Брандън Сандърсън
Стоманеното сърце (12)

11.

Първият ми ход беше да се върна и да изхвърля през вратата пушката на Рой — той пълзеше към нея. После проверих другите двама войници. Единият беше мъртъв, другият имаше слаб пулс, но нямаше скоро да се свести.

Време беше да действам бързо. Измъкнах тетрадките от матрака и ги натъпках в раницата. Тя се изду от шестте дебели тетрадки и индекса. Позамислих се и извадих от раницата резервния чифт обувки. Нови обувки можех да си купя, но не можех да заменя тетрадките.

И последните две влязоха, а зад тях вмъкнах папките за Стоманеното сърце, Повелителя на нощта и Зарево. След миг добавих и тази за Конфлукс. Тя беше най-тънка. Много малко се знаеше за потайния Висш Епичен, който ръководеше Правоприлагането.

Рой още кашляше, макар че димът се беше разнесъл. Той смъкна шлема. Беше сюрреалистично да видя това познато от години лице с униформата на врага. Не че сме били приятели — всъщност аз нямах приятели — но го имах за пример.

— Ти работиш с Възмездителите — каза Рой.

Трябваше да се постарая да оставя фалшива следа, да го накарам да мисли, че работя с някой друг.

— Какво? — възкликнах в отговор и направих всичко по силите си да изглеждам изумен.

— Не се опитвай да криеш, Дейвид. Всеки знае, че Възмездителите удариха Случайност.

Коленичих до него; раницата беше преметната през рамото ми.

— Слушай, Рой, не им позволявай да те излекуват, окей? Знам, че в Правоприлагането има Епични, които могат да го направят. Не им позволявай, ако успееш.

— Какво? Защо?

— Ще искаш да прекараш следващия епизод в отпуск по болест, Рой — продължих аз тихо и настойчиво. — Властта в Нюкаго ще премине в други ръце. Ослепителният се изправя срещу Стоманеното сърце.

— Ослепителният ли? Кой е това, по дяволите?

Прекрачих останалите от моите папки, неохотно извадих от сандъка тенекия със запалителна течност и я излях върху леглото.

— Ти работиш за друг Епичен? — прошепна Рой. — И наистина мислиш, че някой може да оспори властта на Стоманеното сърце? Искри, Дейвид! Кажи ми, колко съперници е убил той?

— Сега е друго — отговорих аз и извадих кибрит. — Ослепителният е различен.

Драснах клечката.

Не можех да взема останалите папки. Те съдържаха източници, отделни факти и статии за нещата, които бях записал в тетрадките. Исках да ги взема, обаче в раницата нямаше повече място.

Пуснах клечката. Леглото пламна.

— Един от приятелите ти може да е още жив — казах на Рой и кимнах по посока на двамата паднали от Правоприлагането. Водачът беше прострелян в главата, но другият имаше рана отстрани в торса. — Изнеси го. После се скатай, Рой. Задават се опасни дни.

Метнах раницата на рамо и бързо излязох на стълбите. На слизане срещнах Меган.

— Планът ти се провали — тихо каза тя.

— А, доста добре мина. Епичната е мъртва.

— Само защото беше оставила мобилния си на вибрация — отвърна Меган и забърза надолу по стъпалата редом с мен. — Ако тя не беше небрежна…

— Извадихме късмет — съгласих се аз. — Но все пак победихме.

Мобилните бяха просто част от ежедневието. Хората може и да живееха в дупки, но всички имаха мобилни за забавление.

Срещнахме Коуди в основата на катерушката, близо до трупа на Рефракционната. Подаде ми пушката.

— Момко, това беше страхотно.

Примигнах. Очаквах от него поредното конско, като от Меган.

— Проф има да ревнува, че не е дошъл лично — продължи Коуди и преметна своята пушка през рамо. — Ти ли й позвъни?

— Аха.

— Страхотно — повтори той и ме потупа по гърба.

Меган съвсем не беше толкова доволна. Изгледа остро Коуди, после посегна към раницата ми.

Аз се възпротивих.

— За пушката ти трябват две ръце — рече тя, смъкна раницата и я преметна. — Да се размърдаме. Правоприлагането ще… — Тя млъкна, когато забеляза как Рой с последни сили измъква колегата си от горящата стая върху стълбищната площадка.

