Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (7)

VII

Близо две седмици не го повикаха на разпит. На другия ден му донесоха от къщи едно старо, но по-дебело сако. От няколко дни валеше и небето беше мрачно. Седнал на масата, приведен над листа хартия, Фаръма все пишеше и пишеше. Но не така бързо и многословно, както преди. Понякога с часове оставаше неподвижен, хванал с ръка челото си, мъчейки се да си припомни дали е описал дадена случка, или вече я е разказал на Думитреску по време на безкрайните разпити. И като не можеше да се сети, я записваше отново.

Една нощ, беше към единайсет часа, го събуди пазачът:

— Облечете се — каза му той с много по-почтителен тон от предишните вечери, когато го викаше за разпитите. — Облечете се по-бързо…

Все още сънен, Фаръма започна да се облича, но с мъка, защото ръцете му затрепериха.

— Изведнъж ми стана студено — заизвинява се той.

— Не биваше да ви казвам — прошепна пазачът, — но ни чака кола. Побързайте…

Фаръма започна да трепери с цялото си тяло. Едва когато слезе на улицата и видя автомобила, който го очакваше, се успокои. „Няма да ми се случи нищо лошо“ — каза си той. Двама цивилни агенти се качиха с него, без да кажат нито дума.

— Дойде есента — прошепна след малко Фаръма, сякаш си говореше сам, и не посмя да погледне агентите. — Изведнъж се застуди, сигурно в планината вече вали…

Тогава мъжът отдясно му подаде пакет цигари и каза:

— Вземи цигара, може да се сгрееш…

— Много ви благодаря — усмихна се Фаръма и няколко пъти поклати по навик глава. — Да ви кажа: бях заспал и сънувах. Но вече не помня какво; пазачът ме събуди и ми стана студено. Да, като се събудих така изведнъж, студът веднага влезе в мене…

После примирено се усмихна и запали цигарата. След десетина минути колата беше спряна от кордон милиционери, въоръжени с картечници. Единият от агентите подаде глава през прозореца и прошепна няколко думи, които Фаръма не успя да разбере. После колата продължи нататък, напредвайки твърде бавно, и Старецът видя цели групи въоръжени милиционери, които охраняваха вилите. Разбра, че се намира в един по-специален квартал и отново започна да трепери. Слезе от колата и агентите го заведоха пред някаква заключена врата между две милиционерски будки. Цялата улица беше ярко осветена. Единият от агентите се приближи до вратата, позвъни, каза нещо и тя се отвори.

Няколко милиционери го очакваха в хола. Един мъж, когото Фаръма не видя в началото, защото бе седнал, се приближи до него и започна да му претърсва дрехите. После без да каже дума, му направи знак да го последва. Заведе го в просторно, силно осветено помещение и по вътрешна стълба се изкачиха до нещо като лоджия. Там му направиха знак да изчака, а той почука няколко пъти кратко на една врата. Женски глас му отвърна: „Влез!“ Мъжът бутна Фаръма по рамото и отваряйки вратата, го тикна вътре.

— Добър вечер — каза Анка Фогел, като вдигна поглед от купчината хартия пред себе си. — Приближи се й седни…

Фаръма се развълнува и като стигна бюрото, започна да се кланя.

— Седни и запали — отсече Анка Фогел.

Стените на стаята бяха скрити зад елегантна библиотека. Върху бюрото имаше доста пакети „Лъки страйк“, няколко пепелника и голяма ваза с цветя. Встрани на по-ниска масичка стояха две бутилки шампанско, две чаши и фруктиера с плодове.

— Извиках те тук — продължи Анка Фогел, — защото в министерството нямам много време да те слушам. А и имам по-сериозна работа — добави с усмивка тя. — Бих се радвала, ако могат да те чуят и някои наши писатели. Но това ще стане по-късно. Сега изпий една чаша шампанско, да се посъвземеш…

Вдигна бутилката и напълни чашата му.

