Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (8)

8.

Нито един от нас повече не попадна в Серампур. Богданов се разболя от тропическа треска, Ван Манен ходеше като навъсен облак, а Бадж се отказа от навика си да прекарва уикендите в своето бунгало.

Обстоятелства, далечни на този разказ, ме принудиха спешно да напусна Калкута и да тръгна да търся покой в един от манастирите в западните склонове на Хималаите, в околностите на град Хардвар. Сурен Бозе — след този случай го срещнах само веднъж. Пребледнях, щом го видях, но да избегна срещата беше вече късно. Поговорихме за разни неща — той, както обикновено, ме попита за заниманията ми, а аз накратко му отговорих. И все пак, не можа да се лиши от удоволствието си да хвърли камък в градината на Ван Манен.

— Нашият стар приятел пие доста за този горещ климат — каза той с намерението да ме провокира с тази клевета.

Замълчах, защото бях обещал с никого — особено със Сурен Бозе, да не обсъждам случилото се в Серампур.

Но когато се заселих в Хималаите, в Ришикем, и прекарах там много месеци, все пак наруших обещанието си и разказах на Свами Шивананда, човека, с когото се сближих тогава, от манастирите, за нашето необикновено приключение. И как да не му го разкажа, след като самият той бе изучавал практиката на Тантра, и само той можеше да разгадае тази тайна, все още непосилна за незрелия ми ум. Свами Шивананда беше наистина забележителна личност. Преуспяващ сингапурски лекар, женен щастливо, с две хубави деца, в един прекрасен ден беше захвърлил всичко и отишъл да търси убежище в хималайските манастири. Бих искал някой ден да опиша удивителния живот на този медик-аскет, обиколил пешком почти цяла Индия, участвал в религиозни церемонии на всички възможни секти, изучил всички философии в търсене на покой за собствената си душа. И той намери накрая онова, което търсеше в колиба на брега на Ганг, в Ришикеш, където се бе установил седем години преди моята поява там. Установил се — не беше съвсем точно казано, защото шест месеца от годината прекарваше на път — ту изкачвайки снежните върхове на Бхадринатха, ту спускайки се от исполините Пондишери или Рамешвари.

Една вечер, когато се разхождахме с него по брега на реката, заобикаляйки, големите скални късове паднали от планината, аз се престраших и му разказах за произшествието в Серампур. Както обикновено, след вечеря се отбих в неговата колиба, и ние, без да бързаме, тръгнахме по посока на Лакшванджули, като вървяхме съвсем близо до водата. След като завърших разказа си, той се обърна към мен и се усмихна.

— А вие имате ли някакво обяснение за това чудо?

Отговорих му, че съм търсил различни обяснения, но не съм намерил нито едно истинско. И само в едно съм убеден, че случилото се с нас се дължи на факта, че сме се оказали недалече от мястото, където Сурен Бозе е извършил през същата нощ свой таен ритуал.

— Обаче не разбирам — продължих аз, — как сме могли ние, намирайки се в бунгалото на Бадж, да попречим да се разгърне този чудовищен ритуал? Може би за него е нужна необикновено обширна сакрална зона — може би тогава се разгръщат особени магически сили, зловещи и мрачни? В такъв случай, излизайки от дома — или изобщо не излизайки, както твърди шофьорът, а също и слугите — ние сме нахлули в тази ритуална зона, или сме били доста близо до нея без разрешение и така или иначе сме се оказали в ареала на медитацията на Сурен Бозе. Тогава той, за да не се намесим, е отклонил своята окултна сила в друго пространство и в друго време, проектирал ни е в този стар епизод, случил се преди сто и петдесет години в Серампур, и ни е направил нещо като свои свидетели на убийството на младата жена на Ниламвара Даса…

Свами Шивананда ме изслуша с голямо внимание, но от лицето му не слезе добрата и търпелива усмивка.

— Във всеки случай, разсъждавате като истински професионален детектив — забеляза той.

— Разсъждавам така, защото си имам специална теория за чудесата — подхванах аз, — но този случай не беше някакво чудо, а игра на магическите сили на нисшата природа, на дяволските сили…

— Тантра не познава нравствени определения за магическите сили, за които говориш — възрази той. — В това отношение тя е сходна с вашата физика, с европейските представи за обективния характер на силата…

Но аз направо изгарях от желание да чуя неговия коментар за произшествието и съвсем не ми се слушаше за сходството и различието между Тантра и европейската наука.

Прекъснах го:

— Дали бяхме излезли от двора на бунгалото или не, това не ме учуди толкова, колкото една странна подробност… Позволете ми сега да ви я съобщя… Аз прекрасно разбирам, че тогава ни бяха извадили от нашето време и пространство, за да ни направят свидетели на престъпление, извършено преди век и половина на същото това място. Гората, която бяхме видели в оня момент, е била съвсем друга, с огромни стари дървета, които по-късно са били изсечени. Домът на Ниламвара Даса, също солидна каменна постройка от осемнадесети век, както разбрах — една от многото му летни вили в околностите на Серампур, по-късно е бил напълно разрушен. А хората, донесли тогава на носилката тялото на мъртвата Лила, също бяха облечени както през осемнадесети век, с чалми и шалвари — сега в Бенгал не се обличат така. Всичко това го разбирам. И съвсем не бих се учудил, ако наистина се бяхме оказали свидетели на убийството на една млада жена и на скръбта на нейния съпруг. Но ние само чухме виковете и макар да се опитвахме да видим нещо, не успяхме. Да, не видяхме нито нея, нито похитителите й. И това, което съвсем ме учудва сега е моментът на нашата поява в дома на Ниламвара Даса. Да, би било нормално, ако го бяхме заварили потънал в скръб — с век и половина давност. Но тук нямаше място за обикновено повторение на събитията, напротив, в техния ход се появиха нови моменти, привнесени след нашата поява в дома. Ние разговаряхме с Ниламвара, и той ни отговаряше. Дори каза на Богданов, че не разбира английски. Но това обаче не е могло да се случи преди сто и петдесет години, защото тогава нас просто ни е нямало, нали?! Следователно, ние не само че сме присъствали тогава, когато се е разразила тази сцена, а дори сме се намесили в нея, като тя се е променила до известна степен заради нашето присъствие, което останалите действащи лица са посрещнали с внимание и дори са отговаряли на нашите въпроси. Освен това, двамата главни герои, старият слуга и самият Ниламвара Даса, ни се сториха неестествено сковани в своите действия и движения. Ако бях разбрал от Чатърджи, че и двамата са умрели в същата нощ, когато е била убита Лила, бих се досетил, че си имаме работа със спектралните им тела в мига на смъртта. Но Даса е живял известно време след смъртта на своята съпруга, което можем да предположим и за стария слуга. Следователно, техният вид през онази нощ не е бил такъв, какъвто е бил всъщност, когато са умрели, години след това. Но тогава как да си обясним тази тяхна вцепененост? Епизодът, в който ние присъствахме — убийството на Лила — не предполагаше, че телата им ще бъдат вцепенени. По този начин това не се оказа толкова просто — нещо като точно повторение за нас на събитията, които ние с присъствието си модифицирахме. Да, това наистина надхвърля пределите на човешкото възприятие! И ако моят разум все още не може да приеме хипотезата, че благодарение на някакви си неизвестни сили аз мога да излизам от времето и да виждам със своите очи събития от миналото, значи този разум просто отказва да приеме възможността за модификация на структурата и външния облик на тези събития. Лично аз приемам хипотезата, че бих могъл да наблюдавам битката при Ватерло, но да наблюдавам битка при Ватерло, в която побеждава не Нелсън^[1], а Наполеон — това е извън моя разум!

Свами Шивананда се разсмя звучно и ме хвана под ръка.

— Драги мой, вашата логическа постройка наистина е много красива и умна, но е напълно погрешна. Не искате ли сега да се разходим из планината?

Последвах го по пътеката, водеща от брега на Ганг към близката гора.

— Грешна е затова — продължи той, — защото вие придавате качеството „реалност“ на събитията, независимо дали са минали, настоящи или бъдещи. Драги приятелю, в нашия свят нито едно събитие няма своя „реалност“. Всичко, което се случва в този космос, е неистинско, илюзорно! И смъртта на Лила, и скръбта на нейния съпруг, и срещата между вас, живите хора, и техните сенки — всичко това е видение, мираж. А в света на виденията, където нито една вещ, нито едно събитие не притежават някаква устойчивост, нямат и собствено битие, който пожелае, може да стане господар над тези сили, наречени от вас „окултни“, и може да ги владее както си поиска. Естествено, че и той няма да сътвори нищо „съществено“, освен една игра на илюзии.

— Не разбирам — признах смутено аз. — Всички неща в този свят може са илюзорни, но и илюзиите си имат свои закони, които им придават вид на факти.

— Илюзиите се подчиняват на така наречените закони само за оня, който вярва на тези закони — възрази Свами Шивананда. — Но изглежда, че Сурен Бозе не е вярвал на „законите“, управляващи света на илюзиите, и е напълно възможно да не е бил сам в това свое неверие…

Погледнах надолу, не бях убеден в неговите аргументи. Тогава той ме хвана за ръката.

— Нека сега да ви обясня…

В същата секунда ми стана много горещо и дъхът ми почти замря в гърдите. Олюлях се и сигурно щях да падна, ако не ме бе удържала твърдата ръка на Свами Шивананда. Стори ми се, че проникнах в друг свят. Прохладата на хималайската нощ в миг отстъпи място на влажната и топла нощ на юга. Без да разбирам какво става, погледнах със страх наоколо и направо се разтреперих — бях в джунглата! Да, именно в джунглата! И Свами ме водеше бързо със себе си и не казваше нищо. Изведнъж аз разпознах мястото: тлеещите въглени в разхвърляните и изоставени мангали, а зад тях — каменният дом на Ниламвара Даса! Кръвта ми застина в жилите и въпреки съпротивата на моя спътник, издърпах ръката си от неговата и паднах в нозете му.

— Не, не, няма да понеса това, Свами! — извиках отчаяно. — Събудете ме! Моля ви! Втори път няма да мога…

Какво се случи след това, вече не помня. Когато на другия ден се събудих в своята хималайска колиба, слънцето отдавна грееше, а зелените води на вечния Ганг ми се сториха безкрайно добри, невероятно чисти и благи.