Зле ми беше, но само малко. Горе бучаха коптери; Рой скоро щеше да получи помощ. Хукнахме през парка и се насочихме към тунелите, които водеха по-дълбоко в подземните улици.

— Оставил си ги живи? — попита Меган, докато тичахме.

— По-полезно е. Заложих лъжлива следа за нас. Излъгах го, че работя за Епичен, който иска да предизвика Стоманеното сърце. Надявам се, че това ще им попречи да търсят Възмездителите. — Помълчах малко и добавих. — Има и друго. Те не са наши врагове.

— Врагове са ни, разбира се — тросна се Меган.

— Не — каза Коуди, който тичаше край нея. — Той е прав, момичето ми. Не са ни врагове. Може да работят за врага, обаче са си най-обикновени хора. Правят каквото могат, за да преживяват.

— Не можем да разсъждаваме така — възрази Меган. Стигнахме до едно разклонение на тунела. Тя ме изгледа студено. — Не можем да проявяваме милост към тях. Те не проявяват милост към нас.

— Не бива да ставаме като тях, моето момиче — поклати глава Коуди. — Някой път чуй какво казва Проф по въпроса. Ако се налага да постъпваме като Епичните, за да ги победим, значи не си струва.

— Чувала съм го. Не се тревожа за него, а за нашия Колене.

— Наложи ли се, ще убия Правоприлагащ — отвърнах аз и устоях на погледа й. — Но няма да се разсейвам и да ги преследвам. Аз имам цел. Ще видя смъртта на Стоманеното сърце. Само това има значение.

— Айде бе — рече Меган и се извърна от мен. — Това не е отговор.

— Да не спираме — намеси се Коуди и кимна по посока на една стълба към по-дълбоките тунели.

 

 

— Той е учен, момко — обясняваше Коуди, докато вървяхме през тесните коридори в стоманените катакомби. — Изследвал е Епичните в началото. Създал е няколко доста забележителни устройства на основата на онова, което сме научили от тях. Затова му викат Проф, ако не броим фамилията, де.

Кимнах умислено. Сега, когато бяхме дълбоко под земята, Коуди се беше поотпуснал. А Меган още беше напрегната. Вървеше напред с мобилния в ръка и пращаше на Проф рапорт за мисията. Коуди беше включил светлината на своя и го беше закрепил високо вляво на камуфлажното си яке. Аз бях извадил картата от моя. Коуди каза, че било добра идея, поне докато Ейбрахам или Тиа успеят да го хакнат.

Оказа се, че не вярват даже на Фабриката Летящ Рицар. Възмездителите обикновено оставяха мобилните свързани само един с друг, а трансмисиите криптираха двустранно, без да ползват редовната мрежа. Докато не криптират и моя, поне можех да го ползвам като камера или като фенерче.

Коуди крачеше отпуснато, с пушката на рамо; беше преметнал ръка през нея и дланта му висеше. Явно със смъртта на Рефракционната бях спечелил неговото одобрение.

— И къде е работил? — попитах аз, жаден да узная още за Проф. За Възмездителите имаше прекалено много слухове и прекалено малко реални факти.

— Нямам представа — призна Коуди. — Никой не е сигурен за миналото на Проф, но Тиа може и да знае нещичко. Тя не говори за това. Ние с Ейб се обзалагаме каква е била работата на Проф. Почти съм сигурен, че е бил в някаква тайна правителствена агенция.

— Нима?

— Определено. Няма да се изненадам, ако е бил в организацията, която причини Злочестие.

Това беше една от теориите — че правителството на Съединените щати, а според други, Европейският съюз, някак си е задействало Злочестие, докато е опитвало да стартира проект за свръхчовек. Според мен това беше пресилено. Все си мислех, че е някаква комета, заловена от земната гравитация, но не знаех дали е научно обосновано. Може би беше сателит. Това би паснало на теорията на Коуди.

Не беше единственият, за когото цялата работа миришеше на конспирация. Около Епичните имаше много неща, които не се връзваха.

— О, докара онзи поглед — рече Коуди и ме посочи с пръст.

— Онзи поглед?

— Мислиш ме за откачен.

— Не. Не, разбира се.

— Напротив. Нищо. Всичко е наред. Знам каквото знам, нищо че Проф върти очи, щом заговоря за това. — Коуди се усмихна. — Но това е друга история. А за разработките на Проф: според мен трябва да е било някакво оръжейно производство. В крайна сметка, нали той създаде тензорите.

— Тензори ли?