— Много ви благодаря — каза Фаръма, рязко се надигна, пое чашата и се поклони няколко пъти. — Както виждам, това е шампанско „Вьов Клико“. От него не съм пил отпреди войната. Спомням си какво ми казваше Дофтора: „Болярино Захария — тъй ми викаше той — колкото пъти видиш и пиеш от «Вьов Клико», да знаеш, че това шампанско може да промени съдбата на човека…“ Знаех за какво намеква — добави Фаръма, като седна във фотьойла и остави чашата на ръба на бюрото. — Знаех го повече от догадки, но че се качва точно тъй, знаех, защото за което не ми каза горският, аз се досетих сам. С Дофтора се случи следното: Майка му беше гъркиня от Смирна, а баща му имаше имение в Бараган, в Дор-Марунт. Майка му държеше на всяка цена да го ожени за гъркиня, за някаква нейна племенничка Калиопи, и тя от Смирна. И затова всяка зима по Коледа го изпращаше в Смирна, да свикне със семейството й. Дофтора, доколкото разбрах, се беше влюбил в Калиопи и дори се реши на годеж. Чакаха само да пристигнат родителите от Румъния. Но накрая дойде само майка му, гъркинята, защото баща му не се реши да се раздели с казиното в Монте Карло. Вечерта на годежа Дофтора, който бе почти на трийсет и познаваше света, поръча шампанско „Вьов Клико“. Но се намери там, сред гостите, някакъв възрастен приятел на родителите на Калиопи, не знам дали беше грък или арменец, който имаше необикновената дарба да прави разни фокуси. Като вдигнаха чаши, той се приближи до годеника и го попита: „На вас защо не ви наляха от червеното шампанско?…“ Дофтора погледна чашата си, погледна чашите на другите и видя: неговото шампанско беше златистобяло, каквито обикновено са всички видове шампанско. Родителите на Калиопи, които познаваха стареца, не казаха нищо. Поръчаха да донесат празна чаша и отново я напълниха, но шампанското беше пак светло. И като го видяха такъв замислен и мрачен, домакините избухнаха в смях и качаха: „Това беше фокус. Той е голям илюзионист“… Тогава Дофтора погледна чашата си и установи, че шампанското е червено. „Как го направихте, господине?“ — попита той, изгарящ от любопитство. „Това е дълга история и иска доста да си поблъскаш главата“ — отговори старият. „Но аз искам да разбера“ — настоя Дофтора. „Сега е късно — шеговито отвърна другият. — Утре, вдругиден ще се ожените и няма да имате време за друго, освен да галите съпругата си.“ „Не, ще стане тъкмо обратното — настоя Дофтора. — Първо ще ме научите и после ще се оженя. Ние с Калиопи сме млади и можем още да почакаме. Нали, Калиопи?“ — обърна се той към годеницата си, но тя избухна в плач и избяга от салона. Намесиха се майка му, а след нея и всички останали, но Дофтора държеше на своето: първо щял да научи да сменя цвета на шампанското и чак след това щял да се ожени… Но стана така, че той изобщо не се ожени за Калиопи, макар майка му дълго време да не губеше надежда, особено след като старият фокусник, принуден от семейството на годеницата, започна да му дава уроци и беше направо изумен от бързината, с която усвоява всеки негов трик. Калиопи заяви, че няма да го чака повече от година. Самият той сигурно щеше да я вземе след този срок, ако нещата не се промениха: годеницата се влюби в друг свой братовчед Леонида, току-що пристигнал от Гърция, а Дофтора се запозна с някакъв холандски моряк от Далечния изток, който му помогна да се качи на неговия кораб. От цялата тачи история излезе, че бедната Калиопи пострада най-много, защото мъжът, когото взе, стана по-късно доверено лице на един голям корабопритежател… И неговата история…

— Фаръма — прекъсна го Анка Фогел, — изпий шампанското си, че ще се стопли.

Старецът наведе почитателно глава и изпи чашата на един дъх. После стана, поклони се няколко пъти, остави чашата върху таблата й седна във фотьойла.

