Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (2)

II

Господин Назарие предпазливо отвори вратата. Свали от стената малката газена лампа, намали фитила й и тихо тръгна по коридора, стараейки се да стъпва безшумно. Но боядисаният в тъмновишнево под проскърцваше дори под дебелата вълнена пътека. „Що за маниер — да настаняват гостите по ъглите на къщата!“ — с известно раздразнение мислеше господин Назарие. Не защото се страхуваше, но до Егоровата стая трябваше да мине през доста дълъг коридор покрай толкова много врати. Притесняваше се да не обезпокои някого. Освен ако тези стаи не бяха празни… Но сега за това съвсем не искаше и да мисли.

Стаята на Егор беше последната. Професорът почука с облекчение.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза той през полуотворената врата. — Нещо не ми се спи…

— И на мен — отвърна му Егор и стана от кушетката.

Стаята беше голяма, просторна, с балкон към парка. В ъгъла имаше старинно дървено легло. Шкаф, умивалник и кушетка, изящна писмена масичка, два стола и шезлонг допълваха интериора. И все пак пространството беше толкова голямо, че мебелировката изглеждаше недостатъчно.

— Чудесно е, че дойдохте — каза Егор. — Чудех се какво да правя при това безсъние. Как не си донесох книги. Мислех, че през деня ще работя…

„А вечер ще бъда със Санда“ — завърши мислено той, а на глас добави:

— Днес за първи път се прибрах толкова рано. През тези дни беше доста весело: интересно общество, разходки до късно в парка. Но, струва ми се, че гостите доста умориха госпожа Моску… Вие не пушите ли? — Той протегна към господин Назарие отворена табакера.

— Не, благодаря. Бих искал да ви попитам, в тези стаи, които ни разделят, никой ли не живее?

— Предполагам, че никой — с усмивка отговори Егор. — Те са за гости. Целият етаж е такъв. Всъщност според мен и долу всички стаи са празни. Госпожа Моску живее в господарското крило заедно с дъщерите си.

Той запали цигара и седна на стол близо до професора. Помълчаха.

— Великолепна нощ! — каза професорът, поглеждайки през стъклото на балконската врата.

В тъмнината се очертаваха огромните силуети на дърветата. И Егор погледна навън. Наистина, нощта беше чудесна. Но да се сбогуваш с гостите в девет и половина и да си легнеш с майка си като добро детенце?

— Ако дълго време не се движиш — продължи професорът — и дишаш ето така: дълбоко и по-рядко, ще усетиш дъха на Дунава… Аз често правя така…

— И все пак той е тъй далеко — забеляза Егор.

— На трийсет километра. Дори по-малко. И там сега е нощ, нощ, която е една за всички…

Господин Назарие стана и излезе на балкона. Не, пълнолуние щеше да има след няколко дни, помисли си той, като се натъкна на мрака.

— И въздухът е същият — отново заговори професорът, бавно отметна глава и пое въздух през устата: — Вие сигурно не сте живели край Дунава, иначе щяхте да усетите този мирис. Аз пък усещам Дунава чак от Бараган.

— Много е мъгливо тук усмихна се Егор.

— … и както когато гният цели гори, някъде далече, много далече, а вятърът разнася до теб този мирис, необикновен и в същото време — банален. И ти скоро започваш да го разпознаваш… Някога и тук е имало гори. Горите на Телеорман…

— И този парк тук е също толкова стар… — забеляза Егор, като излезе на балкона и посочи надолу с ръка.

Господин Назарие го погледна с добрите си очи, но не успя да скрие снизходителната си усмивка.

— Това, което виждате тук, не е на повече от сто години — обясни той. — Акация… Сиромашко дърво… Тук-там брястове…

И той се разбърбори за гори, за дърветата.

— Не се чудете — неочаквано прекъсна сам себе си, поставяйки ръката си върху рамото на Егор. — Това трябва да го знам, разбира се, заради разкопките. Тези знания съм ги трупал от книгите, от хората — отвсякъде, откъдето можах да взема по нещо. Иначе как щях да разбера откъде да търся моите скити, гети и всички останали, които са били тук…

— Тук предполагам, няма много следи — забеляза Егор, просто за да поддържа този разговор по древна история.

— Защо? — сдържано възрази господин Назарие. — Пътищата са минавали и оттук, сигурно е имало някакви селища, особено край реката. Така или иначе, когато изчезват всякакви гори, местата, където са били, остават омагьосани. Това сигурно, защото…

Той млъкна и отново започна да поглъща въздух, леко наведен над перилата на балкона, в нощта.

— Всеки път така се радвам, когато усетя Дунава, — продължи той, снишавайки глас. — Тази река също има своето вълшебство, но сърцето го приема леко, без страх. Хората от поречието са умни и храбри. Истински търсачи на приключения са тук, а не край морето. А гората — знаете ли, тя наистина навява страх и може да те подлуди…

Егор се разсмя. Направи крачка навътре в стаята, към светлината на лампата.

