Пол Остър
Нюйоркска трилогия (11)

11

Сега наникъде. Куин нямаше нищо, не знаеше нищо, знаеше, че не знае нищо. Не само се върна в изходна позиция, ами и в предизходна дори, и то толкова предизходна, че положението бе по-лошо от всеки край, който би могъл да си представи.

Часовникът му показваше почти шест. Тръгна към къщи по същия път, по който бе дошъл, като ускоряваше крачките си с всяка нова пресечка. Когато стигна до своята улица, вече тичаше. Днес е втори юни, каза си той. Опитай се да запомниш това. Това е Ню Йорк и утре ще бъде трети юни. Ако всичко върви добре, по-следващият ден ще бъде четвърти. Но нищо не се знае.

Отдавна бе минал часът, в който трябваше да се обади на Вирджиния Стилман, и той се подвоуми дали да не се откаже. Ще може ли да я пренебрегне? Ще може ли да зареже всичко сега, ей така, отведнъж? Да, каза си той, ще може. Ще може да забрави случая, да се върне към предишния си живот, да напише още една книга. Дори би могъл да попътува, да се махне от страната за известно време. Да отскочи до Париж например. Да, възможно е, разбира се. Където и да отиде, помисли си той, все ще е по-добре оттук.

Седна в хола и се зазяпа в стените. Някога бяха бели, спомни си той, а сега имаха странен жълтеникав оттенък. Сигурно един ден съвсем ще се замърсят, ще посивеят или дори ще покафенеят, като стар увехнал плод. Бялата стена става жълта, после сива, каза си той мислено. Боята се изтощава, градът я връхлита със своите сажди, мазилката се изронва. Промени, после идват още промени.

Изпуши една цигара, после още една, после трета. Погледна ръцете си, видя, че са мръсни, и стана да ги измие. Отиде в банята, пусна водата, погледна се в огледалото и реши да се избръсне. Насапуниса лицето си, взе ново ножче и започна да остъргва брадата си. По непонятни причини изведнъж му стана неприятно да се гледа в огледалото. Помъчи се да избегне отражението си. Остаряваш, каза си той, превръщаш се в стар досадник. После влезе в кухнята, изяде една купа овесени ядки и изпуши още една цигара.

Часът беше седем. Още веднъж поспори със себе си дали да се обади на Вирджиния Стилман. Докато обмисляше въпроса, установи, че всъщност вече няма мнение. Много добре знаеше защо трябва да се обади и в същото време много добре знаеше защо не трябва да се обади. В края на краищата етикетът реши спора. Не би било честно да изчезне, без да й каже. След това — може. Споделиш ли с хората какво възнамеряваш да правиш, взе да разсъждава той на глас, всичко е наред. Тогава си свободен да правиш каквото си искаш.

Номерът обаче даваше заето. Изчака пет минути и пак се обади. Отново заето. Последвалият час Куин прекара в чакане и въртене на номера все със същия резултат. Най-накрая се обади в пощата да попита дали въпросният номер е в ред. Съобщиха му, че информацията ще му струва трийсет цента. После се чу някакво пращене по линията, звук от набиране на номер, гласове. Куин се опита да си представи операторките в пощата. Женският глас, с който бе разговарял, му се обади: „Номерът дава заето.“

Куин не знаеше какво да мисли. Възможностите бяха много, толкова много, че въобще не му се започваше да ги прехвърля. Телефонът е оставен отворен? Стилман? Или пък съвсем друго лице?

Пусна телевизора и изгледа първите два ининга от мача на „Метс“. Отново телефонира. Отново заето. В първата част на третия ининг Сейнт Луис отбеляза точка, като открадна база, инфилд аут и саможертвен флай. „Метс“ отговориха на тази точка във втората част на ининга с двоен хит на Уилсън и с единичен на Йънгблъд. Куин усети, че играта не го интересува. Последва реклама за бира и той изключи звука. За двайсети път се опита да се свърже с Вирджиния Стилман и за двайсети път даваше заето. В първата част на четвъртия ининг Сейнт Луис отбеляза пет точки и Куин загаси телевизора. Взе червената си тетрадка и седна на бюрото. Писа в нея цели два часа. Не изчете написаното, не го интересуваше. Пак се обади на Вирджиния Стилман и пак чу сигнала заето. Така силно тръшна слушалката, че пластмасата изпука. След това се опита да се обади отново, но телефонът вече не даваше никакъв сигнал. Стана, отиде в кухнята и си направи втора купа овесени ядки. После си легна.