— А сега, докато не си започнал — продължи Анка Фогел, — искам да ти кажа, че ми с много приятно да слушам твоите истории. Особено ще ми е интересно да чуя какво е станало с Оана и мъжа й, естонския професор, а също и с Ликсандру…

— До там исках да стигна и аз — започна Фаръма, като се усмихна малко притеснен. — На тяхната сватба Дофтора разказа за някои от патилата си и тъкмо с нея са свързани доста случки. Но за да ги разберете, трябва да знаете, че Ликсандру се сприятели накрая с един младеж, малко по-голям от него, на около двадесет години, един Драгомир Каломфиреску. Харесваше им да се разхождат нощем по улиците, само двамата. Драгомир беше мълчалив и меланхоличен, а и Ликсандру също не говореше много, освен когато не рецитираше стихове. Една нощ, след като бяха вървели дълго без да проговорят, Ликсандру изведнъж възкликна: „Ех, ако знаех къде изчезна стрелата и къде е сега Йожи, щях да зная всичко!“ Драгомир беше чул съвсем малко от тези истории и Ликсандру му ги разказа подробно. Когато свърши, Драгомир се усмихна горчиво и му каза: „В моето детство нямах щастието да ми се случат подобни приключения. Всичко странно и изключително в моя живот се е случило преди раждането ми и доста време след като бях дете. Но все пак си спомням една подробност: на осем години се разболях от скарлатина и бях изпратен в болница. Носеха ми много приключенски книги. Сигурно съм ги прочел всичките и после съм ги забравил. Но никога няма да забравя една приказка от Кармен Силва^[1], която тъй и не успях да дочета, защото на следващата сутрин ме изписаха от болницата, и книгите, които бях докоснал, не можеха да ги дезинфекцират и трябваше да ги изгорят. Откровено казано, от тази история сега си спомням отделни детайли; чудно красива девойка, която се разхожда върху бял слон, древен храм, някъде в Индия… Май че това е всичко, но за мен е най-скъпият спомен от детството. Години наред се борих с изкушението да намеря книгата и да дочета приказката, която започнах в болницата, но се убедих, да, сега съм сигурен, че никога няма да разбера коя е била онази чудно красива девойка, защо се е разхождала върху белия слон, какво е търсила в оня храм, там, в Индия… Ти, добави Драгомир, научи староеврейски, за да разбереш едно приключение от детството. Много добре си направил. Но внимавай: спри дотук!…“ Той така силно подчерта думите, че Ликсандру се спря и го запита: „Какво искаш да кажеш?“ Драгомир го хвана за ръката и го принуди да се върнат. Стигнаха до булевард „Фердинанд“, на около триста метра от Фоишорул де Фок. „Погледни добре — каза му той. До третия фенер пред къщата с белите балкони. Виждаш ли къщата?“ „Виждам я“ — потвърди Ликсандру. „Добре, тогава ела с мен. Дванайсет е, имаме още време…“ И без да обяснява повече се засили към Фоишор, като дърпаше след себе си Ликсандру. Когато стигнаха, го обърна надясно. „Колко далече можеш да видиш?“, попита Драгомир. „Виждам до двора на църквата“, отвърна Ликсандру — „Добре“… И отново тръгнаха и излязоха на булевард „Паке Протопопеску“, прекосиха „Мантуляса“ и стигнаха до „Попа Соаре“. „Да спрем. Тук някъде имаше пейка, има време за една цигара“. Седнаха, Драгомир извади табакера и му избра цигара. След като я запали, Ликсандру не се стърпя и го запита: „Добре. Какво беше това?“ „Тези места, всичките — започна Драгомир, — някога са били наши. Това са били земи на Каломфир. А сега освен къщите, които знаеш, не ни остана нищо друго, защото един мой прадядо, внук на Каломфир, е искал да разбере — и той като тебе — как и точно къде живеят онези, дето са под земята.“ „Не разбирам“, каза Ликсандру. „Тогава, ела с мене да ти обясня.“ Фаръма спря и запали цигара.

