Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Possibilité d’une île, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
NomaD (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Мишел Уелбек

Възможност за остров

 

Роман

Първо издание

 

La Possibilité d’une île de Michel Houellebecq

© Librairie Arthème Fayard, 2005

All rights reserved

 

© Галина Меламед, превод, 2006

© Мишел Уелбек, фотография на корицата

© Факел експрес, 2006

 

Превод: Галина Меламед

Редактор: Георги Борисов

Коректор: Венедикта Милчева

 

ISBN-10: 954–9772–42-X

ISBN-13: 978–954–9772–42–5

Формат 16/60/90. Печатни коли 26,75.

 

Цена 13 лв.

 

Факел експрес

 

Печат: Булвест-София АД, печатница „Вулкан“

История

  1. — Добавяне

Даниел 1, 26

За инсталацията си Венсан беше избрал хангар без прозорци, с размери петдесет на петдесет метра, разположен съвсем близо до помещенията на Църквата и свързан с тях с покрит преход. Докато преминавах през офисите, където въпреки ранния час пред екраните на компютрите вече се суетяха секретарки, деловодители, счетоводители, още веднъж бях изненадан от факта, че тази мощна и цветуща духовна организация, която в северните европейски страни имаше толкова привърженици, колкото и основните християнски изповедания, функционираше също като малко предприятие. Знаех, че Ченгето се чувства добре в тази трудова и скромна обстановка, отговаряща на неговите ценности; всъщност винаги дълбоко бе ненавиждал прахосничеството и показността на пророка. Доволен от новия си живот, той се държеше като социално ангажиран работодател, загрижен за подчинените си, готов винаги да им даде половин ден отпуска или аванс. Организацията функционираше прекрасно, завещаните от привържениците средства увеличаваха капитала, който вече беше двойно по-голям от този на сектата на Мун; тяхната репликирана в пет екземпляра ДНК се пазеше при ниска температура в херметично затворени подземни зали, неподатливи на повечето известни радиационни облъчвания и способни да устоят на термоядрен взрив. Ръководените от Учения лаборатории не бяха само nec plus ultra[1] на съвременната технология; подобно нещо не съществуваше нито в обществения, нито в частния сектор; в областта на генното инженерство и в непредвидимото свързване на невронните мрежи той и екипът му бяха постигнали невероятен напредък, спазвайки при това действащото законодателство, и най-способните студенти от повечето американски технологични университети се стараеха да попаднат на работа при него.

След като догмата, ритуалът и устройството бяха установени и бе отстранена опасността от извращения, Венсан беше направил няколко кратки медийни изяви, при които беше успял да си позволи лукса да бъде толерантен, като се беше споразумял с представителите на монотеистичните религии за общия им стремеж към духовното, но без да скрие, че целите им са съвсем различни. Тази умиротворителна стратегия беше дала резултати и двата атентата срещу помещенията на Църквата — единият в Истанбул, за който отговорност пое една ислямистка групировка, а другият в Тъксан, в щата Аризона, вероятно дело на протестантски фундаменталисти — предизвикаха всеобщо неодобрение и се обърнаха срещу извършителите си. С новаторския аспект в житейските принципи на елоимитите сега вече изцяло се занимаваше Лука. Хапливото му послание, което безкомпромисно осмиваше бащинството и с контролирана дързост се заиграваше със сексуалната двойственост на малките момиченца, омаловажавайки, без да го напада директно, древното табу върху кръвосмешението, придаваше на всяка от кампаниите му в пресата влияние, което далеч надхвърляше направената инвестиция. Но за да постигне всеобщ консенсус, той не се отказваше от безрезервна апология на господстващите хедонистични ценности и проявяваше подчертан респект към ориенталските сексуални практики, като всичко това бе визуално изразено по един естетизиран и много директен начин, който създаде школа (клипът „СПОКОЙСТВИЕ. ЗАВИНАГИ“ бе допълнен с друг: „ЧУВСТВЕНОСТ. ЗАВИНАГИ“ И после „ЛЮБОВ. ЗАВИНАГИ“, които безспорно бяха новост в религиозната реклама). Без никаква съпротива и без дори да обмислят възможността за контранастъпление, съществуващите църкви за няколко години изгубиха повечето от привържениците си, а звездата им залезе в полза на новия култ, който на всичко отгоре набираше последователите си в атеистичните, заможни и модерни среди на „кадрите от средния и висшия ешелон“ според терминологията на Лука, до които традиционните религии отдавна нямаха никакъв достъп.

 

 

Убеден, че нещата вървят добре и че се е оградил с възможно най-подходящите сътрудници, през последните седмици Венсан се беше посветил изключително на големия си проект. Бях много изненадан, че у него отново се появиха свенливостта, неловкостта, колебливият и неумел начин на изразяване, които беше показал при първата ни среща. В онази сутрин дълго се двоуми, преди да ми позволи да видя труда на живота му. Изпихме по чаша кафе от автомата; после още по едно. Като въртеше празната чашка между пръстите си, той най-сетне ми каза:

— Мисля, че това е последната ми работа… — и добави със сведени очи: — Сюзан е съгласна… Когато настъпи моментът… е, моментът да напуснем този свят и преминем в очакване на следващата инкарнация, ще влезем заедно в тази зала; ще застанем в средата и заедно ще изпием смъртоносната смес. По същия образец ще бъдат построени и други зали, за да могат всички привърженици да имат достъп до тях. Стори ми се… стори ми се необходимо да дам някаква форма на този момент. — Той замълча, погледна ме право в очите. — Трудно беше… — каза той, — много мислих за „Смъртта на бедняците“ на Бодлер, страшно ми помогна.

