Патрик Нес
Въпросът и Възражението (16)

15
Заключението

Тод

БУМ!

… и небето се затваря зад нас, вихър ме блъсва в гърба, Ангарад в ужас се изправя на задните крака, аз падам на земята и наоколо има само прах и писъци, и туптене на кръвта в ушите ми, и аз лежа и чакам да видя дали съм умрял или не.

Още една бомба. Трета за тази седмица, имаше още две. Този път се взриви на около двеста метра от нас.

— Кучки — чувам как изплюва Дейви, после се изправя на крака и започва да се оглежда във всички посоки.

Ушите ми звънтят, тялото ми трепери, но също се изправям. Бомбите се взривяват по най-различно време, и денем, и нощем, на най-разнообразни места из града. Първата разруши акведукта, който снабдяваше с вода западната част на града, втората — един от двата най-важни моста над реката към нивите в северна посока. Днес е…

— Столовата — казва Дейви и се мъчи да укроти Смъртоносен/Жълъдче. — Там ядат войниците.

Най-после усмирява коня и се мята на гърба му.

— Хайде! — излайва. — Да видим дали нямат нужда от помощ.

Слагам длани на шията на Ангарад, която още е уплашена и повтаря Момче Жребче, Момче Жребче безспир. Аз я повиквам по име много пъти, преди да ми позволи отново да я яхна.

— И не се пробвай да ми правиш никакви номера — казва Дейви. Измъква пистолета и го насочва към мен. — Няма да се отделяш от погледа ми.

Такъв стана животът, откак започнаха взривовете.

Всяка една минута от денонощието, в която не съм заключен в кулата, Дейви е до главата ми с насочен пистолет.

Така че никога да не мога да избягам и да отида да я търся.

— Жените просто утежняват собственото си положение все повече и повече — казва кметът Леджър с пълна уста.

Аз си мълча, ям си вечерята и прогонвам всички въпросителни от Шума му, които напират към мен. Столовата се взривила в момент, когато била затворена, бомбите на Възражението винаги се взривяват, когато наоколо няма хора, но това да смяташ една сграда за празна изобщо не означава, че тя непременно наистина е празна. Когато отидохме до мястото, аз и Дейви намерихме двама мъртви войници и един загинал цивилен, който май е миел подовете или нещо такова. От предишните две бомби загинаха още трима други войници.

Кметът Прентис вече е бесен.

Сега аз почти не го виждам, всъщност не съм го виждал от деня, в който си счупих ръката и срещнах Виола. Кметът Леджър казва, че Кметът арестува хора из целия град, затваря ги в специален затвор западно от града и ги разпитва, но така и още не е получил от тях необходимата информация. Господин Морган, господин О'Хеър и господин Тейт водят отряди и обикалят с тях хълмовете на запад в търсене на лагера на терористките, а това, предполага се, са всички ония жени, които изчезнаха в нощта на първата бомба.

Но армията не открива и следа от тях, Кметът се гневи все по-силно и по-силно, обяви вечерен час и всеки ден отнема лека на все повече и повече войници.

В Ню Прентистаун става все по-Шумно.

— Кметът твърди, че Възражението изобщо не съществува — казвам.

— Е, Президентът може да си приказва каквото си иска — кметът Леджър бучи с вилицата из яденето, но хората говорят — хапва още една хапка. — Охо, и още как говорят.

Освен дюшеците, в кулата вече имаме и леген с чиста вода, която се сменя всяка сутрин, и малка химическа тоалетна, завряна в най-далечния и тъмен ъгъл. Дават ни и по-добра храна, носи ни я господин Колинс, оставя ни я, а после ни заключва.

Щрак-щрак.

Така е, стоя заключен всяка минута, която не съм с Дейви. Независимо от всичките си приказки за доверие, кметът очевидно не иска да се мотая навън и да търся Виола.

— Не сме сигурни, че всичко това го правят само жените — отвръщам, като се мъча да държа Виола извън Шума си.

— Изобщо няма как да сме сигурни.

— Специална група, наричаща себе си Възражението, изигра много важна роля във войната с диваците, Тод. Подривна дейност, взривове, нощни операции, мокри поръчки, такива ми ти работи.

