Патрик Нес
Въпросът и Възражението (43)

42
Краят на играта

Виола

— ТОД! — изкрещявам, когато гърмът от изстрела профучава над ухото ми, изтрива от съзнанието ми всичко, освен мисълта за него, целият свят се свива до задължението да разбера дали е жив или не, дали е улучен, или…

Но не той е улучен…

Той все така стои прав, стиска пушката…

Изобщо не е стрелял…

Стои до Дейви…

А Дейви се свлича на колене…

Пред него се вдига прах, когато пада в чакъла…

— Тате? — казва умолително, гласът му е като на малко коте…

И после се закашля и кръв бликва от устата му…

— Дейви? — обажда се Тод, Шумът му се надига с такава болка, сякаш улученият е той…

И аз виждам…

Дупката, високо горе на гърдите на Дейви, дупката в плата на униформата, точно под основата на гърлото…

И Тод се хвърля към него, коленичи до него…

— Дейви! — вика го…

Но Шумът на Дейви започва да избледнява… Навсякъде само въпросителни…

Лицето му е уплашено, невярващо…

Ръката му посяга към раната…

Той пак се закашля…

И започва да се дави…

Тод поглежда Кмета. Шумът му изсвистява от гняв…

— Какво направи? — изкрещява…

Тод

— Какво направи? — изкрещявам.

— Извадих го от уравнението — отвръща спокойно Кметът.

— Тате? — пита пак Дейви и кръвта тече през пръстите му върху раната…

Но татко му гледа само мен…

— Ти винаги си бил верният син, Тод — казва Кметът. — Синът с възможности, синът със силата, онзи син, който би ме карал да се гордея, когато язди до мен.

Тате? казва Шумът на Дейви.

И той чува тези думи…

— Ти, чудовище мръсно — казвам. — Ще те убия…

— Ще се присъединиш към мен — отвръща Кметът. — Знаеш, че ще се присъединиш към мен. Въпрос на време е. Дейвид беше слаб, беше срам…

— МЛЪКВАЙ! — изкрещявам.

Тод? чувам…

Поглеждам надолу…

Дейви ме гледа…

Шумът му прилича на водовъртеж…

Водовъртеж от въпроси и объркване, и страх…

И Тод?…

Тод?

Прости ми…

Прости ми…

— Дейви, недей… — започвам…

Но Шумът му се върти и върти…

Аз виждам…

Виждам истината:

Най-после…

Той ми показва истината…

Истината, която криеше от мен досега…

Истината за Бен…

Всичко е бързо, объркано…

Картини, в които Бен тича напред по пътя срещу Дейви…

Картини, в които конят на Дейви се изправя на задните си крака…

Картини, в които Дейви пада и при падането си стреля… Картини, в които куршумът улучва Бен в гърдите… Картини, в които Бен отпълзява в храстите…

Дейви е твърде уплашен, за да го преследва…

Дейви е твърде уплашен, за да ми каже истината…

След като станах единственият му приятел…

Не исках, казва Шумът му…

— Дейви — казвам…

Прости ми, мисли той…

И това е истината…

Той искрено моли за прошка…

За всичко…

За Прентистаун…

За Виола…

За Бен…

За всеки провал и за всяка грешка…

За това, че е разочаровал татко си…

И гледа нагоре към мен…

И ме умолява…

Умолява ме…

Сякаш аз съм единственият, който може да му прости… Сякаш аз съм единственият, който има силата да…

Тод?…

И всичко, което аз мога да кажа, е:

— Дейви…

И страхът, и ужасът в Шума му стават твърде страшни… Твърде страшни…

И после замлъкват.

Дейви се свлича, очите му остават отворени, остават да гледат в мен, очите му още ме молят (кълна се) да му дам прошка.

И той остава да лежи на земята, неподвижен.

Дейви Прентис умира.

Виола

— Ти си луд — казвам на Кмета зад гърба ми.

— Не — отвръща той. — Вие бяхте прави през цялото време. Никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.