— Трябва да знаете — продължи той, че в ония години на „Попа Соаре“ имаше една кръчма от висока класа, с градинка отпред, скрита зад липите. През летата там идваше едно момиче, не много красива, но голяма дяволица; викаха й Ляна, но тя поклащаше глава и отговаряше: „Не се казвам така!“ Повече не искаше да каже — обичаше да бъде тайнствена. Та това момиче, Ляна, пееше. Идваха да я слушат от другите махали, защото знаеше много стари, забранени песни и ги пееше, като си акомпанираше сама на лютня, която по онова време вече не се използваше. В същата кръчма Драгомир заведе Ликсандру и стояха там до сутринта. Ляна пя само за тях, но те много не я слушаха, защото Драгомир разказа живота на Йоргу Каломфир. От време на време Ляна спираше, оставяше лютнята и се заслушваше и тя. Драгомир я покани да пие с тях и момичето, с чаша вино в ръка, го слушаше и се усмихваше замечтана. После рязко стана, взе инструмента си и продължи да пее. Разказвам ви всичко туй — добави Фаръма, — защото тази Ляна си имаше и тя своя история и ако Ликсандру не успя да й разбере края, то е защото много неща му се случиха, след като се запознаха в оная нощ, когато Драгомир го заведе да му разкаже живота на Йоргу Каломфир. Трябва да знаете, че този Йоргу Каломфир беше мъжът на Аргира, на красавицата Аргира, както й викаха навремето, през 1700 година. Бог я беше надарил с всички земни дарове: бе толкова красива, че славата й се разнесе отвъд Дунава, до турците, и в Букурещ се говореше за нея цял век след смъртта й, да, за Аргира лаутарите^[2] пееха чак до 1850. Не беше само хубава, но и учена — нещо рядко за онова време — обичаше театъра, поетите, освен румънски и гръцки знаеше италиански, испански и френски. Но имаше голям дефект: беше много късогледа, почти не виждаше. Баща й, ворникът^[3], а после и мъжът й Йоргу Каломфир платиха сума пари на разни доктори и окулисти^[4] от Стамбул и Запад. Къщите им, които тогава се намираха някъде между булевард „Паке Протопопсску“ и улица „Попа Соаре“, винаги бяха пълни с доктори и майстори на лещи: някои дори идваха с инструментите си и нареждаха цели лаборатории, в които правеха опити. Може би от тези западни майстори Йоргу чу за първи път някои легенди и поверия за кристалите и скъпоценните камъни, които лежат омагьосани под земята и могат да се открият с твърде много усилия, и то само от определени хора. Сигурно в началото мисълта да опознае света под земята се роди от голямата му любов към Аргира. И ако в това поверие имаше някаква истина, Господ положително щеше да му помогне да намери нужния кристал, който да възвърне зрението на Аргира. Но по-късно желанието да опознае долния свят се превърна в истинска страст и той направи нещо подобно на лаборатория в една от избите, като започна изследванията си с помощта на няколко чуждестранни майстори. Аргира си възвърна зрението. Как стана това е друга история, но през оная юлска нощ в кръчмата на „Попа Соаре“ Драгомир нямаше време да я разкаже, защото Ликсандру изгаряше от нетърпение да чуе за патилата на Йоргу Каломфир, полудял по подземните тайни. След като чу и той всички легенди и поверия, които му разказаха майсторите от Запад: как се образували минералите и скъпоценните камъни под влиянието на слънцето и луната, как се появявали жилите на разните метали в планините и как ги пазели духове и феи и други подобни истории, Йоргу се сети, че румънските селяни хвърлят по Великден черупките на червените яйца в реките и заръчват на водата да ги отнесе до Страната на блажените, омагьосани същества, които живеят някъде долу, под земята, а черупките ще им известят, че е дошъл Великден. И тогава изостави майсторите на Запад и тръгна из страната, по своите земи, да търси стари хора, който да му разказват всичко за Блажените и за тяхната страна под земята. Но и те не знаеха повече от останалите; че тези Блажени са души кротки и милостиви и там, долу, под земята, се хранят с онова, което е останало от хора, и че се молят непрекъснато. И все пак бяха чували, че Блажените някога са живели горе, на земята, и след някаква история слезли долу. Или по-скоро Йоргу остана с впечатлението, че това поверие крие ужасна тайна и който успее да я разгадае, не само ще разбере откъде точно може да слезе за страната на Блажените, но и ще достигне до много други тайни, които църквата не позволявала се открият. И тогава той се върна у дома и се затвори в лабораторията си. После поръча да му изковат врата от желязо и сложи един катинар, да е сигурен, че никой няма да слиза в избата без негово знание. Какво правеше там, никой не можеше да разбере. Но един ден в избата започна да извира вода. Йоргу изскочи навън уплашен и заповяда да дойдат хора е кофи да изтребват водата. Цяла седмица се мъчиха, денем и нощем, но водата все извираше, дори с по-голяма сила. Смъртно уморен, неспал, необръснат, Йоргу стоеше на върха на стълбата и викаше: „По-бързо! По-бързо!“ Напразно. Само след седмица цялата изба се изпълни чак до стъпалата. Тогава вдигна ръка и каза: „Спрете! Господ не ми помогна“… беше пребледнял, отслабнал, а очите му блестяха от безсъние и умора. Строполи се на стола си и горчиво заплака: „Господ не ми помогна!“, повтори няколко пъти той.