— И това е напълно естествено — не се смути господин Назарие. — Гората може да изплаши дори вас, младия мъж, образован и без предразсъдъци. От този страх никой не може да избяга. В гората има толкова много растителен живот, а и старите дървета така приличат на хората, те са като истински човешки тела…

— Не мислете, че се махнах от балкона, защото ме е страх — каза Егор. — Просто влязох за цигара. Пак ще се върна при вас…

— Няма нужда, вярвам ви. Вие няма от какво да се страхувате — успокои го Назарие, също се върна в стаята и седна на кушетката. — Но това, което ви казах, е самата истина. Ако не беше Дунавът, хората от тези краища щяха да полудеят. Имам предвид хората, живели тук преди две-три хилядолетия…

Егор го гледаше с нарастващо любопитство. „Този професор съвсем не бил прост. Току-виж и в стихове ще заговори, нещо душата на мъртвите…“

— Забравих да ви попитам — промени темата господин Назарие. — Отдавна ли познавате нашата домакиня?

— Познавам само по-голямата й дъщеря, но не от много отдавна, от две години. Имаме общи познати в Букурещ. А госпожа Моску я видях за първи път тук, когато пристигнах, преди няколко дни.

— Стори ми се, че е много уморена — забеляза професорът.

Егор утвърдително кимна. Стана му малко забавно заради сериозността, с която господин Назарие направи своята забележка: сякаш за това беше нужна някаква особена проницателност; сякаш разкриваше някаква тайна. „И това ми го каза на мен?“

— Аз попаднах тук до известна степен случайно — продължи Назарие. — Получих покана чрез префекта. Той, доколкото разбрах, е стар приятел на семейството. Но трябва да призная, че се чувствам малко неудобно. Не ви ли се струва, че ги притесняваме? Мисля, че госпожа Моску не е съвсем здрава…

Егор се опита да се оправдае, като призна, че още през първия ден е разбрал за състоянието на домакинята и е мислел да си отиде. Но като видял, че другите не се притесняват, останал. А може би те отдавна са разбрали как се чувства тя и са свикнали. А може и болестта й да не е толкова сериозна. Понякога, особено сутрин, госпожа Моску слушаше толкова внимателно разговорите им.

— Нейните сили сякаш изчезват със залеза на слънцето — добави многозначително той. — Вечер тя е като в някаква летаргия. И най-странното е, че усмивката на лицето й се запазва, като маска.

Господин Назарие си представи широко отворените, умни очи на Господарката на дома; усмивката й, щедро озарила чертите на лицето й, въвеждаща в заблуждение всеки, който я погледнеше. Не, господин художникът греши, като говори за маска. Това не е маска, а живо и доста внимателно лице, а усмивката те кара да мислиш, че тя улавя всяка твоя дума, всяка твоя мисъл.

И отначало това внимание те впечатлява, кара те да се изчервиш от притеснение, докато не разбереш — почти веднага! — че тя съвсем не те слуша. Или изобщо нищо не чува. Тя просто следи твоите жестове и по движението на устните ти разбира кога да проговори.

— Поразително! — продължи той гласно. — Тя знае кога да продължи. Кога да се намеси, за да не натежи с мълчанието си.

Егор не преставаше да се удивлява от професора. „Изглежда доста скромен, стеснителен е като момиче, а е доста умен и чувствителен. Изглежда, че е артистична натура.“

— Дали не преувеличаваме? — попита той, стана от стола си и започна да се разхожда из стаята. — Може би тук става дума за хроническо изтощение, ако имаше такъв термин…

— Няма — отвърна му малко иронично Назарие. — Хроничното изтощение, това би означавало нещо като хронична смърт…

Последните думи не му харесаха и на самия него. Стана и тръгна из стаята. По гърба му отново изби същата студена, глупава пот. Подозрително погледна към кушетката, от която бе станал, сякаш искаше да се убеди във физическото безразличие, типично за този неодушевен предмет. Ядоса се на себе си заради изпуснатите нерви, заради глупавата си, детска мнителност.

— И все пак — разнесе се гласът на Егор от другия край на стаята, — все пак ние преувеличаваме. Много сме чувствителни! Не виждате ли как се държат с нея дъщерите й, особено малката?

Застана на вратата и се ослуша. Изглежда, че някой от прислугата проверяваше дали са затворени вратите в коридора. Някакви стъпки — леки, едва чути се разнесоха в тишината на нощта.

— Стори ми се, че някой ходи в коридора — каза Егор на професора. — Още утре ще окача на вратата си обявление: „Моля, не ходете на пръсти!“ Това наистина ме нервира, сякаш някой крадец се е промъкнал… Тук, разбира се, едва ли би дошъл крадец, но този шум все пак ме нервира…

Господин Назарие се приближи към балкона.