Слънцето вече го няма, но небето е още розово, Шумът на града все така Реве в далечината се чува ново Бум!, Възражението напредва, корабът сигурно вече е кацнал. Вратите му се отварят. Някой, най-вероятно Симон Уоткин и Брадли Тенч, хора, които познавам, хора, които ме познават, надничат навън, чудят се що за място е това, в което са попаднали.

А Тод коленичи до тялото на Дейви Прентис.

И после вдига очи…

Шумът му ври и гори, и аз чувам скръбта в него, и срама, и яростта…

И той се изправя на крака…

И вдига пушката…

Аз виждам себе си в Шума му, виждам и Кмета там, зад мен, насочил оръжието си в гърба ми, с очи святкащи триумфално.

И знам точно какво ще стори Тод след миг.

— Направи го — казвам, а стомахът ми се свива, но това е правилното, правилното, правилното…

И Тод вдига прицела до окото си…

— Направи го!

И Кметът ме блъсва много силно, през краката ми минават светкавици от болка, не мога да се спра и изпищявам, и падам напред, напред, напред към Тод, напред към земята…

И Кметът прилага изпитания номер…

Използва ме, за да контролира Тод…

Защото Тод също не може да се спре…

Хвърля се да ме хване…

Да ме хване, когато падам…

И Кметът удря.

Тод

Мозъкът ми експлодира, пламва от всичко, което Кметът изпраща срещу ми и ударът дори не прилича на удар, прилича на нажежен метален шиш, забит в центъра на същността ми, забива го в мига, в който посягам да подхвана Виола, забива го толкова силно, че главата ми се отмята назад и после го забива отново, гласът на Кмета, но не, това е моят глас, но някак си е и нейният глас, и всички гласове казват Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…

Телата ни все още не са прекратили движението си и аз усещам как падаме един върху друг, челото й ме удря в устата и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и тя пада върху гърдите ми в треперещите ми ръце, притискаме се плътно и се свличаме на чакъла, сирена вие в главата ми Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и аз чувствам как пушката пада от ръцете ми и отскача встрани, и чувствам тежестта на Виолиното тяло върху ми, и я чувам как ме вика, вика отдалеч, от другата страна на луните, вика името ми и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва «Тод!» Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва «Тод!», и аз сякаш я гледам изпод вода, и я виждам как се мъчи да се подпре на ръце и да се изправи, да застане пред мен, да ме прикрие със себе си, но Кметът е над нея и вдига приклада и я удря отзад по главата и тя пада на една страна…

И моят мозък ври…

Мозъкът ми ври…

Мозъкът ми ври…

ТИ СИ нищо си ти си нищо си ти си нищо си ти си нищо…

И аз виждам как очите й се затварят…

И чувствам тялото й върху своето…

И мисля Виола…

МИСЛЯ ВИОЛА!

Мисля, Виола!

И Кметът отстъпва крачка от мен, сякаш съм го ужилил.

— Охоо — казва и тръска глава, докато примигва и се мъчи да се откъсне от жуженето на мозъка ми, а очите ми възвръщат фокуса си и мислите ми отново стават мои.

— Леле, Тод, има сила в тебе, момче, така да знаеш.

А очите му са разширени и блеснали, и нетърпеливи.

И той пак ме удря с Шума си.

Вдигам длани и си запушвам ушите (изпуснал съм пушката, изпуснал съм пушката), но това изобщо не може да спре кошмара, защото човек чува Шума не с ушите си и ето го, той е там, вътре в главата ми, вътре в мене самия, напада, тъпче, сякаш нямам никакво Аз, а само Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо моят собствен Шум е насметен на топка и изстрелян срещу ми, сякаш се удрям сам със собствените си юмруци Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…

Виола, мисля, но изчезвам, падам дълбоко надолу, все по-слаб съм, мозъкът ми пращи…

Виола…

Виола

Виола, чувам, сякаш от дъното на пропаст. Главата ме боли и кърви от удара на Кмета, лицето ми е в прахта и очите ми са полуотворени, но не виждам нищо…

Виола, чувам пак.

