Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (26)

25.

— За пръв път започнах да вземам под внимание тази възможност, когато ти разказа историята си, Дейвид — обясни Тиа. Цялата група на Възмездителите я следваше по някакъв тунел в стоманените катакомби.

— И колкото повече проучвах банката, толкова по-любопитна ставах. Има странности.

— Странности? — попитах аз. Групата се движеше скупчено — Коуди държеше авангарда, а Ейбрахам ни пазеше тила. Бе заменил много хубавата си картечница с подобна, само че без толкова джунджурии.

Чувствах се много спокоен с него откъм гърба ни. Тези тесни места щяха да направят една тежка картечница особено смъртоносна за всеки, който опитва да ни доближи; стените щяха да действат като буфери от страните на кегелбан, а Ейбрахам нямаше да има никакъв проблем да улучи.

— Копачите — каза Проф. Беше до мен. — Не им е било позволено да разкопават мястото, където е стояла банката.

— Да — Тиа заговори енергично. — Било е много необичайно. Стоманеното сърце просто им е дал някакво указание. Хаосът на тези долни катакомби го доказва; лудостта им ги е правела трудни за контролиране. Но той е държал твърдо на една заповед — земята под банката да не бъде пипана. Нямаше да се замисля за това без разказаното от теб — че Стоманеното сърце бил превърнал почти цялата главна зала на банката в стомана при пристигането на Кривата линия същия следобед. Силите й са се състояли от две части…

— Да — казах аз, твърде развълнуван, за да не я прекъсна. Кривата линия — жената, която Стоманеното сърце доведе, за да закопае банката, след като избягах. — Знам. Силов дуализъм — съчетаването на две второкласни сили създава първокласна.

Тиа се усмихна.

— Чел си бележките ми за класификационна система.

— Мисля, че можем спокойно да ползваме същата терминология.

Свих рамене.

— Нямам проблем да мина на нея.

Меган ме погледна с намек за усмивка в ъгълчетата на устните.

— Какво? — попитах я аз.

— Читанка.

— Аз не съм…

— Остани съсредоточен, синко — каза Проф и сурово изгледа Меган; очите й светеха от удоволствие. — Обичам читанките.

— Не съм твърдяла, че не ги обичам — лекомислено отвърна тя. — Просто ми е интересно, когато някой се преструва, че е нещо, което не е.

Все едно, рекох си. Кривата линия беше първокласен Епичен по класификацията на Тиа, без предимството на безсмъртието. Това я правеше могъща, но уязвима. Трябва да го е осъзнала; когато опита да завладее Нюкаго преди няколко години, нямаше шансове.

Както и да е, тя бе Епичен с няколко по-малки сили, които действат заедно, за да създадат нещо, което изглеждаше да е една, по-впечатляваща сила. В нейния случай — можеше да мести земята, но само ако не е много твърда. Също така обаче имаше и способността да превръща обикновения камък и пръст в някакъв песъчлив прах.

Това, което изглеждаше като предизвикано от нея земетресение, всъщност е било смекчаване на почвата, а после дръпване на земята. Имаше истински Епични, създатели на земетресения, но те по някаква ирония бяха по-слаби или поне по-малко полезни. По-могъщите можеха да разрушат град със силите си, но не можеха да погребат отделна сграда или група хора, както си поискат. Просто тектониката на плочите работеше в твърде голям мащаб, за да позволява прецизност.

— Не виждате ли? — попита Тиа. — Стоманеното сърце е превърнал главната зала на банката — стени, голяма част от тавана, под — в стомана. После Кривата линия е размекнала земята отдолу и я оставила да потъне. Започнах да си мисля, че може би има шанс…

— … още да е там — тихо казах аз.

Направихме завой в катакомбите и тогава Тиа пристъпи напред, отмести някакви отпадъци и разкри тунел. Вече имах достатъчно практика, за да кажа, че вероятно е направен от тензор. Тензорите, освен ако не биваха прецизно контролирани, винаги пробиваха кръгли тунели, а Копачите бяха създали квадратни или правоъгълни коридори.

Този тунел минаваше през стоманата под лек наклон. Коуди тръгна напред и насочи фенерчето си.

— Така, Тиа, май вече знаем с какво сте се занимавали ти и Ейбрахам през последните няколко седмици.

— Трябваше да опитаме няколко различни пътя за достъп — обясни Тиа. — Не бях сигурна колко надълбоко е потънала банковата зала и дори дали е запазила целостта си.

— А запазила ли я е? — попитах аз и внезапно почувствах странно вцепеняване.

— Да! — отвърна Тиа. — Невероятно е. Елате и вижте.

Тя ни поведе по тунела, достатъчно висок, за да вървим през него, въпреки че на Ейбрахам щеше да му се наложи да се прегърби.