— Е, и…

— … и тази група се състоеше само от жени. Нямат Шум и врагът не може да ги чуе — той поклаща глава. — В един момент престанаха да се подчиняват, на когото и да е, започнаха сами да раздават правосъдие по собствено усмотрение. След подписването на мира нападнаха града. Принудихме се да екзекутираме няколко от тях. Мръсна история беше.

— Но ако сте ги екзекутирали, как е възможно отново да действат сега?

— Идеята не умира, когато умре човекът, който я носи, Тод — тихо се оригва. — Във всеки случай, не съм сигурен какво се мъчат да постигнат в момента. Въпрос на време е Президентът да ги намери.

— И мъже са изчезнали от града — казвам, защото това си е чистата истина, но онова, което действително си мисля, е…

(дали тя е тръгнала с тях!)

Облизвам устни.

— Тези женски домове на изцелението — подхващам — отбелязани ли са с някакъв знак? Може ли отвън да се познае, че някоя постройка е такъв дом?

Кметът Леджър пие вода и се втренчва в мен над ръба на чашата.

— Защо ти е да знаеш това?

Разравям Шума си, разхвърлям го, за да скрия всичко, което може да ме издаде.

— Просто така — казвам. — Забрави.

Оставям чинията си на малката масичка, която също ни донесоха наскоро — това е уговореният знак, че кметът Леджър може да дояде порцията ми.

— Лягам да спя.

Просвам се и се обръщам към стената. Последните лъчи на залязващото слънце проникват през отворите по стените. Те нямат стъкла, а зимата вече наближава. Не знам как ще изкараме, когато дойде студът. Пъхам ръка под възглавницата и свивам колене към гърдите си, като се мъча да не мисля твърде високо. Чувам как кметът Леджър дояжда яденето ми.

А после от Шума му изплува една картина, изплува и се понася право към мен, картина на протегната ръка, изрисувана със синьо.

Извръщам се да го погледна. Виждал съм тази ръка на поне две различни сгради в града, когато минавам на път за манастира.

— Домовете на изцелението са общо пет — казва кметът Леджър полугласно. — Ако искаш, мога да ти кажа къде се намират.

Поглеждам в Шума му. Той поглежда в моя. И двамата крием нещо, заровили сме го под камари от други мисли. Толкова дни вече сме затворени заедно, а все още не знаем дали можем да се доверим един на друг.

— Кажи ми — отвръщам.

— 1017 — прочитам високо, а Дейви извива клещите и щраква гривната, която превръща маркирания дивак в номер 1017 до края на живота му.

— Стига за днес — заявява Дейви и хвърля клещите в торбата.

— Имаме още…

— Стига за днес, казах — той откуцуква до бутилката с вода и пийва глътка. Кракът му трябваше да е оздравял досега. Моята ръка вече е здрава, но той още куца.

— Трябваше да свършим цялата работа за една седмица — отбелязвам. — Вече тече втора седмица, а имаме още работа.

— Не виждам някой да ни дава зор — той изплюва вода на земята. — А ти?

— Не, но…

— Нямаме нови инструкции, не ни се възлагат нови задачи… — Дейви ме доближава с накуцване, сръбва вода и пак изплюва. После обръща очи наляво. — Ти пък какво зяпаш?

Номер 1017 още стои до нас, прегърнал болната си ръка със здравата и се взира в двама ни. Мисля, че е мъжки, при това още е млад, млад като нас, още не е възрастен. Цъква с уста рязко веднъж, после още веднъж, няма Шум, но аз ясно разбирам, че цъкането е псувня.

Дейви също го разбира.

— О, така ли било? — посяга към пушката, метната на гърба му, Шумът му вече Стреля пак и пак в бягащия дивак.

Номер 1017, обаче, не мръдва. Поглежда ме в очите и цъква отново.

Да, определено ме псува.

После отстъпва бавно, но не откъсва очи от нас, дланта му търка металната гривна. Обръщам се към Дейви, който е вдигнал пушката и се цели в него.

— Недей — казвам.