Отварям очи широко.

Тод пълзи назад по камъните, дланите му запушват ушите, клепачите му са здраво стиснати…

А Кметът се е надвесил над него и аз пак чувам същите викове както преди, с войниците, същото звънтене, лазерно бляскав Шум, който излита от него и… чувам насред всичко…

И отварям уста…

И изкрещявам…

Тод

— ТОД! — чувам вика, идва някъде отвън…

И това е тя…

Тя е…

Тя е…

И е жива…

И гласът й стига до мен…

Виола…

Виола…

ВИОЛА…

Чувам изръмжаване и Шумът в главата ми отново спира, и отварям очи, и Кметът залита назад, едната му ръка е притисната до ухото, същият рефлекс, който всеки проявява…

Същият рефлекс, който всеки проявява, когато го ударят с Шум.

ВИОЛА — мисля отново, мисля право срещу него, а той навежда ниско глава и вдига пушката срещу ми. Мисля отново…

ВИОЛА

И отново…

ВИОЛА

Той отстъпва още назад, препъва се в тялото на Дейви, пада по гръб и се изтъркулва по камарата чакъл…

А аз скачам на крака…

И хуквам към нея…

Виола

Той тича към мен, ръцете му са разтворени, посяга към мен, хваща ме през раменете и ме повдига да седна, и казва:

— Ранена ли си, ранена ли си, ранена ли си…

А аз казвам:

— Пушката е още у него…

И Тод се обръща…

Тод

И аз се обръщам и Кметът се надига, изправя се на крака, гледа ме, и Шумът му пак полита към мен, и аз се претъркулвам настрани, чувам го как ме следва, докато драскам по камъните, пълзя натам, където изпуснах пушката и…

И прокънтява изстрел…

И прахта литва на облаче точно пред дланта ми… Дланта на ръката, която вече посяга към пушката…

И аз спирам…

И вдигам очи…

И той ме гледа в упор…

И аз я чувам как пак вика името ми…

И разбирам, че тя разбира…

Разбира, че трябва да я чувам как изрича името ми, как ме вика…

И тогава мога да използвам нея като оръжие…

— Дори не се опитвай, Тод — казва Кметът и погледът му е успореден на дулото, насочено към мен…

И аз чувам гласа му в главата си…

Не ме атакува…

Лъскава, змийска, извратена версия на гласа му… Гласът, с който ми отнема решенията…

Гласът, с който ги превръща в свои решения…

— Няма да се бориш повече — казва…

Прави крачка към мен…

— Няма да се бориш повече и тук слагаме точката на тази история…

Извръщам се встрани от него…

Но не мога…

Трябва да го погледна в очите…

— Слушай ме, Тод…

Гласът му съска между ушите ми…

И е толкова лесно, ако просто…

Просто…

Просто се отпусна…

Отпусна се и сторя каквото ми казва…

— Не! — изкрещявам…

Но зъбите ми са сключени…

А той още е пред мен…

Все така ме кара да стигна до…

И аз ще…

Ще…

Ти Си Нищо…

Аз съм нищо…

— Точно така, Тод — казва Кметът, прекрачва пак напред, пушката сочи в мен. — Ти си нищо.

Аз съм нищо…

— Но — казва той…

И гласът му е шепот, който дращи в най-съкровените ми дълбини…

— Но — казва…

— Аз ще те превърна в нещо.

И аз го поглеждам право в очите…

Очите му са бездна и аз усещам, че пропадам… Навътре в чернотата…

И с ъгълчето на окото си…

Виола

Хвърлям камъка с всички сили, моля се прицелът ми да е толкова добър, колкото Лий каза…

Моля се така: моля те, Боже…

Ако ме гледаш…

Моля те…

И бам!

Камъкът удря Кмета право в слепоочието…

Тод

Ужасяващо, разкъсващо чувство, сякаш някой одира овца от Шума ми, сякаш ивица от собствената ми кожа…

И бездната изчезва…

Изчезва…

А Кметът залита настрани, държи се за слепоочието, между пръстите му капе кръв…

— ТОД! — изкрещява Виола…

И аз я поглеждам…

Виждам протегнатата ръка, хвърлила камъка…

И виждам нея…

Моята Виола.