Не се решавах. Останалите ме чакаха, за да тръгнат след мен, тъй че се заставих да пристъпя и последвах Тиа. Другите дойдоха отзад, а мобилните ни даваха единствената светлина.

Не, почакай. Имаше светлина отпред; едва можех да я различа около сянката на стройната фигура на Тиа. Най-после стигнахме края на тунела и аз пристъпих в един спомен.

Тиа бе поставила няколко лампи в ъглите и по масите, но те само придаваха призрачен вид на голямото тъмно помещение. Стаята се беше установила под ъгъл, а подът се накланяше надолу. Изкривената перспектива само подсилваше сюрреалистичното усещане на мястото.

Замръзнах на отвора на тунела. Стаята беше както си я спомнях, смайващо добре запазена. Възвисяващи се колони — сега от стомана — и пръснати бюра, щандове, боклук. Още можех да различа подовата мозайка, макар и само формите й. Вместо мрамор и камък сега тя беше в еднообразна отсянка на сребърното, прекъсвано от ръбове и издатини.

Почти нямаше прах, при все че отделни прашинки мързеливо се носеха из въздуха и създаваха малки ореоли около поставените от Тиа бели фенери.

Усетих се, че още съм на края на тунела, и слязох в стаята. О, искрите да…, помислих си аз и гърдите ми се стегнаха. Открих, че ръцете ми стискат пушката, нищо, че знаех, че не съм в опасност. Спомените се връщаха като потоп.

— Ретроспективно — обясняваше Тиа, а аз я слушах само с половин ухо — не трябваше да се изненадвам, че я намирам толкова добре запазена. Силите на Кривата линия са създали нещо като възглавница от пръст при потъването на залата, а Стоманеното сърце е превърнал почти цялата пръст в метал. Другите стаи в сградата са били разрушени при нападението му над банката и са се отчупили при потъването й. Но тази и трезорът, по ирония, са били запазени от собствените сили на Стоманеното сърце.

По съвпадение бяхме влезли през главния вход на банката. Тук беше имало широки красиви стъклени врати; бяха ги унищожили пушечният огън и енергийните удари. И от двете страни подът бе засипан със стоманени парчетии и стоманени кости на жертвите на Смъртоносното посочване. Пристъпвайки напред, следвах пътя на Стоманеното сърце в сградата.

Ето ги щандовете, помислих си аз и погледнах право напред. Онези, на които работеха касиерите. Част беше унищожена; като дете бях пропълзял през тази дупка, преди да достигна до трезора. Близкият таван бе счупен и деформиран, но самият трезор е бил стоманен преди намесата на Стоманеното сърце. Както си и помислих, това може и да е помогнало съдържанието му да се запази, понеже така действаха способностите на Стоманеното сърце за трансферсия.

— Повечето от парчетиите са от пропадането на тавана вътре — обясни Тиа отзад, а гласът й отекваше в огромната зала. — Ейбрахам и аз разчистихме колкото можахме. Много пръст се бе изсипала през разрушената стена и таван и бе препълнила една част от залата до трезора. Работихме с тензорите върху този куп, после пробихме дупка в ъгъла на пода — тя излиза в някакво празно пространство под сградата — и натъпкахме праха там.

Направих три стъпки до по-долната част на пода. Тук, в центъра на стаята, Стоманеното сърце се беше изправил срещу Смъртоносното посочване. Тези хора са мои… Инстинктивно се обърнах наляво. Свито до колоната намерих тялото на жената, чието дете бе убито в ръцете й. Потреперих. Сега беше стоманена статуя. Кога бе умряла? Как? Не помнех. Може би заблуден куршум? Нямаше да се е превърнала в стомана, ако вече не е била мъртва.

— Това, което наистина е спасило мястото — продължи Тиа — е била Голямата Трансферсия, когато Стоманеното сърце е превърнал всичко в града в стомана. Ако не беше го извършил, пръстта би изпълнила изцяло тази стая. Освен това, слягането на почвата вероятно би смачкало тавана. Както и да е, трансферсията е превърнала останалите в помещението неща, както и земята наоколо, в стомана. Всъщност той е заключил залата на мястото й и я е запазил като мехур в замръзнало езеро.

Продължих напред, докато не видях мъничката безжизнена кабинка за ипотеките, където се бях крил. Сега прозорците й бяха непрозрачни, но можех да виждам през отворената предна страна. Влязох и прокарах пръсти по бюрото. Кабинката ми се струваше по-малка, отколкото я помнех.

— Застрахователните документи бяха неокончателни — продължи Тиа. — Но е имало иск за самата постройка, иск за земетресение. Чудя се дали собствениците на банката наистина са смятали, че застрахователната компания ще го плати. Изглежда смешно — но тогава, разбира се, все още имаше много неясноти около Епичните. Както и да е, това ме накара да проуча свързаните с разрушаването на банката документи.

