Мишел Уелбек
Възможност за остров (24)

Даниел 1, 12

През първата част от живота си даваме сметка за щастието едва след като го загубим. После настъпва възрастта — втората възраст, — когато в момента на щастието вече знаем, че в края на краищата ще го загубим. След срещата ми с Красавицата разбрах, че съм навлязъл във втората възраст. Осъзнах също така, че още не съм в третата — тази на истинската старост, — когато предчувствието, че ще загубим щастието, не ни позволява дори да го изживеем.

Говорейки за Красавицата, ще кажа без преувеличение и всякакви метафори, че тя ме върна към живота. С нея изживях мигове на наситено щастие. Може би за първи път имах възможност да произнеса тази толкова проста фраза. Изживях мигове на наситено щастие. Когато бях вътре в нея или малко встрани; когато бях вътре в нея или малко преди, или малко след. На този етап времето все още съществуваше; имаше продължителни моменти, когато нищо не се случваше, а след това всичко се връщаше с едно „и после“. По-късно, няколко седмици след срещата ни, тези щастливи моменти се сляха, съединиха се в едно и целият ми живот край нея, пред очите й, се превърна в щастие.

Истинското име на Красавицата беше Естер. Никога не я нарекох Красавица, никога в нейно присъствие.

Беше странна история. Сърцераздирателна, толкова сърцераздирателна, Красавице моя… И безспорно най-странното е, че не бях истински изненадан от това. Несъмнено имах склонност да надценявам отчаянието си от отношенията си с хората (за малко да не напиша „от официалните си отношения с хората“, и донякъде е така). Значи нещо в мен знаеше и винаги е знаело, че в крайна сметка ще срещна любовта — говоря за споделената любов, единствената, която има смисъл, единствената, която може да ни отведе до друг вид възприятия, когато индивидуалността се руши, когато състоянието на света изглежда променено, а самата негова дълговечност — закономерна. Съвсем не бях наивен; знаех, че повечето хора се раждат и умират, без да са познали любовта. Малко след епидемията на „луда крава“ бяха установени нови норми за отбелязване на произхода на говеждото. На щандовете за месо в супермаркетите, в заведенията за бързо хранене се появиха етикети с надпис „Животното е родено и отгледано във Франция. Убито във Франция“. Прост живот, нали?

Ако говорим само за обстоятелства, началото на историята ни беше изключително банална. Когато се срещнахме, бях на четирийсет и седем, тя — на двайсет и две. Бях богат, тя — красива. Освен това беше актриса, а всички знаят, че кинорежисьорите спят с актрисите си; някои филми се появяват най-вече по тази причина. Но дали можех да се смятам за кинорежисьор? Като такъв бях направил само „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ и се канех да се откажа от „ЧУК-ЧУК ПО МАГИСТРАЛАТА“, всъщност вече се бях отказал, след като се върнах от Париж. Когато таксито спря пред вилата ми в Сан Хосе, почувствах пределно ясно, че нямам сили и че няма да осъществя проекта си. Нещата обаче вече бяха поели по обичайния път и вкъщи ме очакваха десетина факса от европейски продуценти, които искаха допълнителни сведения. Моят идеен проект се свеждаше до фразата: „Да се свържат комерсиалните предимства на порнографията с тези на ултранасилието“. Това дори не било идея, а нещо като pitch^[1], но било добре, беше ми казал агентът, днес много млади режисьори правели така, без да искам, съм бил модерен професионалист. Имаше и три DVD-та, изпратени от най-престижните испански артистични агенти; бях започнал да правя проучвания, посочвайки, че филмът „евентуално ще бъде със сексуално съдържание“.

Ето така започна най-голямата любовна история в живота ми — по един предвидим, изтъркан и дори вулгарен начин. Приготвях си в микровълновата печка ястие от „Arroz Tres Delicias“^[2] и случайно поставих едното DVD в плеъра. Докато яденето се топлеше, успях да отхвърля първите три момичета. След две минути печката иззвъня, извадих яденето, добавих пюре от чушки „Suzi Weng“; в този момент на гигантския екран в дъното на салона започна рекламният клип на Естер.

Бързо разкарах първите две сцени, извлечени от някакъв глуповат ситком^[3] и от несъмнено още по-посредствен криминален сериал; вниманието ми обаче беше привлечено от нещо, пръстът ми беше на дистанционното и след втората сцена веднага натиснах, за да мина на нормална скорост.

Тя стоеше гола, права в неопределено помещение, вероятно ателието на художника. В първия кадър беше напръскана с жълта боя — този, който пръскаше, не се виждаше. След това тя пак се появи, легнала в локва жълта боя. Художникът — виждаха се само ръцете му — изливаше върху нея кофа със синя боя, после я размазваше по корема и гърдите й; тя го гледаше доверчиво и явно се забавляваше. Той я направляваше, държейки я за ръката, тя се обърна по корем, той отново изля боя върху кръста й, размаза я по раменете и задника й, който помръдваше и следваше движенията на ръцете му. В лицето й, във всеки неин жест имаше поразителна невинност и чувствена прелест.