И се изправям на крака.

Виола

Той се изправя на крака.

Изправя се, висок…

И аз пак викам името му…

— ТОД!

Защото, когато го викам, нещо става…

Когато викам името му, нещо става с него…

Когато викам името му, правя нещо за него…

Кметът греши…

Грешал е винаги, от първия миг…

Не е вярно, че никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.

Вярното е, че трябва да обичаш някого толкова много, че да е невъзможно да бъдеш контролиран никога.

Обичта не е слабост…

Обичта е най-голямата сила…

— ТОД! — изкрещявам отново…

И той ме поглежда…

И аз чувам името си в Шума му…

И знам…

Знам със сърцето си…

Точно сега…

Тод Хюит…

Няма нищо на света, което двамата с него да не можем да сторим…

Знам, че ще победим…

Тод

Сега Кметът гледа отдолу, полуприклекнал, кръвта капе от пръстите му, от раната отстрани на главата му…

Той се обръща и ме поглежда, в очите му има зло презрение…

И ето, Шумът му идва…

И…

ВИОЛА

Аз го отблъсвам…

Той трепва и се свива…

Но опитва пак…

ВИОЛА

— Не можеш да ни победиш — казвам…

— Мога — отвръща той и стиска зъби. — И ще го сторя.

ВИОЛА

Той пак се свива…

Опитва да вдигне пушката…

Удрям го по-силно…

ВИОЛА

Той изпуска пушката и отпълзява назад…

Чувам как Шумът му жужи срещу мен, мъчи се да проникне в мен…

Но главата го боли…

Боли го от моите ответни удари…

Боли го от добре хвърления камък…

— Какво си мислиш, че доказваш така? — изплюва. — Имаш силата, но не знаеш какво да я правиш.

ВИОЛА

— На мен ми се струва, че се справям отлично — отвръщам.

И той се усмихва, но зъбите му си остават стиснати.

— Така ли ти се струва?

И аз забелязвам, че ръцете ми треперят…

Забелязвам, че Шумът ми хвърчи безразборно, съска, ярък и лъскав…

Не си усещам краката…

— Изисква се практика — казва Кметът, — защото иначе ще си разкъсаш мозъка на парчета — той се поизправя малко по-стабилно и се мъчи пак да впримчи погледа ми. — Мога да ти покажа как се прави.

И тогава, точно навреме, Виола извиква:

— ТОД!

И аз го удрям с всичко, което ми е останало…

С цялата нея, застанала зад гърба ми, подкрепяща ме… С целия си гняв, и раздразнение, и празнота…

С всеки миг, в който не съм бил до нея и очите ми не са я гледали…

С всеки миг, в който съм се тревожил…

С всичко…

С всяко мъничко нещо, което знам за нея… Пращам го право в центъра на съществото му…

И той пада…

Назад и назад, и назад…

Очите му се обръщат…

Главата му се отмята…

Краката му се препъват…

Пада, пада, пада…

На земята…

И не мръдва повече.

Виола

— Тод? — обаждам се.

Той трепери неудържимо, конвулсивно, не може да се изправи, чувам едно болно скимтене, което пронизва Шума му. Поизправя се, олюлява се, но прави крачка.

— Тод? — опитвам се да стана, но глезените…

— Божичко — казва той и се стоварва до мен. — Тая работа направо те изсмуква.

— Как си? — питам и слагам ръката си върху неговата.

Той кима.

— Добре, струва ми се.

Поглеждаме към Кмета.

— Ти го направи — казвам.

— Ние го направихме — казва той и Шумът му малко се избистря, той сяда по-стабилно.

Ръцете му, обаче, още треперят.

— Горкият Дейви — казва.

Стисвам го за лакътя.

— Корабът — казвам тихо. — Тя ще стигне първа до него.

— Не и ако й попречим — отвръща той.