— И то те доведе тук? — попита Коуди; гласът му идваше от тъмното, докато тършуваше из стаята.

— Всъщност не. Доведе ме до намирането на нещо любопитно. Прикриване. Причината да не мога да намеря нищо в застрахователните отчети, да не мога да намеря списъци със съдържанието на трезора е, че някои от хората на Стоманеното сърце вече са били събрали и укрили информацията. Осъзнах, че щом като е направил сериозен опит да прикрие това, то аз няма да открия нищо полезно в архивите. Единственият ни шанс беше да отидем в банката, за която Стоманеното сърце е предположил, че е напълно погребана.

— Добро допускане — умислено каза Коуди. — Без тензорите или някаква епическа сила като тази на Копачите да се добереш дотам би било почти невъзможно. Да пробиеш петнадесет метра плътна стомана?

Копачите бяха започнали като обикновени хора и бяха получили странните си сили от Епичен с името Изкопа, способен да раздава сили като Конфлукс. Това… не свърши добре за тях. Оказа се, че не всички епични сили бяха предназначени за ползване от смъртни ръце.

Все още стоях в кабинката. Там бяха костите на служителя по ипотеките, разпилени по пода около бюрото, стърчащи от боклуците. Сега всичко беше метал.

Не исках да гледам, но трябваше. Трябваше.

Обърнах се. За миг не можех да различа миналото от настоящето. Там стоеше баща ми, решен, вдигнал оръжие да защитава едно чудовище. Експлозии, викове, прах, писъци, огън.

Страх.

Примигнах, разтреперан, с ръка върху студената стомана на стената на кабинката. Стаята миришеше на прах и време, но ми се струваше, че мога да помириша кръв. Струваше ми се, че мога да помириша ужас.

Излязох от кабинката и отидох до мястото, където стоеше Стоманеното сърце, хванал обикновения пистолет, с протегната към баща ми ръка. Бум. Един изстрел. Можех да си припомня как го чувам, въпреки че не знаех дали умът ми не е създал това. Тогава бях оглушал от експлозиите.

Коленичих до колоната. Купчина сребристи отломки покриваше всичко пред мен, но имах тензора си. Останалите продължиха да говорят, но аз спрях да слушам и думите им се превърнаха просто в ниско бръмчене на заден план. Сложих си тензора, протегнах се и — много внимателно — започнах да изпарявам отломките.

Не отне много време; повечето от купа беше голямо парче от таванска облицовка. Премахнах го и замръзнах.

Той беше там.

Баща ми лежеше, свлякъл се на колоната, с главата настрани. Раната от куршум бе замръзнала в стоманените гънки на тениската му. Очите му все още бяха отворени. Приличаше на статуя, отлята в невъобразими подробности — дори и порите на кожата се различаваха.

Гледах, без да мога да мръдна, без да мога дори да сваля ръка. След десет години познатото лице почти ме смаза. Нямах никакви снимки от него или от майка ми; не посмях да отида у дома, след като бях оцелял, при все че Стоманеното сърце не можеше да знае кой съм. Бях параноичен и наранен.

Видях лицето му и всичко това се върна при мен. Той изглеждаше толкова… нормален. Нормален по начин, който не бе съществувал с години; нормален по начин, какъвто светът не заслужаваше повече.

Обгърнах се с ръце, но продължих да гледам лицето на баща си. Не можех да се извърна.

— Дейвид?

Гласът на Проф. Коленичи до мен.

— Баща ми… — прошепнах аз. — Загина в битка, но също така загина, защитавайки Стоманеното сърце. И ето ме мен сега, опитвам да убия нещото, което той спаси. Забавно, нали?

Проф не отвърна.

— По някакъв начин — казах аз — това е изцяло негова грешка. Смъртоносното посочване щеше да убие Стоманеното сърце откъм гърба.

— Нямало е да стане — каза Проф. — Смъртоносното посочване не е знаел колко могъщ е Стоманеното сърце. Тогава никой не е знаел.

— Предполагам, че е вярно. Но баща ми беше глупав. Не можеше да повярва, че Стоманеното сърце е зъл.

— Баща ти е мислел най-доброто за хората — възрази Проф. — Можеш да го наречеш глупаво, но аз никога не бих го нарекъл грешка. Той е бил герой, синко. Застанал е срещу Смъртоносното посочване — Епичен, който е избивал хората просто така — и го е убил. Ако при това е опазил Стоманеното сърце жив… е, в онзи момент Стоманеното сърце не е бил направил ужасни неща. Баща ти не е могъл да знае бъдещето. Не може толкова да се боиш от евентуалните събития, че да не искаш да действаш.