— Защо не? — пита синът на Кмета. — Кой ще ни спре?

Не отвръщам нищо, защото няма кой да ни спре.

Бомби избухват на всеки три-четири дни. Никой не знае къде ще бъде поставена следващата, но БУМ!, БУМ!, БУМ! Вечерта след шестата бомба, която взриви един малък генератор, кметът Леджър се прибира в кулата с насинено око и подут нос.

— Какво стана? — питам.

— Войници — изплюва той. Взема чинията си с ядене, отново яхния, и цял се свива от болка при първата хапка.

— Какво си направил?

Шумът му се надига леко и той ме поглежда гневно.

— Нищо не съм направил.

— Знаеш какво искам да кажа.

Той изръмжава, храни се още известно време, после казва:

— На неколцина войници им хрумна прекрасната идея, че аз съм Възражението. Аз.

— Ти ли? — възкликвам, може би твърде изненадано.

Кметът Леджър се изправя и оставя чинията пълна, а това означава, че действително много го боли.

— Не могат и не могат да намерят виновните жени и войниците вече започват да се оглеждат за някого другиго, върху когото да хвърлят вината — втренчва поглед през един от отворите и се взира в града, който доскоро е бил негов дом. — А дали нашият Президент стори нещо, за да попречи на побоя над мен? — произнася сам на себе си. — Не, нищо подобно не стори.

Аз продължавам да ям и се старая да държа вън от Шума си всички мисли, които не искам да мисля пред кмета Леджър.

— Хората говорят — казва той тихо — за някаква нова млада лечителка, която никой преди не е виждал, и която влизала и излизала непрекъснато от катедралата, а иначе работела в дома на изцелението, който госпожа Койл ръководеше.

Виола, помислям високо и ясно, неволно, не успявам да го скрия.

Кметът Леджър се извръща към мен.

— Този дом не си го виждал. Намира се встрани от главния път в подножието на малък хълм в посока към реката, горе-долу на половината от разстоянието до манастира. До пътя има два хамбара един до друг, край тях трябва да завиеш — обръща се отново към града в краката си. — Не можеш да сбъркаш.

— Не мога да се отскубна от Дейви — казвам.

— Изобщо нямам понятие за какво говориш — отвръща кметът Леджър и ляга на дюшека си. — Просто ти разказвам някои интересни факти за скъпия ни град.

Започвам да дишам все по-тежко, умът и Шумът ми преминават с бясна скорост през различни варианти на това, как бих могъл да стигна до този дом на изцелението, как бих могъл да се измъкна от надзора на Дейви и да стигна до там.

(да я намеря)

Минава доста време, преди да се сетя да попитам:

— Коя е госпожа Койл?

Тъмно е, но усещам как Шумът на кмета Леджър става все по-червен.

— А, госпожа Койл! — казва той в мрака. — Тя е Възражението.

— Е, това е последният — казвам, докато гледам как дивак номер 1182 откуцва настрани, разтривайки китката си.

— Време беше! — вика Дейви и се тръшва на тревата. Въздухът е хладен, но слънцето грее и небето е ясно.

— Сега какво ще правим? — питам.

— Нямам ни най-малко представа.

Аз стоя и гледам диваците. Неопитен човек лесно ще помисли, че не са по-умни от овцете.

— Те не са по-умни от овцете — казва Дейви и затваря очи под слънчевите лъчи.

— Млъквай — казвам.

Защото, искам да кажа, погледнете ги само.

Седят на тревата, все още нямат Шум, половината гледат към нас, другата половина се гледат един друг, от време на време цъкат, но почти не помръдват, не правят нищо с ръце, не си уплътняват времето с нищо. Редици бели лица, сякаш напълно лишени от живот, насядали са край зида, чакат, чакат нещо, каквото и да е то.

— Времето за това нещо настъпи, Тод — изгърмява един глас зад нас. Дейви скача на крака, защото през терена към нас крачи Кметът, конят му е останал вързан пред портата.

Той гледа мен, само мен.

— Готов ли си за новата си задача?