Фаръма спря и отново взе чашата с шампанско, която Анка Фогел му подаде през бюрото. После запали нова цигара.

— Сега — след кратка пауза продължи той — трябва да ви кажа, че за всичко това научих на другия ден в училище. На обяд Ликсандру просто нахълта в канцеларията. Очите му горяха като трескави. Извърна глава към вратата, сякаш се страхуваше да не би да го преследва някой, и се приближи до мен: „Господин директоре — започна шепнешком той. — Моля ви, не ми се сърдете и не ме питайте защо, но аз искам да ми разрешите да сляза сам долу, в избата на училището. Моля ви, не ми се смейте и не ме разпитвайте“ — добави той, забелязал, че го гледам с недоумение. Но в следващия момент вратата се отвори с трясък и в канцеларията влезе младо момиче. Спусна се към мен и ме хвана за ръцете: „Не му позволявайте, господин директоре — викаше тя, — не му давайте да слиза в избата, че жалко за младостта му!…“ „Но коя сте вие? — попитах я аз, — опитвайки се да отскубна ръцете си от нейните. — Как си позволихте да влезете, без да почукате на вратата?“ „Ако вие знаехте всичко, което аз знам, сигурно щяхте да ми простите — каза тя. — Викат ми Ляна, но истинското ми име е друго. Господ ме наказа за греховете да пея по кръчмите, макар да не съм създадена за това. Сега пея в «Слънчогледа», тук наблизо до вашето училище. Снощи пях на тях, защото ми станаха симпатични още щом влязоха, и чух историята на другия, внука на болярина. Знам какво нещастие ще му се случи, ако го пуснете да слезе в избата…“ Ликсандру целият пребледня: „Не я слушайте, господин директоре — каза той. — Тая Ляна е фантазьорка; навсякъде й се привиждат нещастия и магии. Накарайте я да излезе и я пуснете само ако почука учтиво на вратата…“ „Нищо не разбирам! — развиках се аз. — Сядайте и двамата и ми обяснете за какво става дума. Вие започнете — обърнах се аз към младата жена.“ „Не я слушайте, господин директоре — скочи Ликсандру, — тя, вместо да забавлява публиката, подслушва чуждите разговори и не може да ги разбере добре…“ Обърнах се рязко към него и го погледнах строго. Ликсандру се изчерви, но не каза нищо. „Цяла нощ не съм спала — започна Ляна. — След като разбрах какво беше намислил да прави, ми стана жал за него и за младостта му, видях само, че е пламенна душа и като разбрах какво го очаква, казах си: грехота ще е да си отиде толкоз млад, без да е познал поне малко от любовта. Така че не можах да заспя и стоях на улицата пред училището. Знаех, че ще дойде, и когато го видях да влиза, тръгнах след него. Моля ви, господин директор, като на Господ ви се моля, не му разрешавайте да слиза в мазето!“ „Но защо?“ — извиках аз, тъй като нищо не разбирах. „Нека той да ви обясни“ — отвърна ми Ляна. „Ще ви кажа — започна Ликсандру. — Но само на вас. С нея ще поговоря по-късно, а това, което имам да казвам, ще го кажа само на вас…“ „Господин директоре, аз няма да си ида — скочи Ляна, — докато не ми дадете дума, че ще го спрете да не слиза долу.“ „Това не мога да направя, отвърнах й аз, защото не зная за какво става дума. Но бъдете сигурна, че няма да му позволя да слезе, преди да ви изслушам още веднъж. Сега бъдете добра и ни оставете за малко сами. Почакайте ни в градината…“ Така и стана — продължи Фаръма. — Като остана сам, Ликсандру ми разказа историята на Йоргу Каломфир. Значи след като седял така няколко часа на стола си срещу входа на избата и гледал как водата се надига, той извикал управителя и го запитал: „Колко от нашите хора умряха тук?“ — и посочил зданията над избата. „В тези къщи, болярино, още никой не е умирал. Каломфир загина далече оттук, но старите боляри, твоите деди, умряха там, в старите къщи“ — и протегна ръка да посочи сградата срещу него. „Господ ми отне ума!