Погледнах в мъртвите очи на баща си и се усетих да кимам.

— Това е отговорът — прошепнах аз. — Това е отговорът на вашия спор с Меган.

— Това не е нейният отговор — каза Проф. — Но е моят. А може би и твоят.

Стисна рамото ми и отиде при останалите Възмездители, наредили се край трезора.

Не бях очаквал да видя отново лицето на баща си; онзи ден си тръгнах и се чувствах страхливец, докато гледах как устата му проронва молбата да бягам. Десет години бях живял с едно-единствено господстващо чувство — нуждата от отмъщение. Нуждата да докажа, че не съм страхливец.

А ето го и него. Като гледах в стоманените очи, знаех, че баща ми няма да се интересува от отмъщението. Но би убил Стоманеното сърце, стига да имаше шанса, за да спре убийствата.

Изправих се. В този момент някак си разбрах, че банковият трезор и съдържанието му са фалшива следа. Не те бяха източникът на слабостта на Стоманеното сърце. Беше баща ми или нещо свързано с него.

За момент оставих тялото и се присъединих към другите:

— … много внимателни, когато отваряме кутиите от трезора — говореше Тиа. — Не искаме да унищожим това, което се намира вътре.

— Не мисля, че ще има резултат — казах аз и всички обърнаха поглед към мен. — Не мисля, че съдържанието на трезора е причината.

— Ти каза, че Стоманеното сърце погледнал трезора, след като ракетата го ударила и го отворила — отвърна ми Тиа. — А агентите му много са се старали да намерят и укрият всякакви списъци със съдържанието на трезора.

— Не смятам, че е разбрал как е бил наранен — продължих аз. — В началото много Епични не знаят слабостите си. Без да вдига шум, е наредил на хората си да съберат тези документи и да ги анализират, за да може да опита да разбере.

— Следователно може би е открил отговора тук — каза Коуди и присви рамене.

Повдигнах вежда.

— Ако е открил, че този трезор съдържа нещо, което го е направило уязвим, смяташ ли, че мястото все още би съществувало?

Останалите се умълчаха. Не, не би съществувало. Ако случаят беше такъв, Стоманеното сърце би изровил тунел и би унищожил трезора, без значение колко е трудно да се направи. Бях все по-уверен, че не някакъв предмет го е направил слаб; било е нещо, свързано със ситуацията.

Лицето на Тиа помръкна; вероятно й се искаше да бях споменал това преди да е прекарала дни в копаене. Не можех да направя нищо обаче, тъй като никой не ми беше казал какво прави тя.

— Добре — обобщи Проф. — Ще претърсим този трезор. Теорията на Дейвид има основания, но такива притежава и теорията, че нещо тук вътре го е отслабило.

— Ще можем ли въобще да намерим нещо? — попита Коуди. — Всичко е превърнато в стомана. Не знам дали ще мога да разпозная много, ако всичко е слято.

— Някои неща може и да са оцелели в първоначалната си форма — обясни Меган. — Всъщност, вероятно е да са оцелели. Металът изолира трансферсионните сили на Стоманеното сърце.

— Металът ги какво? — попита Коуди.

— Металът ги изолира — повторих аз. — Той излъчва някаква… трансферсионна вълна, която преминава през неметални вещества и ги променя, както звукът минава през въздуха или вълните се движат в басейн с вода. Ако вълната посрещне метал — особено желязо или стомана — тя спира. Може да засегне други видове метал, но вълната се движи по-бавно. Стоманата я спира изцяло.

— Тъй че тези сейфове… — произнесе Коуди и влезе в трезора.

— Може да са изолирали съдържанието си — Меган приключи и го последва. — Част от него е била преобразувана — вълната на трансферсията е била извънредно силна. Все пак смятам, че можем да намерим нещо, особено след като трезорът е бил метален и е действал като първичен изолатор.

Тя хвърли поглед през рамо и ме хвана да я гледам.

— Какво? — попита тя.

— Читанка — подразних я аз.

Нетипично, тя се изчерви страшно.

— Обръщам внимание на Стоманеното сърце. Исках да съм запозната със силите му, след като отивахме в града.

— Не казвам, че е било нещо лошо — несериозно изрекох аз, пристъпих в трезора и вдигнах тензора си. — Просто го посочих.

Никога не съм се чувствал толкова добре, когато ме гледат ядосано.

Проф се засмя.

— Добре — каза той. — Коуди, Ейбрахам, Дейвид, изпарете предните части на сейфовете, но не унищожавайте съдържанието им. Тиа, Меган и аз ще започнем да ги изваждаме и да ги преглеждаме за нещо, което изглежда интересно. Да се хващаме на работа; ще ни отнеме известно време…