— Почти не е говорил с мен от седмици — фучи Дейви, докато яздим към града. Нещата между него и татко му не вървят много добре. — Само повтаря пази Тод и побързайте с това маркиране — юздите са намотани стегнато около юмруците му. — Каза ли ми поне веднъж благодаря? Или добре се справяш, Дейвид? Не.

— Трябваше да маркираме диваците за една седмица — отвръщам, повтаряйки заръката на Кмета. — Отне ни два пъти повече време.

Дейви се извръща към мен, а Шумът му е наистина ален.

— Нападнаха ни! От къде на къде аз трябва да съм виновен за това, че ни нападнаха?

— Не казвам, че ти си виновен — отвръщам, но Шумът ми си спомня гривната около врата на номер 0038.

— Значи ти също ме обвиняваш, така ли? — той спира коня и се навежда напред, готов да скочи от седлото.

Отварям уста да му отговоря нещо, но в този момент погледът ми пада върху пътя пред нас.

До най-близкия завой има два хамбара един до друг, а край тях има отбивка, която води към реката.

Бързо обръщам очи пак към Дейви.

Усмивката му, обаче, вече е станала зла.

— Какво има там?

— Нищо.

— Твоето момиче, нали? — изсумтява той.

— М… ти, Дейви.

— Не, кретенче! — отвръща той и се плъзва от седлото на земята, а Шумът става още по-червен. — М… ти на теб.

Не остава нищо друго, освен да се сбием.

— Войници, а? — пита кметът Леджър, когато вечерта вижда синините и кръвта по лицето ми.

— Гледай си работата — изръмжавам. Това беше най-лошият ми бой с Дейви досега. Толкова ме боли, че едва се добирам до дюшека.

— Това ще го ядеш — продължава кметът Леджър.

Една определена думичка в Шума ми му казва, че не, няма да го ям. Той взема чинията и почва да дъвче, без дори да каже благодаря.

— Да не смяташ, че с ядене ще се освободиш оттук?

— Ха, и това ми го казва момче, което винаги е имало какво да яде.

— Не съм момче.

— Припасите, които носехме, когато кацнахме, ни стигнаха за една година — казва той между две хапки. — След една година, обаче, земеделието и ловът не се бяха развили още толкова, колкото трябваше да се развият според плановете — хапва следваща хапка. — Гладните времена те научават да цениш порция топло ядене, Тод.

— Какви са тия мъже, дето смятат, че всяко нещо в тоя живот може да служи за поука? — покривам очи с ръка, после я махам, защото насиненото око ме боли твърде много.

Нощта отново е паднала. Въздухът е още по-студен и аз се завивам облечен с одеялото. Кметът Леджър захърква и сънува сън за това, как крачи из безкрайните стаи на огромна къща и все не може да намери изхода.

Това е най-безопасното време от денонощието и сега вече мога да мисля спокойно за нея.

Тя наистина ли е някъде навън?

Дали е част от Възражението?

Мисля си и разни други неща.

Например какво ли ще каже, ако може да ме види?

Ако може да види какво правя всеки ден?

И на кого го правя?

Преглъщам хладния нощен въздух и мигам, за да прогоня сълзите от очите си.

(още ли си с мен, Виола?)

(с мен ли си?)

Час по-късно още не съм заспал. Нещо ме гризе и се въртя из завивките, мъча се да прогоня дразнещото от Шума си, мъча се да се успокоя достатъчно, за да бъда готов за новата задача, която Кметът планира за утре, в нея ще участваме двамата с Дейви, а и задачата, да ви кажа право, не ми прозвуча толкова лоша, колкото последната.

Все ми се струва обаче, че пропускам нещо, нещо очевидно, което стои точно под носа ми, но аз го пропускам.

Нещо…

Сядам и се вслушвам в хъркащия Шум на кмета Леджър, в сънния Рев на Ню Прентистаун, в чирикането на нощните птички, в плисъка на реката в далечината.

Когато господин Колинс ме прибра в кулата тази вечер, зад гърба ми не се чу щрак-щрак.

Замислям се отново.

Да, определено нямаше щрак-щрак.

Взирам се в мрака към вратата.

Господин Колинс е забравил да заключи.

Точно сега, точно в този момент.

Вратата е отключена.