— Проф не би искал да говориш за това — рече Меган през рамо. — Никой не е позволявал той да знае за тях — додаде тя и ме стрелна с очи.

— Аз позволявам — спокойно отвърна Коуди. — Без това скоро ще ги види. И не ми цитирай правилата на Проф.

Меган затвори уста; явно се канеше да направи тъкмо това.

— Тензори ли? — попитах пак.

— Нещо, което Проф изобрети — обясни Коуди. — Или точно преди, или точно след като е напуснал лабораторията. Има няколко подобни неща, изобретения, които ни дават нашето основно предимство пред Епичните. Едно от тях са якетата ни — те носят на доста пердах. Друго са тензорите.

— Ама какво е това?

— Ръкавици. Тоест, устройство във формата на ръкавици. Създават вибрации, които разрушават твърди тела. Действат най-добре на плътни вещества като камъни и метали, някои видове дървесина. Превръщат ги в прах, но не причиняват нищо на живо животно или човек.

— Майтапиш се.

През всичките си години на проучвания никога не бях чул за подобна технология.

— Ни най-малко — отвърна Коуди. — Обаче са трудни за употреба. Ейбрахам и Тиа най-много ги бива. Но ти сам ще видиш. Тензорите ни позволяват да отидем там, където не се предполага да бъдем. Където не се очаква.

— Удивително — рекох аз, докато мислите ми препускаха. Възмездителите наистина имаха репутацията, че са способни да се доберат до неподозирани места. Имаше истории… Епични, убити в собствените им стаи, добре охранявани и смятани за безопасни. Почти магически измъквания.

Устройство, което може да превръща камък и метал в прах… Можеш да проникнеш зад заключени врати, независимо от мерките за сигурност. Можеш да саботираш превозни средства. Може би дори да събаряш сгради. Внезапно някои от най-смайващите мистерии около Възмездителите ми се изясниха. Как са хванали в капан Буреносния, как са се измъкнали, когато Пораждащият войни почти ги е заловил.

Налагаше се да влизат хитро, за да не оставят видими дупки, които да ги издадат. Все пак разбирах как става.

— Но защо… — попитах смаяно аз — защо ми казваш всичко това?

— Както ти казах, момко, ти и без това скоро ще видиш как действат. Спокойно мога да те подготвя. Пък и вече знаеш толкова много за нас, че още нещо не е от значение.

— Добре — лекомислено отговорих аз, после долових мрачните нотки в гласа му. Беше оставил нещо недоизказано — вече знаех толкова много, че не можеха да ме оставят да си тръгна свободно.

Проф ми беше дал възможност да си ида. А аз бях настоял да ме вземат. В този момент или щях да ги убедя, че не представлявам заплаха, и да се присъединя към тях, или те щяха да ме оставят. Мъртъв.

Преглътнах неловко. Устата ми беше пресъхнала изведнъж. Сам си го изпросих, укорих се строго. Знаех, че ако успея да се присъединя към тях, никога не бих могъл да си тръгна. Бях вътре и толкова.

— И така… — Насилвах се да не разсъждавам върху факта, че този човек — или кой да е от тях — може един ден да реши да ме убие в името на общото благо. — И така, как Проф е измислил тези ръкавици? Никога не съм чувал за нещо подобно.

— Епичните — отговори Коуди и гласът му отново стана дружелюбен. — Проф веднъж се изтърва. Тиа казва, че в началото са ставали такива работи: преди обществото да рухне, някои Епични били залавяни и задържани. Не всички са толкова могъщи, та лесно да се измъкнат от плен. Разни лаборатории ги изследвали, опитвали да разберат как действат силите им. Оттогава е технологията за неща като тензорите.

Не бях го чувал и сега разни работи почнаха да си застават по местата за мен. Точно около появата на Злочестие бяхме постигнали толкова голям напредък в технологиите. Енергийни оръжия, авангардни енергийни източници и акумулатори, нова мобилна технология — затова нашите мобилни работеха под земята и имаха значителен обхват и без предавателни кули.

Разбира се, когато Епичните почнаха да взимат надмощие, загубихме много от това. А каквото ни остана, се намираше под контрола на Епични като Стоманеното сърце. Опитах да си представя как изследват ранните Епични. Затова ли толкова много от тях бяха зли? Съпротивляваха се на изследванията?

— Дали някой от тях се е подложил на изследвания доброволно? — попитах аз. — Колко лаборатории са се занимавали с това?

