Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domnişoara Christina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Гадателят

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2002

ISBN: 954-739-248-4

 

Mircea Eliade

Proză fantastică (1936–1982)

La ţigănci

Domnişoara Christina, Bucureşti

 

© Огнян Стамболиев, предговор, подбор и превод

 

Госпожица Кристина

Роман

 

При циганките

Фантастични новели

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 28

 

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Печат: „Образование и наука“ ЕАД

История

  1. — Добавяне

XII

Няколко часа след това Егор срещна господин Назарие в трапезарията. Стори му се доста развълнуван, очите му — тревожни, движенията — нервни, припрени.

— Какво става? — попита професорът. — Домакинята се е затворила в стаята си, вие сте се заключили със Санда, малката някъде е изчезнала… Кажете ми: какво става?

— И аз не зная — уморено му отвърна Егор. — Освен това, че ние със Санда се сгодихме. Обичам я и искам да я отведа, колкото е възможно по-скоро оттук…

Назарие го слушаше и чупеше пръсти.

— Страхувам се за нея, за живота й — сниши глас Егор. — От тези маниаци тук всичко може да се очаква. Може и да я удушат!

На професора беше съвсем ясно, че Егор хитрува, че не лудостта на госпожа Моску го плаши. Но одобрително поклати глава.

— Много добре сте направили, че сте се сгодили — започна той. — Това ще сложи край на всички приказки. Сега никой няма да може да каже нищо.

Егор не съумя да сдържи нетърпението си.

— Да, сгодихме се, сгодихме се, но тя от половин час лежи в несвяст и аз не мога да й помогна! Вече не знам какво да правя!

Закрачи из гостната с димяща цигара.

— Трябва да бягаме оттук, докато не е станало късно. Но преди това трябва да видя доктора… Къде е докторът?

— Отиде на лов — виновно отговори професорът. — Веднага след обяда излезе. Нищо не знаех. Разбрах от икономката… Обещал да се върне за вечеря…

Егор се отпусна на един стол и мълчаливо допуши цигарата си.

— Заключих я в стаята й — рязко отсече художникът и извади от джоба си ключ, като победоносно го показа на професора.

„И неговите очи блестят особено — помисли си Назарие. — Кой знае каква глупост е направил…“

— Само да не се опитат да влязат през прозореца — продължи Егор и се взря в празното пространство пред себе си. — Особено сега, преди залез-слънце.

— И какво мислите да правите? — заинтересува се професорът.

Егор се усмихна, сякаш се колебаеше да разкрие докрай своите намерения.

— Ще отида да потърся Симина — каза най-сетне той. — Мисля, че зная къде се крие тази малка вещица…

— Мисля, че няма да се борите с едно дете — предупреди го Назарие. — Искам да кажа, че нищо няма да й направите…

Егор рязко стана от мястото си и хвана професора под ръка.

— Знаете ли къде е стаята на Санда? — попита той и тържествено предаде ключа на Назарие. — Ще ви помоля да я охранявате до моето завръщане. Затворете и оставете ключа отвътре. Страхувам се от тях… — шепнешком добави той. — Като си помисля, че я оставих за толкова дълго сама…

Двамата излязоха от гостната. Егор заведе професора до стаята на Санда. Къщата сякаш беше замряла: нито една жива душа, никакъв шум. Щорите бяха спуснати като в летен ден, от което тишината угнетяваше още по-силно.

— Чакайте ме и освен мен не отваряйте на никого, каквото и да се случи — поръча Егор и отвори вратата.

Господин Назарие влезе силно развълнуван. На пръв поглед сериозни промени в стаята нямаше. Санда продължаваше дълбокия си сън — толкова дълбок, че дори дишането й почти не се чуваше.

* * *

Егор се отправи към старата конюшня. Под изгасващата светлина на полуслепите прозорци потърси стария файтон на госпожица Кристина. Огледа го. Беше доста износен, с изтърбушени седалки. Симина я нямаше там. „Скрила се е“ — помисли си Егор, постоя, за да реши накъде да я търси.

Когато излезе от конюшнята, слънцето вече потъваше зад линията на хоризонта. „Всеки миг ще се стъмни — тревожно си каза Егор. — Ще долетят ужасните комари…“ Не знаеше накъде да тръгне. Запъти се наслуки към стопанските постройки. Не срещна жива душа. Всичко му се стори страшно, зловещо. Изглежда, че съвсем преди малко доста набързо хората се бяха махнали оттук. На няколко места догаряха изоставени огньове, тук-там се търкаляха неприбрани глинени съдове, мръсни кърпи и други домакински вещи. Беше съвсем тихо и напълно опустяло. Не се чуваха дори кокошки или кучета. Егор стигна до входа на избата. През първия ден от пристигането му Санда го доведе тук с цяла група весели гости и им показа каменните стъпала от времето на Тудор Владимиреску и зазиданата ниша, в която техен прадядо се крил цели три седмици, а верният му слуга носел нощем гърне с мляко и самун бял хляб, като ги подавал през малък отвор в стената. Да, колко вода изтече от онзи ясен есенен ден, в който очите на Санда блестяха тъй весело и малко лукаво, а под каменните сводове звънтяха младите гласове на гостите… Като че ли цяла вечност го отделяше от това щастливо време, а всъщност това беше преди броени дни.