“ — извика Йоргу и се плесна по челото. После се надигна от стола и се обърна към хората си: „Не се плашете, водата ще спадне…“ И наистина стана тъй: от същата нощ тя започна да спада и само за седмица напълно изчезна. Какво запази от лабораторията си Йоргу, така и не се разбра, защото веднага след като водата спадна, влезе сам в избата, затвори вратата след себе си и като излезе, изнесе само едно сандъче. Останалото изглежда беше натрошил с чука. Но скоро след това започна да прави проучвания за старите къщи. Заповяда да му заковат врата от желязо и се заключваше в избата денем и нощем. Но след няколко месеца историята се повтори. Един ден той хукна по стълбите и започна да вика хората си да носят кофи и те пак завадиха вода денем и нощем, докато Йоргу не им даде знак да спрат и не каза напълно отчаян: „Господ не ми помага!“ И въпреки това след няколко месеца се опита отново, за трети път, сега в края на градината, където навремето имало някакви постройки, които негов прадядо разрушил, когато купил тези места, за да направи обори. Наистина под оборите откриха останки от изба и Йоргу пренесе лабораторията си там. Какво се случи след това, не зная, защото Ликсандру не ми каза. Но без съмнение не е успял, защото много скоро след това продал част от имота си и заминал за странство. „Всичко това ми го разказа Драгомир тая нощ — приключи разказа си Ликсандру, — но аз не знаех, че Ляна ни е слушала. Сега ви моля само да ми разрешите да сляза в избата. Защото не зная дали ви е известно, че мястото, където сега е училището, е било на болярина Каломфир.“ „Тези места заедно със съседните къщи — казах му аз — бяха на Мантуляса.“ „Зная — отвърна ми Ликсандру, — дори зная и тяхната история. Но си мисля, че тук, на тая улица, може би точно на мястото на училището са останали някакви знаци.“ „Какви знаци, Ликсандру?“, запитах аз. „Извинявайте, господин директор, но това не мога да ви го кажа“ — изчерви се младежът. „Добре, не ми казвай…“ Станах, стана и той и излязохме на двора. Щом ни видя, Ляна тръгна към нас. „Е, какво ще кажете?!“ — попита ме тя. „Ще слезем в избата“ — отговорих й аз. Тогава Ляна падна на колене и хвана краката ми. „Не го пускайте, господин директоре, ще бъде жалко за младостта му!“ — завика тя. „Не се плаши, момиче — започнах да я успокоявам аз, като я вдигнах. — В нашата изба никога не е имало вода.“ „Това не можете да го знаете!“ — извика Ляна. Не й отстъпих, взех ключа от избата и три свещи, защото само в първото помещение имаше лампа, и слязохме долу. Ляна вървеше зад Ликсандру, само на крачка зад него, готова да го хване за ръка в случай на опасност. Ходихме така около четвърт час. Съвсем пребледнял, със стиснати устни, Ликсандру оглеждаше зидовете, приближаваше свещите до разсипания долу пясък, внимателно опипваше с ръка мазилката, сякаш търсеше някакви знаци. После изведнъж се извърна към мен и каза: „Не е тук. Можем да се връщаме…“ Тогава Ляна се обърна към него, хвана го за ръката, целуна го по двете бузи и радостно извика: „Да си ми жив, болярино!“ После взе моята ръка и също я целуна: „Господ да ви дава здраве, че имате добро сърце“ — каза тя… После угаси свещта си и хукна по стълбите… така се запознах с Ляна — усмихна се Фаръма. Още същата вечер отидох в градината на „Слънчогледа“ да я чуя и оттогава я обикнах, а по-късно научих и нейната история. Защо се беше уплашила от историите, разказани от Драгомир, не разбрах. Но мога да кажа, че напразно се зарадва и целуна Ликсандру. Защото това момче не се смири. Още на другия ден започна да обикаля съседите и да ги моли да му разрешат да слиза в мазите им. Ляна разбра за това доста по-късно. И за туй, дето изтърпяха двамата, заради желанието на Ликсандру да изследва мазите на хората, мога да ви разказвам дълго…