— Не знам. Мисля, че не е много важно.

— И защо да не е?

Коуди сви рамене. Още носеше пушката, а мобилният му осветяваше приличния на гробница метален коридор. Катакомбите миришеха на прах и влага.

— Тиа все говори за научната основа на Епичните — каза той. — А според мен те не могат да се обяснят така. Толкова много от свързаните с тях неща разбиват на пух и прах онова, което трябва да се случи според науката. Понякога се чудя дали те не дойдоха, защото си мислехме, че можем да обясним всичко.

Не ни отне още много време да пристигнем. Бях видял, че Меган ни води по мобилния, който показва карта на дисплея. Забележително. Карта на стоманените катакомби? Не подозирах, че подобно нещо съществува.

— Ето — рече Меган и махна по посока на дебел сноп усукани кабели, които висяха като завеса пред стената. Такива гледки бяха обичайни тук долу, където Копачите бяха оставили сума ти недовършени неща.

Коуди пристъпи напред и потропа по една плоча близо до жиците. След няколко мига се чу далечен отговор.

— Влизай, Колене — каза ми той и посочи жиците.

Поех дъх и пристъпих напред, като ги побутнах с дулото на пушката. Отзад имаше малък тунел, който вървеше стръмно нагоре. Налагаше се да пълзя. Погледнах назад към Коуди.

— Няма опасност — обеща той. Не можех да преценя дали ме пуска пръв заради някакво латентно недоверие или заради удоволствието да ме гледа как се гърча. Май моментът не беше подходящ да споря или да се дърпам. Запълзях.

Тунелът беше толкова тесен, че се тревожех да метна пушката на гръб — едно одраскване можеше да извади мерника и оптиката от строя. Затова пълзях и я държах в дясната ръка, което правеше нещата още по-неудобни. Тунелът водеше към някаква далечна мека светлина. Пълзях толкова дълго, че като я стигнах, коленете вече ме боляха. Нечия силна ръка ме улови за лявата мишница и ми помогна да изляза. Ейбрахам. Тъмнокожият мъж се беше преоблякъл в работни панталони и зелен потник, който разкриваше мускулестите му ръце. Не бях забелязал по-рано, че носи на врата си малък сребърен медальон, който се подава от дрехата.

Стаята, в която се озовах, беше неочаквано просторна. Достатъчно, та отрядът да разположи екипировката си и няколко спални чувала, без да става претъпкано. Имаше голяма метална маса, която излизаше направо от пода, пейки край стените и столове около масата.

Изсекли са я на място, осъзнах аз, докато оглеждах скулптрираните стени. Направили са тази стая с тензорите. Издялали са мебелите направо в нея.

Впечатляващо беше. Зяпнах. Отстъпих, за да може Ейбрахам да помогне на Меган да излезе от тунела. Стаята имаше две врати към видимо по-малки помещения. Осветяваше се от фенери, а на пода — залепени, за да не може човек да се препъне в тях — лежаха кабели, които водеха към друг малък тунел.

— Имате електричество — установих аз. — Как се сдобихте с електричество?

— Закачихме се към една стара линия на метрото — отговори Коуди, който тъкмо излизаше от тунела. — Полузавършена и забравена. Мястото е такова, че дори Стоманеното сърце не знае всичките му ъгълчета и задънени улици.

— Поредното доказателство за лудостта на Копачите — допълни Ейбрахам. — Навързали са захранването доста странно. Намирали сме стаи, които са напълно запечатани, обаче с години лампите светят от само себе си. Repaire des fantomes.

Проф излезе от една от страничните стаи.

— Меган ми каза, че си спасил информацията, обаче методите ти били… неконвенционални.

Застаряващият, но жилав мъж още носеше черната лабораторна престилка.

— Да, по дяволите — обади се Коуди и преметна пушката си през рамо.

Проф изсумтя.

— Добре. Да видим какво си донесъл, преди да реша дали да ти се карам или не. — Той се пресегна за раницата, която Меган държеше в ръка.

— Всъщност — подзех аз и пристъпих към нея, — аз мога да…

— Ти, синко, ще си седнеш, докато аз прегледам това. Изцяло. После ще говорим.

Гласът му беше спокоен, но аз схванах посланието. Седнах до стоманената маса и се замислих, а останалите се насъбраха около раницата и взеха да разлистват живота ми.