Той запали и продължи нататък, към готварниците, когато изведнъж дочу зад гърба си нечии тихи стъпки. Обърна се. Нямаше никой. Но звукът на стъпките се носеше ясно и отчетливо. Не можеше да се сбърка с нощното шумолене. Изчака няколко секунди, докато от избата не излезе Симина. Тя вървеше крадешком, стараеше се да стъпва безшумно. Когато видя Егор, момичето се сепна, но бързо се овладя и се насочи към него.

— Не мога да се справя с етикетите — започна без предисловие тя, насочила погледа си право в очите му. — Мама ме изпрати за бутилка сода, но там имаше толкова много, че аз не можех да се справя. Не предполагах, че ще е толкова тъмно.

— Откога са започнали да те изпращат до избата за бутилки? — попита Егор. — Няма ли вече слуги в тази къща?

Симина вдигна рамене.

— Не зная какво се случи, но остана само дойката. Другите отидоха там — и тя махна с ръка, — мисля, да берат грозде… Има и една нова икономка, но тя се разболя… Трудно ми е да се справя сега сама…

Егор я погали по главата, по меките топли и ухаещи къдрици. Момичето стоеше мирно, свенливо спуснало ресници.

— Много съжалявам, момичето ми, че ще те оставим тук сама. Утре сутринта заминаваме, Санда и аз.

Симина леко се отстрани от ръката на Егор и запротестира:

— Но Санда е болна и господин докторът няма да я пусне.

— Това не е болест — възрази Егор, — тя просто е наплашена. Привидяла й се е покойната й леля.

— Не е вярно! — разпали се Симина.

Егор се разсмя. Хвърли цигарата, приглади косите си, потри ръце — все ненужни, суетни движения, сякаш искаше да покаже на Симина, че намесата й е излишна.

— Така или иначе утре ние тръгваме…

Девойчето изведнъж се усмихна.

— Мама сигурно се е изчакала за тази сода — каза хитро тя. — Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете?

„Ето ти и капан“ — помисли си Егор и целият настръхна, когато Симина му посочи с кимване на глава подземието. Но погледът й беше така открито презрителен, че той се принуди да се престори на невъзмутим и й отвърна:

— Разбира се.

Но нейното предложение все пак го озадачи. „Тя и не мисли да крие от мен къде е ходила. Дали пък наистина не са я пратили за сода?…“

— А къде са бутилките? — попита той, спускайки се по стълбите.

— Те са навътре, по-навътре — каза Симина.

Стълбите най-сетне свършиха и Егор усети под краката си влажния пясък.

— Почакай да запаля кибрит — каза той.

— Още е светло — обади се момичето. — Или се страхувате?

И се засмя. Ледени тръпки, както през миналата нощ, преминаха през цялото му тяло. Смехът вече не беше неин, на Симина. Нито гласът, а някакъв властен, чувствен, женски кикот. Егор стисна юмруци. „Глупак!“, мислено се наруга той. После драсна кибритена клечка и строго, заплашително погледна момичето. Но само предизвика нов взрив от смях.

— Нашият храбър Егор! — изрече с неподражаемо презрение тя.

Духна и угаси клечката и тръгна към дъното на подземието.

— Когато излезем оттук, Симина, ще ти дръпна ушите! — разгневи се Егор.

— Защо не сега? — извика Симина, спря се и сложи ръцете си зад гърба. — Ти само посмей!

Егор го втресе. Непозната треска обхвана цялото му тяло. „Сигурно така започва, когато човек полудява…“

— Щом като те е страх, защо не се върнеш обратно? — сепна го гласът на Симина.

Глас, съвсем непознат, съвсем чужд за тази малка и красива алена уста! Глас, отровен и ядовит, проникващ направо в кръвта му. Той притвори очи и мислено се опита да извика пред себе си образа на Санда. Но вече не виждаше нищо — само една червена мъгла. Не чуваше нищо — само страхотния глас на малката вещица.

— Хайде, не се страхувай — хвана го за ръката тя.

Егор я последва. Влязоха в склада. До стените едва се различаваха старите, съвсем овехтели шкафове. Прозорчето над тях едвам процеждаше през решетките си мътната, уморена светлина. В ъглите се търкаляха стари кошници и скъсани чували.

— Какво ти стана? — попита го Симина и го хвана за ръката.