В съня си, който после забрави, се видя как крачи по Бродуей, водейки за ръка момченцето на Остър.

Следващия ден Куин прекара на крак. Излезе рано, след осем, и не спря дори да помисли къде отива. Така се случи, че през този ден видя много неща, които преди не бе забелязвал.

На всеки двайсет минути влизаше в някоя телефонна кабина и се обаждаше на Вирджиния Стилман. Но както и предишната нощ, така и през деня номерът даваше заето. Куин заживя с мисълта за това заето и то вече не го тревожеше. Сигналът се превърна в контрапункт на собствените му стъпки, метроном, който хладнокръвно следваше равномерния си ход сред хаотично кошмарните звуци на града. Дори имаше някакво успокоение в мисълта, че когато и да набере номера, там го очаква добре познатият му сигнал, непоколебим в своя отказ, забраняващ разговора и възможността за разговор, неумолим като туптенето на сърцето. Вирджиния и Питър бяха изолирани от него. Но той можеше да успокои съвестта си с мисълта, че продължава опитите да се свърже с тях. В какъвто и мрак да го водеха те, той все още не ги бе изоставил.

Тръгна по Бродуей към Седемдесет и втора улица, зави на изток към Сентръл парк, после по Петдесет и девета улица към Статуята на Колумб. Оттам пак тръгна на изток покрай Сентръл парк до Мадисън авеню и надясно към Централната гара. Безцелно прекоси няколко пресечки, продължи цяла миля на юг, стигна до Двайсет и трета улица, на кръстовището на Бродуей и Пето авеню спря да погледа сградата Флатирън, след което зави към Седмо авеню. На площад „Шеридан“ отново зави на изток, стигна до Уейвърли плейс, прекоси Шесто авеню и продължи към площад „Уошингтън“. Спря се да погледа един жонгльор, които изпълняваше номер върху хлабаво въже, завързано между нисък прът и едно дърво. Излезе от малкия парк, мина покрай университетските жилища с озеленени петна помежду им и сви надясно по улица „Хаустън“. Продължи надолу към „Канал“, после по улица „Варик“, отиде до номер шест, където някога бе живял. Пое по Уест Бродуей, който го отведе до Световния търговски център. Там, от фоайетата му, позвъни за тринайсети път на Вирджиния Стилман. Куин реши да хапне нещо, влезе в едно от заведенията за бърза закуска на партера, лениво заръфа сандвич, като междувременно записа нещо в червената си тетрадка. След това отново пое на изток, замота се из тесните улички на финансовия квартал, а след това изви на юг към Боулинг грийн с водата и чайките, които плуваха в обедната светлина над него. В един миг реши да се повози на ферибота до остров Статън, но се разколеба и пое на север. На улица „Фултън“ сви надясно и стигна до Китайския квартал. Оттам по Четиринайсета улица наляво, после пресече по диагонал площад „Юниън“ и продължи по Парк авеню. На Двайсет и трета улица зави на север, после за малко излезе на Трето авеню. На Трийсет и втора улица сви надясно и излезе на Второ авеню, после наляво, пак надясно и цъфна на Първо авеню. Извървя още седем преки до сградата на Обединените нации и реши да си почине. Седна на една каменна пейка насред площада, пое си дъх, отпусна се и затвори очи. После отвори червената си тетрадка, извади писалката на глухонемия от джоба си и започна нова страница.

За първи път, откакто бе купил червената си тетрадка, написаното в нея нямаше нищо общо със случая Стилман. По-скоро се съсредоточи върху нещата, които бе забелязал, докато се разхождаше. Не се замисли нито какво прави, нито какво означава този необичаен акт. Просто нещо го подтикна да си запише някои факти, да ги запечата върху хартията, преди да ги е забравил.

Днес, както никога преди: скитници, бездомници, закъсали, пройдохи, пияници. Целият спектър — от просто мизерстващите до злочестите и окаяните. Накъдето и да се обърнеш, те са тук, и в заможните квартали, и в покрайнините.

 

 

Някои от тях просят гордо. Сякаш казват: дай ми пари и аз ще се оправя като теб, ще се задвижа като совалка напред-назад. Други са вдигнали ръце, не вярват, че някога ще се измъкнат от този скиталчески живот. Проснали са се на тротоара, курдисали са до себе си шапка, чаша или кутия и дори не поглеждат минувачите. Толкова са скапани, че дори едно благодаря не казват на онези, които ги удостояват с по някоя и друга монета. Трети пък се опитват да си заслужат парите: слепци продават моливи, пияници мият предните стъкла на колите. Други захващат да ти разправят някоя история, обикновено трагичната история на собствения им живот, сякаш да възнаградят благодетеля си за отзивчивостта му — макар и само с думи.

