Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (5)

5.

Умората ни застигна веднага след като се отдалечихме от къщата. Отначало леко ми прилоша, после — усетих слабост, и накрая, за да не рухна съвсем изтощен на земята, се наложи да седна под едно дърво. Не можех да разбера какво става с мен, не знаех дали съм останал сам, или приятелите ми ме чакат докато се съвзема. Нямам и понятие колко съм стоял така, под дървото, но когато се събудих, беше съмнало. Все още бях без сили, без да мога да събера мислите си, без ясен спомен за случилото се.

За мое учудване, забелязах, че двамата ми спътници седят на тревата само на няколко крачки от мястото, където ме беше надвила умората. Дремеха, подпрели глави с ръцете си. С мъка се довлякох до тях и ги попитах, като се напрегнах да се усмихна:

— Какво се случи? Защо спряхме тук?

Богданов надигна глава и аз се стреснах при вида на необичайно бледото му, със синини под очите, лице.

— Уморихме се, много се уморихме… Да отдъхнем за малко… — отвърна ми той.

С труд подвих колене и седнах до тях. Чувствах се толкова слаб, сякаш бях боледувал тежко седмици наред. Очите ми се премрежваха и при най-лекото движение. Все пак, успях да съобразя, че вече е съмнало и че тревата се е намокрила от росата. Седяхме, без да произнесем дума. И след като моите другари, и особено Ван Манен, който така и не можеше да вдигне глава, бяха напълно изтощени, аз се почувствах задължен да действам. Изправих се с усилие и започнах да се оглеждам наоколо с цялото внимание, на което в момента бях способен. Местата ми се сториха не чак толкова непознати. Гората се бе поразредила и се състоеше от стари палми, високи акации и благоуханни храсти. Тръгнах с колеблива походка напред и след десетина крачки стигнах до пътя, който се отклоняваше от главното шосе и водеше до бунгалото на Бадж. Откритието ми даде сили! Извиках, обърнах се към моите спътници:

— Знаете ли, близо сме до бунгалото!

Вестта бе дотолкова зашеметяваща, че ги изуми и те не успяха нищо да кажат. Бяхме решили, че се намираме някъде в северната част на Серампур, а се оказа, че е не е така. В този момент видях как Богданов става и, клатейки цялото си тяло, протяга ръка към Ван Манен. Поисках да изтичам до тях, да им помогна, но при първото ми рязко движение земята се завъртя заедно с мен. Трябваше да се спра, за да не падна. Ван Манен задиша тежко. Ръцете на Богданов се разтрепериха. Той се огледа сърдито наоколо, без да повярва, че вече наистина сме наблизо.

— Ние просто се заблудихме — опитах се да ги ободря аз. — Шофьорът сигурно ни търси в другия край на гората.

При споменаването на шофьора Ван Манен изруга така жестоко, както никога не го бях чувал. Излязохме от гората и поехме по посока на бунгалото.

— Просто не мога да проумея какво стана с нас — въздъхна Ван Манен. — Какво ни сполетя…

Скоро изгря слънцето. Ярката светлина ни ободри и леко ускорихме хода си. Всъщност, пътят до бунгалото бе не повече от половин час. Бяхме изумени да видим нашата кола, очакваща ни мирно до верандата. Шофьорът дремеше на кормилото. По двора шетаха слугите, които направо се вцепениха като ни видяха — едва живи от умора, с изпокъсани дрехи и окаляни обувки, бяхме наистина жалка картина! Ван Манен се нахвърли върху шофьора и го обсипа с юмруци. Нещастникът дори не можа да се защити — само охкаше и пазеше главата си с ръце.

— Как посмя да избягаш, животно?! — крещеше Ван Манен. — Ами ако се бяхме изгубили в джунглата, щяхме да загинем и тримата!

Слугите се скупчиха около колата, облещили очи към Ван Манен, който за тях бе въплъщение на добротата, а сега се караше и биеше.

— Ние, наистина, се спасихме като по чудо — каза Богданов на хинди специално за прислугата, за да оправдае внезапната ярост на Ван Манен. — Това магаре ни изостави насред пътя и избяга…

— Ние се лутахме цялата нощ — добавих аз.

Слугите ни гледаха изумени, без да разбират нищо.

— Но той ви чака тук през цялата нощ — събра най-сетне смелост да се обади пазачът.

Останалите подхванаха:

— Той беше тук! Той никъде не е ходил!

Отначало ние не разбрахме какво имат предвид. Аз го разбрах така: шофьорът, като видял, че излизаме от гората, се е върнал в бунгалото и ни е дочакал на двора до сутринта. Но Ван Манен го обвини, че си е тръгнал твърде бързо. И как според него, попита той, си бил представял, че ще можем да се приберем пешком през нощната джунгла?

— Но той изобщо не е излизал оттук! — настояваше пазачът. — Ние с него стояхме през цялото време заедно тук…

— Аз бях много учуден, че главният сахиб се отказа от пътуването — започна шофьорът.

Кръвта нахлу в главата ми! Те какво?! Да не мислят, че сме рили толкова много, та съвсем да изгубим разсъдъка си?!

— Ти какво искаш да кажеш с това? — ядоса се Богданов. — Как да не си ходил никъде? Нима не тръгна с колата с нас през нощта, нима не се заблудихме и не объркахме пътя? И не чухме оня женски писък в гората?

Шофьорът не смееше да възрази и само се оглеждаше наоколо, търсейки подкрепа. Но когато Ван Манен взе да му припомня всичко, което бяхме говорили и правили по пътя, човекът се престраши:

— Но аз изобщо не съм ви возил тази нощ, сахиб! Колата изобщо не е излизала от двора!

— Така, така беше — потвърдиха в хор слугите.

Ван Манен се вбеси:

— Значи ние и тримата лъжем и си измисляме, така ли?!

— Може би сте били с друга кола… — страхливо се обади шофьорът. — Моята, ето вижте я там, измих я вчера, и още е съвсем чиста!

Ван Манен се обърна към нас:

— Не издържам! Тук всички са откачени! Да влезем вътре…

Намерихме вратата отворена. Обикновено след наше излизане пазачът винаги я заключваше.

— Същинска комедия, наговорил се със слугите — заключи Богданов, когато останахме сами. — Помисли, че вози пияни…

— Той ще отговоря за това, няма лесно да му се размине — промърмори Ван Манен, свали сакото си и се отпусна в плетеното кресло.

Аз също счетох за нужно да добавя нещо. Когато говорихме за нашето нощно приключение в джунглата, забелязах как някои от слугите ни погледнаха малко насмешливо. Мисълта, че са ни взели за толкова пияни, че да ни подиграват, направо ме вбеси.

— Така или иначе, според мен, това не е алиби, че колата била чиста. Напротив, това дори издава злия му умисъл.

Прохладата в дома, а и умората накрая си казаха думата. Измихме се, легнахме си и заспахме веднага.