— Нощите са още топли — извика след него Егор. — Можехме да се поразходим из парка. Защо се затворихме тук?

Професорът не отговори. „Мисли си за своите работи, философства — усмихна се Егор. — Но всъщност това, което каза за Дунава, не беше лишено от логика: за голямата вода, за откритите, красиви брегове…“ И той си представи реката с цялата й красота и величие. „Няма да е зле, ако сега съм там, далече оттук, на някой шезлонг сред красиви млади жени… Колко скучно може да стане, когато човек е без хубава компания…“ Той рязко се обърна и му се стори, че не е сам в стаята, че някой го следи с поглед. Но в стаята нямаше никой. Професорът стоеше на балкона. „Не е много учтиво от негова страна — помисли си Егор. — Или го прави от стеснителност. Трябва да продължа разговора.“ И Егор отиде до балконската врата. Назарие го посрещна със светнало лице.

— Извинете, че ви оставих — каза той. — Нещо не се почувствах добре, изглежда, че наистина съм уморен. Може би това място не ми понася.

— Може би и на мен — усмихна се Егор. — Но няма значение. Сега ме притеснява друго: не мога да ви предложа нищо друго освен малко коняк. Мисля, че няма да ми откажете.

— Друг път бих отказал. Но аз така необмислено пих тази вечер кафе, че сега няма да ви откажа. Клин клин избива! Ако не спя тази нощ, утрешният ден ще ми бъде провален.

Егор отвори пътната си чанта и извади начената бутилка. Избра от бюфета две големи чаши. Внимателно наля в тях по един пръст коняк.

— Надявам се, че това ще ми помогне срещу безсънието — каза Назарие и на един дъх изпразни чашата.

После започна да масажира с длан челото и бузите си.

„Гаврътна чашата, сякаш беше не коняк, а ракия“ — си каза Егор. Той бавно и с наслада отпиваше от своя. Алкохолът внесе дух на сърдечност и приятелство в стаята. Удобно седнал на стола си, Егор вдишваше невидимите пари от чашата. Добре познатият аромат му напомняше за приятни, светли часове, прекарани с приятели или с чаровни жени. „Да живее Бакхус!“, мислено възкликна той.

— Дайте ми една цигара — помоли професорът, все още зачервен и притеснен. — Като ще грешим, да грешим!

Доста успешно се справи с цигарата. Егор му наля още малко коняк в чашата. Настроението му се повиши, изби го на приказки. „Ако не беше тук и Санда… Колко приятно щяхме да си прекараме тази нощ с един такъв забавен мъж като професора и с малко коняк. Всъщност затова хората ходят на село; да си починат, да се разтоварят, да си побъбрят, да се изслушат. В Букурещ никой никого не изслушва.“

— Тази я изпийте сега, без да бързате, господин професор — пошегува се Егор.

Имаше желание да говори, да споделя.

— Забравих да ви попитам как правите своите археологически открития — продължи той.

— Просто — започна професорът, — много просто…

Но се задъха и млъкна. Изведнъж двамата срещнаха погледите си, всеки опитвайки се да разбере, почувствал ли е другият същото, и ужасени, почти едновременно хванаха чашите си и ги пресушиха до капка. Професорът повече не се хвана за главата; този път конякът му помогна. Но все още не смееше да зададе на Егор въпроса си, защото прочете в очите му същия ужас, който изпитваше и той. Сякаш някой се бе приближил до тях, готов да слуша, когото не можеха да видят, но чието присъствие усещаха с цялото си същество и това ги плашеше.

Трябваше да почнат да говорят бързо за каквото и да е. Егор се опита да измисли някаква тема. Нещо по-далечно от тази стая, от този час на нощта. Но мозъкът му отказваше да работи. Вцепени се. Почувства нещо особено, като някаква странна смесица от отвращение и ужас. За няколко мига. После глътна малко коняк и всичко си отиде на мястото.

— Били ли сте някога в Марсилия — рязко се обърна към събеседника си Егор и отново напълни чашите.

— Да, но отдавна — бързо му отвърна професорът. — Веднага след войната. Много неща се промениха оттогава…

— Там имаше един бар, до хотел „Савой“ — започна Егор. — Казваше се „Морска звезда“. Точно така се казваше, запомнил съм. Та в този бар имаше такъв обичай: ако ти се допие коняк, трябва да изпееш нещо…

— Чудесна идея! — възкликна професорът. — Но аз нямам глас.

Егор го погледна със съжаление. „Пак се притеснява.“ Поднесе чашата към ноздрите си и преди да отпие, вдъхна от конячните пари. Изпи една глътка, после отметна леко глава и запя на френски:

„Стари жени при нас няма —

радостта ни е голяма!…“