 

 

На други пък не им липсва талант. Днес например един чернокож жонглираше с цигари и едновременно с това танцуваше степ — правеше го с лекота и достойнство, сигурно някога е играл във водевилен театър. Беше облечен в лилав костюм със зелена риза и жълта вратовръзка, а устата му бе замръзнала в позабравена, но добре заучена сценична усмивка. Едни рисуват с тебешир по тротоара, други свирят: саксофонисти, китаристи, цигулари. От време на време човек попада на истински гений, както попаднах днес и аз.

 

 

Кларнетист на неопределена възраст, с шапка, която засенчва лицето му, седи по турски на тротоара, също като змиеукротител. Пред него две механични играчки-маймунки: едната с дайре, другата с барабан. Едната се клати, другата удря в странен, но точен синкоп. Мъжът импровизира безкрайни вариации, тялото му гъвкаво се кълчи напред-назад и енергично подражава на маймунския ритъм. Свири въодушевено, с душа и сърце — отривисти лупинги в минорната гама, сякаш не може да се нарадва, че е заедно с механичните си приятели, затворен във вселената, която сам си е сътворил, въобще не вдига поглед. Не спира да свири, все едно и също, но въпреки това колкото повече слушам, толкова по не ми се тръгва.

 

 

Да си вътре в тази музика, да се въртиш в орбитата на нейните повторения: може би това е най-доброто място да изчезнеш веднъж завинаги.

Но просяците и артистите съставляват само една малка част от празноскитащото население. Те са аристокрацията, те са елитът на пропадналите. Далеч по-многобройни са онези, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат. Многобройни са и пияниците — но трябва да се каже, че тази дума въобще не разкрива опустошението, което те олицетворяват. Облечените им с дрипи тела преливат от отчаяние, лицата им са покрити с кървящи рани, тътрят се, сякаш влачат окови. Спят по входовете, залитайки, пресичат платното с присъщото им безразсъдство, свличат се насред улицата — навсякъде са, стига да се огледаш. Едни умират от глад, други — от изтощение, трети стават жертва на нападатели, изверги, мъчители.

 

 

За всяка изгубена в този ад душа има по няколко, заключени в селенията на лудостта — неспособни да прекрачат в света, който стои на прага на телата им. Макар да изглежда, че съществуват, не могат да се броят за присъстващи. Онзи например, който е стиснал две палки и неистово барабани с тях по плочите на тротоара в безумен, безсмислен ритъм, изгърбил се в изкривена и неудобна поза, върви и блъска ли, блъска по голия цимент. Вероятно смята, че това, което върши, е много важно, че ако спре, макар и за миг, целият град ще се срути. Или пък че луната ще изхвръкне от орбитата си и ще се блъсне в земята. Има и такива, които сами си говорят, мънкат, пищят, псуват, пъшкат, охкат, които разказват цели истории на невидимия си слушател. Днес един се беше проснал пред Централната гара; приличаше на купчина боклук. Забързани тълпи го заобикаляха, а той крещеше с обзет от паника глас: „Трети морски пехотински… яде пчели… пчелите изпълзяват от устата ми“. Или пък жената, която крещеше към неизвестния си партньор: „И какво, ако не искам! Какво ще стане, майка му стара, ако не искам?“

 

 

Жените обикновено мъкнат пазарски торби, а мъжете — кашони, пренасят имуществото си от място на място, винаги на крак, винаги в движение, сякаш има някакво значение къде се намират. Един ходи загърнат в американското знаме. А една жена — с карнавална маска върху лицето си. Друг пък, облечен в раздърпан шинел и обут в завързани с парцали обувки, носи закачалка с безупречно изгладена бяла риза, още в найлоновата опаковка от химическото чистене. Трети се перчи с бизнесменски костюм, боси крака и шлем за американски футбол върху главата. Друга жена е покрила цялата си рокля от горе до долу със значки от президентската кампания. Четвърти ходи, заровил лице в ръцете си, плаче истерично и все повтаря: „Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв. Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв.“

 

 

Бодлер: Il me semble que je serais toujours bien là ou je ne suis pas. С други думи: Струва ми се, че винаги ще бъда щастлив там, където не съм. Или направо казано: Там, където не съм, е мястото на истинското ми аз. Или още по-направо: Където и да е, но не на този свят.