Изправя се и се оглежда известно време, но после го чувам как вика Жълъдче в Шума си.

Моето Жребче, чувам ясно и конят на Дейви се отскубва от вързаната някъде юзда и закрачва към нас по чакъла, Момче Жребче, Момче Жребче, Момче Жребче

Тод, чувам от малко по-далече и към нас приближава и тропането на копитата на Ангарад, тя следва Жълъдче и застава редом с него.

— Напред — процвилва тя. — Напред — процвилва и Жълъдче.

— Абсолютно само напред — отвръща им Тод.

Обвива с ръка раменете ми, за да ми помогне да се изправя. Жълъдче вижда молбата в Шума му и коленичи, за да мога да го възседна. Когато се настанявам на седлото, Тод нежно го потупва по шията и той се изправя.

Ангарад идва до Тод и също понечва да коленичи, но той я спира.

— Не, момичето ми — казва и я гали по носа.

— Какво? — питам тревожно. — Ами ти какво ще правиш?

Той кимва към Кмета.

— Трябва да се погрижа за него — казва, но не ме гледа в очите.

— Как така, какво значи да се погрижиш за него?

Той е вперил поглед някъде край мен. Бръмбарският марш на армията е обърнал курса си и сега черната ръка се протяга към подножието на южния хълм.

Отиват в новата посока.

— Тръгвай — казва Тод. — Стигни до кораба.

— Тод — отвръщам. — Не можеш да го убиеш.

Той вдига очи към мен и Шумът му е кален, мътен, измъчен, едва му позволява да се държи прав.

— Той го заслужава.

— Така е, но…

Но Тод вече кима.

— Ние самите сме решенията, които вземаме.

Аз кимвам в отговор. Разбираме се без думи.

— Ако го сториш, ще престанеш да бъдеш Тод Хюит — казвам. — А аз няма да понеса да те изгубя отново.

Тод

— Трябва да остана с него, разбираш ли — казвам. — Ти трябва да се добереш до кораба, колкото е възможно, по-бързо, а аз ще чакам тук армията.

Тя кимва, макар и много, много тъжно.

— А като дойде армията, какво ще правиш?

Поглеждам към Кмета, все още проснат на камъните, в безсъзнание, тихо простенващ.

Чувствам такава тежест.

Но казвам:

— Струва ми се, че войниците няма да страдат особено, когато го видят победен. Струва ми се дори, че вече си търсят нов водач.

Тя се усмихва.

— И ти ще станеш този водач, така ли?

— А ако ти срещнеш Възражението? — отвръщам на усмивката. — Какво ще правиш?

Тя отмята косата от очите си.

— Струва ми се, че те също имат нужда от нов водач.

Пристъпвам напред и слагам длан до нейната на шията на Жълъдче. Тя не ме гледа, но плъзва ръка към моята, докато пръстите ни се докосват.

— Само защото ти отиваш при тях, а аз оставам тук — казвам, — не означава, че се разделяме.

— Не — отвръща тя и знам, че разбира. — Не, със сигурност не означава, че се разделяме.

— Никога вече няма да се разделя с теб — казвам, без да откъсвам поглед от пръстите ни. — Никога, дори в мисълта си.

Тя плъзва ръка още напред и я вкопчва в моята, двамата гледаме пръстите си, преплетени здраво заедно.

— Трябва да тръгвам, Тод — казва.

— Знам.

Вглеждам се дълбоко в Шума на Жълъдче и му показвам къде е пътят, къде кацна корабът и колко бързо, бързо, бързо трябва да препуска.

— Напред — процвилва той, високо и ясно.

— Напред — казвам.

Вдигам очи към Виола.

— Готова съм — казва тя.

— Аз също — отвръщам.

— Ще победим — добавя тя.

— Смятам, че точно това ще направим.

Един последен поглед.

Един последен поглед, с който се познаваме един друг.

Познаваме се до дъното на душите си.

И аз плясвам Жълъдче по хълбока.

И двамата препускат, над камарите чакъл, право на улицата, надолу по пътя, политат към хората, които (надявам се, надявам се, надявам се) могат да ни помогнат.

