Бях напълно изтощен и едва дишах, за да мога да се защитя. Нямах сили да се боря. Нито един от двама ни не каза дума. Останахме така в продължение на няколко секунди да се боричкаме на тротоара, после той успя да се освободи от хватката ми и аз вече нямаше какво да сторя. Той взе да ме налага с юмруци, риташе ме със заострените си обувки, направи ме на кайма. Спомням си, че се опитах да закрия лицето си с ръце; спомням си болката и вцепеняващото й въздействие — толкова нетърпима, че в отчаянието си исках само едно: да спре. Но това едва ли е продължило твърде дълго, защото нищо повече не си спомням. Стилман ме преби от бой и когато свърши, аз бях в безнадеждно състояние. Спомням си, че се събудих на тротоара, учудих се, че все още е нощ и толкоз. Всичко друго изчезна.

През следващите три дни не излязох от хотелската си стая. Шокът идваше не толкова от болката, колкото от това, че тя не беше достатъчно силна, за да ме убие. Разбрах го на втория или третия ден. В един момент, проснат върху леглото, загледан в пречките на спуснатите транспаранти, проумях, че съм оцелял. Усещането, че съм жив, ми подейства странно, стори ми се направо непонятно. Един от пръстите ми беше счупен; и двете ми слепоочия бяха разцепени; всичко ме болеше, дори когато си поемах дъх. Но това нямаше значение. Бях жив и колкото повече мислех за това, толкова по-малко го разбирах. Не можех да повярвам, че съм пощаден.

По-късно същата нощ се обадих на Софи и й казах, че се прибирам.