 

 

Прекрасните стихове веднага се появиха в паметта ми, сякаш винаги са били сгушени в някой ъгъл на съзнанието ми, сякаш целият ми живот е бил техен явен или неявен коментар.

Смъртта утеха е, уви! И ни възражда;

смъртта — надежда сетна в живота изнурен —

със своя еликсир опива и подклажда

в сърцата жар — да крачим към гаснещия ден;

 

нас черен хоризонт жестоко ни обгражда,

но трепка лъч и в бури, и в сняг, и в дъжд студен;

Смъртта — приютът странен, за всички отреден —

съгрява бързо и засища глад и жажда.[2]

Поклатих глава; какво друго можех да сторя? После влязох в коридора към хангара. Щом отворих херметичната, бронирана врата, която водеше във вътрешността му, бях заслепен от много силна светлина и цели трийсет секунди не виждах нищо; вратата глухо се затвори зад мен.

Постепенно очите ми привикнаха, започнах да различавам форми и очертания; всичко това напомняше компютърната симулация, която бях видял в Ланзароте, но светлината на цялата композиция беше още по-ослепителна, Венсан наистина задълбочено беше изучил възможностите на бялата гама. Нямаше никаква музика, само няколко леки потрепвания като неуловими вибрации на атмосферата. Имах чувството, че се движа в някакво млечнобяло, изотропно пространство, което от време на време се кондензира внезапно в зърнести микрообразувания — приближавайки се към тях, различих планини, долини, цели пейзажи, които внезапно се усложняваха, после веднага изчезваха и всичко потъваше в неясна еднородна маса, пресичана от трептящи потенциални очертания. Странното бе, че вече не виждах нито ръцете си, нито друга част от тялото си. Много бързо загубих чувството си за ориентация и тогава ми се стори, че дочух стъпки, които като ехо следваха моите с леко закъснение. Погледнах наляво и забелязах силует, който повтаряше всяко мое движение, но се различаваше от ослепителната белота на атмосферата само с по-матовия си бял цвят. Почувствах лека тревога: силуетът веднага изчезна. Безпокойството ми премина: силуетът отново се материализира, сякаш изскочил от нищото. Постепенно свикнах с присъствието му и продължих огледа си; все по-ясно разбирах, че Венсан беше използвал фрактали, разпознах решетките на Серпински, множествата на Манделброт и самата инсталация сякаш се променяше успоредно с моето възприятие. В момента, когато ми се стори, че пространството около мен се раздробява на троичните множества на Кантор, силуетът внезапно изчезна и настъпи пълна тишина. Вече не чувах собственото си дишане и разбрах, че съм станал пространство; аз бях вселената и феноменалното битие, искрящите микроструктури, които се появяваха, замръзваха и после се разтваряха в пространството, бяха част от мен; почувствах като свои, като извършващи се в тялото ми, всички техни появи и изчезвания. Точно в този момент ме обхвана неудържимо желание да изчезна, да се стопя в светещото, активно и трептящо от постоянни вероятности небитие; светлината стана ослепителна, пространството около мен сякаш се взриви и се разложи на светлинни късчета, но не ставаше дума за пространство в обикновения смисъл на думата, то съдържаше множество измерения и всяко друго възприятие изчезна — това пространство не съдържаше нищо. Стоях така сред вероятности, лишени от форма, и дори преминали отвъд формата и отсъствието на форма, не мога да кажа колко време стоях така и после у мен се появи нещо, в началото съвсем недоловимо, нещо като спомен или сън за силата на гравитацията; едва тогава осъзнах дишането си и триизмерността на пространството, което постепенно стана неподвижно; около мен като дискретни прожекции на бялото отново се появиха предмети и успях да изляза от помещението.

Наистина беше невъзможно, казах по-късно на Венсан, да останеш жив в такова място повече от десетина минути. „Наричам това място любов — каза той. — Човек никога не е можел да обича, никога не е обичал другаде освен в безсмъртието; вероятно затова жените са били по-близо до любовта, когато предназначението им е било да даряват живот. Ние сме си възвърнали безсмъртието и съприсъствието със света; той вече не може да ни разруши, обратно, ние можем да го създадем със силата на погледа си. Ако останем в невинността и в одобрението само на погледа, значи оставаме и в любовта“.

След като се сбогувах с Венсан и се качих в таксито, малко по малко се успокоих; но докато преминавах през парижките покрайнини, в съзнанието ми все още цареше хаос и едва след „Порт д’Итали“ намерих сила да иронизирам и да си повтарям наум: „Как е възможно! Как е възможно такъв изключителен художник, такъв творец на ценности още да не е научил, че любовта е смърт!“ И веднага с лека тъга се убедих, че продължавам да бъда такъв, какъвто бях през цялата си кариера, нещо като Заратустра на средните класи.

Момчето от рецепцията на „Лутеция“ ме попита дали съм прекарал добре.

— Невероятно — казах аз, докато търсех кредитната си карта „Visa premier“, — дори не усетих как мина времето.

Той пожела да узнае дали ще имат честта да ме видят отново. „Не, не мисля… — отговорих аз, — не мисля, че ще имам възможност да дойда скоро“.

Бележки

[1] Най-доброто (лат.). — Б.пр.

[2] Бодлер, Шарл. Цветя на злото, пр. Кирил Кадийски. С., „Нов Златорог“, 1998. — Б.пр.