— Почини си малко и изпий още една чаша шампанско — каза Анка Фогел и му подаде бутилката през бюрото.

Фаръма скочи развълнуван, пое шампанското и си напълни чашата. После обиколи бюрото и внимателно постави бутилката в сребърната кофичка.

— Сега пий — настоя Анка Фогел, че пак ще се стопли.

Фаръма се усмихна и заклати глава. Отпи от шампанското и без да иска въздъхна. После запали цигара, притвори очи и постоя така няколко мига.

— Да — започна изведнъж той, — доста време Ликсандру беше обзет от тази страст: обикаляше хората от цялата махала и ги молеше да му разрешат да слиза в мазите им. Повечето го гонеха, дори го заплашваха, че ще го предадат на кварталния, но имаше и такива, които го пускаха. И Ликсандру слизаше в избата със свещ и електрическо фенерче, оглеждаше зидовете, а понякога оставаше и повече от половин час, ако видеше, че плесента по тях е по-стара и че има някакви знаци, дето ги знаеше само той; после излизаше от полумрака, леко пребледнял и за благодарност спираше на прага и рецитираше на стопаните по няколко стихотворения. Започваше винаги с „Меланхолия“ на Еминеску и ако разбереше, че хората от къщата обичат поезията, започваше сонетите на Камоинш и най-вече „Моя нежна душа…“ Заставаше на прага, слагаше едната си ръка на сърцето, а с другата се опираше до вратата и рецитираше. Мнозина от слушателите не разбираха какво му става и го посрещаха отначало с неприязън, но Ликсандру беше хубаво момче и като го видеха такъв блед, прашен, със замърсени от плесента ръце, спрял на прага им, декламиращ Еминеску и Камоинш, отваряха по малко душите си. Много момичета и прислужнички се влюбваха в него, доста жени въздишаха, щом го зърнеха по улицата през пролетта и лятото — сутрин или вечер, след залез-слънце, когато той вярваше, че хората са по-спокойни и могат да го приемат там, където преди седмици или месец са го изгонили. Понякога го виждах и аз от моята канцелария, да минава замислен, меланхоличен край разцъфналите зарзали, защото до училище — усмихнат добави Фаръма — по това време имаше много зарзали и кайсии и през пролетта тези дървета бяха като покрити със сняг. Когато имах време, го извиквах или излизах да си поговорим на улицата: „Още ли не си се отказал, Ликсандре?“ — питах го аз повече на шега. Но той ме стрелваше с уморените си от безсънието си очи: „Ако знаехте, това, което зная аз, господин учителю, нямаше да ми се смеете. Научих много неща от Драгомир и знам, че знаците са някъде тук, между булевард «Попа Соаре» и «Каля Мошилор» — каза той, вдигна ръка и направи няколко кръга. — Ако имах един милиард, щях да купя всички къщи тук и щях да ги разруша. Ще има да се чудите и вие, и всички историци и археолози на това, което ще намеря тук, под земята, под тези тротоари — и отчаян започна да удря с петата си в камъка. — Селища, които са много по-стари, отколкото можете да си представите. Не че ме интересуват… Аз не търся това… Ще заинтересуват вас и други хора, като разберете колко тайни се крият под тази земя, под тези камъни и къщи…“ „Добре, Ликсандре — прекъснах го аз. — Ти си вече голямо, учено момче, не си дете. Как си представяш, че ще намериш Йожи и толкова години той ще стои скрит под земята? Как може да вярваш в това?!…“ Ликсандру ме изгледа продължително, изпитателно, а после тъжно се усмихна: „Съжалявам, господин директоре, вие мислите, че съм малко мръднал или с детски ум, но аз зная много добре, че Йожи живее, макар и не тук, под земята, под нашите крака — каза той и отново заби петата си в тротоара. — Но знаците, за които ви казах, трябва да се открият най-напред под земята…“ „Какви знаци, Ликсандре?“ — попитах аз. „Виждате ли — отвърна ми той и се усмихна, — тъкмо това не мога да ви кажа. Защото за да разбереш знаците, трябва първо да ги познаваш…“ Сбогува се и продължи нататък. От време на време го срещах и в кръчмата на „Попа Соаре“, където ходех да слушам Ляна. Обикновено идваше с Драгомир. Но веднъж пристигна сам и аз го извиках настрана. Тогава той ми каза: „Колкото и да ви се струва невероятно, господин директоре, тачи Ляна крие голяма тайна. Иначе откъде ще знае и тя за знаците? Убеден съм, че ги знае. Спомняте ли си когато тя нахълта във вашата канцелария? Как можеше да знае, че аз се намирам в опасност и че се готвя да сляза в избата? Вие, както и останалите, не се уплашихте. А защо именно тя се уплаши? Това момиче знае нещо. Слушам я, като пес и разбирам, че тя често пее само за нас двамата, за Драгомир и за мене. После идва при нас, усмихва ни се съучастнически и винаги след една и съща песен. След една и съща песен — подчерта думите младежът. — Откъде я знае и откъде я е научила, това не ни казва.“ „Коя песен, Ликсандре?“ — попитах аз. „Чуйте я и вие, господин директоре, и може би ще отгатнете. Пее я всяка вечер…“ И се случи тъй, че се встрастих и аз в кръчмата на „Попа Соаре“ и започнах да ходя винаги когато мога, да слушам Ляна. В махалата заговориха, че съм си изгубил ума по нея. Но не беше вярно. Беше ми скъпа тя, както ми бяха скъпи толкова други млади хора, мечтатели, смелчаги — всички, у които имаше нещо особено и виждаха в живота нещо друго, дето не го виждаме ние, обикновените, отрудени и нещастни хора. Ходех да слушам Ляна и защото обикнах кръчмата, в която пееше. Имах голяма слабост към цялата улица „Попа Соаре“. Трябва да ви кажа, че моят квартал „Мантуляса“ и „Попа Соаре“…