Поглеждам надолу към Кмета.

Чувам армията, която се спуска по хълма на три километра оттук.

Търся с очи въжето.

Виждам го, но преди да го взема, се забавям само секунда, за да затворя очите на Дейви.

Виола

Летим по пътя и аз с всички сили се старая да не падна и да не си счупя врата.

— Внимавай за войници! — извиквам между прилепените назад уши на Жълъдче.

Нямам представа колко навътре в града е навлязло Възражението, не знам дали като ги срещна, те изобщо ще се спрат за секунда да видят коя съм или направо ще ме гръмнат и ще ме разкарат от пътя си.

Не знам как ще реагира тя, ако ме види…

Когато ме види…

Когато разкажа на нея и останалите онези неща, които имам да им разказвам…

— По-бързо, ако можеш! — изкрещявам и сякаш през Жълъдче преминава електрически заряд и той хуква още по-бързо.

Тя самата ще се отправи веднага към кораба. В това няма съмнение. Трябва да го е видяла да каца и се е спуснала право натам. Ако стигне преди мен, ще им обясни колко дълбоко съжалява за моята трагична смърт, как аз съм паднала в жестоките лапи на тиранина, с когото Възражението така отчаяно и самопожертвователно се бори, та ако совалката разполага с някакви оръжия, то те биха могли да бъдат използвани от въздуха…

Защото совалката разполага с такива оръжия.

Навеждам се още по-напред на седлото, стискам зъби срещу болката в глезените, мъча се да помогна на коня да се движим още по-бързо.

Вече сме далеч от катедралата, профучали сме по много улички със затворени магазини и къщи със заковани врати. Слънцето е залязло напълно, на фона на тъмнеещото небе се виждат само силуети.

И аз мисля за това как ли ще откликне Възражението на вестта, че Кметът е победен…

И какво ли ще помислят, когато видят, че Тод го е победил…

И мисля за него…

Мисля за него…

Мисля за него…

Тод, мисли Жълъдче.

И ние хвърчим надолу по пътя…

И малко остава да падна от седлото, когато чуваме в далечината ново БУМ.

Жълъдче се заковава на място, започва да се върти, за да не ме изтърси от гърба си. Обръщаме се назад и аз поглеждам…

И виждам, че пожари горят зад гърба ми.

Виждам как горят къщи.

И магазини.

И хамбари.

Виждам хора, които тичат през дима, войници, цивилни, тичат в нашата посока, подминават ни и изчезват в мрака напред.

Подминават ни толкова бързо, че дори не спират да ни погледнат.

Бягат от Възражението.

— Какво прави тази жена? — питам гласно.

Огън мисли Жълъдче и нервно потропва с копита.

— Гори всичко наред — казвам. — Ще изгори целия град.

Защо?

Защо?

— Жълъдче… — обаждам се.

И над долината прокънтява дълбок, протяжен, тежък вой на боен рог.

Жълъдче изцвилва остро, в Шума му няма думи, само блясък от страх, от ужас така остър, че сърцето ми прескача, подсилен от невярващите ахвания на бягащите хора наоколо, мнозина просто спират с вик, оглеждат се назад, откъдето са дошли, взират се към града, взират се отвъд града.

Аз също се обръщам и гледам, макар че е твърде тъмно, за да се види каквото и да е.

В далечината бляскат светлини, светлини, светлини слизат надолу по зигзагообразния път край водопада…

Това не е пътят, по който тръгна армията на Кмета.

— Какво е това? — питам ей така, не някого конкретно, питам всички край мен. — Какви са тези светлини? Какъв е този звук?

И тогава един мъж спира до мен, Шумът му е ярък и объркан от завладялото го изумление, от съмнението му, от страха му, остър като нож, и прошепва:

— Не.

Прошепва:

— Не, не може да бъде.

— Какво? — кресвам. — Какво става?

И дълбокият протяжен рог пак прокънтява над долината.

Звукът, възвестяващ края на света.