Познавах работите на Ив Клайн, след срещата ми с Венсан се бях информирал, знаех, че в този вид акции няма нищо оригинално, нито интересно от художествена гледна точка; но кой мисли за изкуство, когато щастието е възможно? Изгледах клипа десет пъти: вярно, възбуждах се, но мисля, че още от първите минути разбрах много неща. Разбрах, че ще обичам Естер, че ще я обичам страстно, без да се пазя и да се надявам на взаимност. Разбрах, че тази история ще бъде толкова силна, че може и да ме убие, че вероятно ще ме убие, щом Естер престане да ме обича, защото все пак всичко си има граници. Въпреки че всеки от нас притежава съпротивителни способности, той рано или късно умира от любов или от липса на любов, в крайна сметка любовта неизбежно е убийствена. Да, много неща бяха предопределени още от тази първа минута, процесът вече бе започнал. Все още можех да го спра, можех да не се срещна с Естер, да унищожа диска, да замина на далечно пътешествие, но на практика още на другия ден се обадих на агента й. Естествено, той бе очарован, да, възможно е, мисля, че в момента тя не е заета, знаете по-добре от мен, че конюнктурата в момента не е проста, ние никога не сме работили заедно, нали така, за мен ще бъде истинско удоволствие — филмът „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ определено беше известен навсякъде, освен във Франция. Той говореше съвсем правилен английски и, общо взето, Испания се модернизираше с изненадваща скорост.

Първата ни среща беше в бара на улица „Обиспо де Леон“; доста голям и доста типичен бар с тъмна дървена ламперия, който предлагаше „tapas“^[4] — бях доволен, че не беше избрала заведение от веригата „Планета Холивуд“. Закъснях с десет минути и от момента, когато тя ме погледна, вече не можеше да става дума за свободна воля, вече бяхме в сферата на зависимостта. Седнах на пейката срещу нея донякъде със същото усещане, което изпитах преди години, когато ме подложиха на пълна упойка: чувството за леко, доброволно излизане от живота, интуицията, че в крайна сметка смъртта е нещо много просто. Тя носеше тесни дънки с ниска талия и прилепнала розова блузка с голямо деколте. Когато стана да поръча, забелязах розовата прашка, която се подаваше от дънките, и се възбудих. Когато се върна, много трудно откъснах погледа си от пъпа й. Тя разбра, усмихна се и седна до мен на скамейката. Със светлорусите си коси и много бяла кожа тя никак не приличаше на испанка — по-скоро на рускиня. Имаше хубави, внимателни кафяви очи; не си спомням много добре първите си думи, но мисля, че веднага й съобщих, че съм се отказал от проекта за филм. Тя изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото разочарована. Попита ме защо.

Всъщност не знаех защо и ми се струва, че се впуснах в много дълго обяснение, което започваше от времето, когато съм бил на нейните години — агентът й ми беше казал, че е на двайсет и две. Обясних й, че съм водил по-скоро тъжен и самотен живот, прекаран в непосилен труд, прекъсван от периоди на депресия. Говорех с лекота, на английски, от време на време тя ме молеше да повторя някоя фраза. В заключение заявих, че ще се откажа не само от този филм, но почти от всичко, че не чувствам у себе си никаква амбиция, никаква страст да побеждавам, нищо от този род, че този път наистина съм уморен.

Тя ме погледна стъписана, като че ли думата й се струваше зле избрана. Не, тя е съвсем точна, може би нямам предвид физическа умора, при мен тя е по-скоро на нервна почва, но има ли разлика? „Вече не вярвам…“ — казах аз накрая.

— Maybe it’s better^[5]… — каза тя и постави ръка на члена ми. Като завря глава на рамото ми, тя леко го стисна с пръсти.

В хотелската стая Естер ми разказа повече за живота си. Да, можело да се каже, че е актриса, играла в ситкоми, в криминални сериали, където обикновено била изнасилвана и удушавана от различен брой психопати — участвала и в няколко рекламни клипа. Дори играла главната роля в пълнометражен испански филм, който още не бил излязъл, пък и бил тъп; според нея испанското кино било обречено.

Може да замине за чужбина, казах аз, във Франция още правят филми. Да, но тя не знаела дали е добра актриса, нито дали изобщо желае да става актриса. В Испания успявала да работи от време на време, благодарение на нетипичната си външност; съзнавала този шанс и неговата относителност. Всъщност приемала актьорския занаят като временна работа, по-добре платена от сервиране на пици или раздаване на флаери в дискотека, но по-трудна за намиране. Иначе учела пиано и философия. И искала най-вече да си поживее.

Горе-долу това е учела и всяка благородна девица през XIX век, казах си машинално, докато разкопчавах дънките й. Винаги съм се затруднявал с дънките и големите им метални копчета. Наложи се тя да ми помогне. В замяна на това, когато се оказах в нея, веднага се почувствах добре, май бях забравил колко е хубаво. Или може би никога не е било толкова хубаво, може би никога не съм изпитвал такова удоволствие. На четирийсет и седем години — странно нещо е животът.

Естер живееше сама със сестра си, сестра й била на четирийсет и две години й по-скоро замествала майка й; истинската й майка била почти луда. Не познавала баща си, не знаела името му, никога не го била виждала дори на снимка, нищо.

Кожата й беше много нежна.