Беше се свечерило. Куин затвори червената си тетрадка и прибра химикалката в джоба си. Искаше да помисли още малко върху онова, което бе записал, но видя, че не е в състояние. Въздухът бе мек, почти сладък, като че ли не принадлежеше на града. Стана от пейката, протегна ръце и крака и тръгна към най-близката телефонна кабина, за да се обади отново на Вирджиния Стилман. После отиде да вечеря.

В ресторанта разбра, че всъщност вече е взел решението си. Без дори да знае, отговорът, напълно готов, спокойно го очакваше в главата му. Сигналът заето не е бил случаен. Това е знак, които би трябвало да му подскаже, че все още не може да скъса със случая, дори и да иска. Нееднократно се бе опитал да влезе във връзка с Вирджиния Стилман, за да й съобщи, че се отказва, но съдбата му бе попречила. Куин се замисли. Нарочно ли бе употребил думата „съдба“? Да избере такава тромава и старомодна дума! Но колкото повече се замисляше, толкова по-сигурен ставаше, че е казал точно това, което е искал да каже. Или ако не съвсем точно, то доста точно. Съдба в смисъл на онова, което е било, което се е случило. Нещо като е-то в изразите „студено е“, „нощ е“. Може би обобщено състояние на нещата такива, каквито са; състоянието „е“, тоест основата, върху която нещата в света се случват. По-ясно от това не успя да си го обясни. Но вероятно не точно яснота търсеше в момента.

Добре, нека бъде съдба. Каквото и да мислеше за нея, колкото и да се мъчеше да я промени, нищо не можеше да постигне. Беше казал „да“ на едно предложение и сега не можеше да отмени стореното. Това означаваше само едно: трябваше да изпие чашата докрай. Два отговора са невъзможни. Или едното, или другото. Така е, независимо дали му се нрави или не.

Тази работа с Остър се оказа чиста грешка. Възможно е някога в Ню Йорк да е имало частно ченге с това име. Съпругът на бавачката на Питър бил полицай в пенсия, значи не е млад човек. По негово време може и да е имало някой Остър с добра репутация и той сигурно него е имал предвид, когато им е препоръчал детектив. Проверил е в телефонния указател, видял е, че има човек с такова име, и е решил, че е въпросното ченге. И тогава е дал номера му на Стилманови. На този етап е станала втората грешка. Имало е объркване на линиите и неизвестно как неговият номер и този на Остър са се преплели. Такива неща се случват всеки ден. Така че обаждането, предопределено за друг човек, е стигнало до него. Дотук добре.

И все пак остава един проблем. Щом не може да се свърже с Вирджиния Стилман, защото, както си мисли, не му е писано да се свърже с нея, какво да прави оттук нататък? Неговото задължение е да закриля Питър, да му осигури пълна безопасност. Има ли значение какво мисли Вирджиния Стилман, щом той прави каквото се очаква от него? В идеалния случай оперативният детектив трябва винаги да бъде във връзка с клиента си. И това е един от основните принципи на Макс Уърк. Но наистина ли е необходимо? Какво значение има това, щом Куин си гледа работата? Ако са възникнали някакви недоразумения, те, разбира се, могат да се разсеят, щом случаят приключи.

Значи може да продължи да действа, както намери за добре. Не е нужно да телефонира на Вирджиния Стилман. Може веднъж завинаги да се откаже от загадъчния сигнал заето. Отсега нататък нищо не може да го спре. Стилман не ще успее и да се приближи до Питър без знанието на Куин.

Куин плати, пъхна ментолизирана клечка за зъби в устата си и пак пое по улиците. Не отиваше далеч. По пътя спря в денонощната банка и провери състоянието на сметката си с помощта на автоматичния касиер. Разполагаше с триста четирийсет и девет долара. Изтегли триста, мушна ги в джоба си и излезе. На Петдесет и седма улица зави наляво и отиде до Парк авеню. После зави надясно, стигна до Шейсет и девета улица и тогава пое към блока на Стилман. Сградата си стоеше там съвсем същата. Вдигна очи да види дали свети в апартамента, но не можа да си спомни кои са неговите прозорци. Улицата беше съвсем тиха. Никакви коли, никакви хора. Куин мина на отсрещния тротоар, сви се в един тесен вход и се приготви да нощува.