Той не се отдръпна. Дишането му зачести, очите му се замъглиха. Започваше стар, отдавнашен сън и той напразно се опита да си спомни кога и защо беше излязъл от него. „Колко хубаво ми е тук, сега, колко хубаво ми е тук, до Симина!…“

— Сядай! — заповяда момичето.

Да, така трябваше да направи веднага, да седне върху тези чували, да си отдъхне. Цялото му тяло гореше, а ръцете му трепереха. Усети близостта на седналата до него Симина.

— Тя тук ли е? — попита Егор.

— Не. Още е рано — шепнешком му отвърна момичето.

— Но това е нейното място, нали?

Симина се поколеба. После реши, че няма от какво да се бои. Беше съвсем объркана.

— Да, тук, където сме сега!

— А тебе не те ли е страх? — попита той.

Симина се разсмя и докосна косите му.

— С нея е толкова приятно, съвсем не е страшно. И ти вече няма да се страхуваш!…

— Симина, не ме оставяй сам! — замоли се Егор и отчаяно притисна момичето до себе си.

— Успокой се! — извика му тя, после помълча и накрая му зашепна на ухото: — Тази нощ не заключвай вратата си. Тя ще дойде при теб. Ще дойде в леглото ти.

Симина се разкикоти, но Егор не чу кикота й. Всичко се разпадна, всичко заплува пред очите му, в мозъка, в паметта му.

— Ох, какъв си глупав! Колко си бил слаб! Ако си отида оттук, сигурно ще умреш от страх, нали?!

— Не ме оставяй, Симина — замоли се Егор. — Накажи ме, измъчвай ме, но само не ме оставяй сам!

Той започна да й целува ръцете. Дишането му стана съвсем тежко, трудно, по челото му изби силна пот.

— Не така, Егор, не така! — шепнеше му Симина. — Целуни ме, както аз искам!

Тя бързо притисна устните си към неговите устни и впи в тях своите зъбки. В неземна, томителна нега Егор отметна назад глава, отдавайки се изцяло на тези целувки от мед и кръв. Момичето страстно хапеше устните му, но грациозното му, свежо, детско телце си оставаше хладно. Усетила вкуса на кръвта, Симина жадно я събра с езика си и веднага скочи на крака.

— Дори да се целува не може! Глупак!

— Да, Симина — смирено се съгласи Егор.

— Целуни ми пантофката!

Тя протегна пред него крака си. С треперещи ръце Егор го обхвана и го обсипа с целувки.

— Пантофката!

Да, още една сладост — отровната сладост на унижението! Егор целуна пантофката й.

— Не, Боже, какъв си глупав! Тебе трябва да те набият! Жалко, че тук нямам поне един камшик!

Егор тихо заплака, забил глава в един чувал.

— Недей да хленчиш, че не мога да те слушам! — извика му Симина. — Събличай се!

Егор избърса сълзите си и си съблече ризата. Лицето му беше изцапано от сълзите и праха, а около устата имаше петна от кръв. Мирисът на кръв окончателно разпали Симина. Тя се нахвърли върху Егор и неистово започна да го дращи и хапе. И колкото по-дълго проникваше болката в неговата плът, толкова по-сладки ставаха причинените от Симина рани. Само веднъж успя да си каже: „Трябва да се събудя, трябва да се събудя, иначе ще полудея! Няма да го понеса!…“

— Защо не викаш, защо дори не стенеш? — попита го Симина. — Защо не се защитаваш?

И тя с още по-голямо настървение продължи да впива в него ноктите си. Но Егор не се бранеше. Блаженство, което не беше и подозирал, недостъпно за останалите смъртни, което му носеше това унижение.

— Страхливец! — процеди през зъби Симина. — И си глупав като всички останали… Не, не мога да разбера защо се е влюбила в теб! — и изведнъж замря, сякаш се уплаши от нещо. Стана неспокойна.

— Някой иде ли, Симина? — със съвсем отслабнал глас попита той.

— Не. Но трябва да се връщаме. Страх ме е да не е умряла Санда…

Егор изведнъж се събуди, разтрепери се от ужас, притисна слепоочията си. Рязка болка като мълния прониза мозъка му. Къде се намираше сега и какво му се случи тук, той още помнеше, но главата му не можеше да побере как е допуснал, как е изтърпял всичко това…

Силно отвращение към самия себе си, отвращение към малкото тяло на Симина и към живота го обзе. Но нямаше сили, не можа дори да погледне в очите на Симина.

— Не забравяй какво ти казах — напомни му момичето, изтърсвайки рокличката си. — Не заключвай тази нощ стаята си…

„Тя дори не си прави труда да ме уплаши — помисли си Егор. — Толкова е уверена, че няма да посмея да я издам, да се оплача…“

Симина го изчака да се надигне от чувала. Не му помогна. Само го изгледа с неприязнена, гнуслива усмивка.