Анка Фогел изведнъж се разсмя.

— Стига, Фаръма, стига — прекъсна го тя и му наля още една чаша шампанско, — защото ще осъмнем. Сложи малко ред в спомените си. Кажи ми първо как мина сватбата на Оана и какво им се случи след това на нея и на нейния естонец.

— На това мислех да се върна — започна Фаръма, — на сватбата на Оана. Но за да разберете как мина тя, трябва да знаете, че братовчедката на Драгомир, онова красиво и странно момиче, което се наричаше Замфира, имаше голяма слабост към Оана и често идваше в кръчмата на баща й, понякога даже през деня, със своя албум да й прави скици. Но за да разберете какво искаше от Оана, трябва да чуете и нейната история…

Изведнъж се смути и млъкна, като погледна Анка Фогел.

— Историята на Замфира! — възкликна замечтана тя. — Казваш, че трябва да науча историята на Замфира. Колко ще трае? — попита усмихната Анка Фогел.

— Нейната истинска история — спокойно продължи Фаръма — започва отпреди повече от двеста години, защото всичко, което й се случи, започва оттогава и защото й се струваше, че тя непременно трябваше да прилича на Аргира, момичето, на което вече ви казах, че искаше да подражава.

Анка Фогел отново се разсмя.

— Фаръма! — извика тя и поклати глава. — Ти си интересен човек… Вземи пакета цигари… Благодаря ти за тази вечер и може би пак ще се видим. Лека нощ!

Подаде му ръка през бюрото. Той веднага скочи, пое я и я докосна с крайчеца на устните си.

— Много ви благодаря — поклони се той, — много ви благодаря и за цигарите, и за доверието.