Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (4)

IV

Цялата седмица, а и следващата Фаръма стоя наведен над дървената маса, като непрестанно пишеше. От втората вечер му дадоха друга стая, в старото крило на сградата — с желязно легло, без дюшек, със стол и маса. Имаше прозорец, но от него се виждаше само сивата стена отсреща. Два пъти дневно се появяваше пазач и му носеше храна от стола, като го караше да подписва някакви купони. Когато привършваше хартията, ставаше от масата и хлопаше по вратата. Пазачът вземаше изписаните листи и скоро се връщаше с нов топ хартия. Пишеше от двете страни, защото тъй му наредиха, когато за първи път свърши листовете. При всеки разпит му обръщаха внимание да пише по-четливо и Фаръма се стараеше, като изписваше буквите една след друга, но твърде скоро спомените го поглъщаха и той отново се връщаше към обичайния си, нечетлив почерк.

Старецът мислеше, че тъкмо заради неразбраното писане го викат толкова често на разпити. Понякога го караха нощем да разказва това, което щеше да напише през деня. Идваше да го вземе пазачът и двамата потегляха като че ли не по същия път, а по други коридори и стълби; прекосяваха големи тъмни или пък силно осветени зали, в които не виждаше поне един опитващ се да надвие съня милиционер. Неочаквано пазачът спираше пред някаква стена и натискаше копче. Тогава асансьорът се отваряше и те слизаха или изкачваха различен брой етажи. После неговият предводител почукваше на нечия врата и го въвеждаше в яркоосветен кабинет. Зад бюрото, въртейки молив в ръце, го очакваше усмихнат Думитреску.

Така се случи и преди две седмици. После една сутрин пазачът отвори вратата и от прага извика:

— Елате с мене.

Фаръма пишеше и се обърна разтревожен.

— Тъкмо се залових да пиша — смирено замоли той. — Имах страхотно желание да пиша…

— Заповед — повтори пазачът.

Старецът внимателно постави перодръжката върху попивателната, затвори мастилницата и излезе. Този път вървяха по-малко от обикновено. В края на коридора ги очакваше милиционер. Пазачът го остани и другият го заведе до нов асансьор. Слязоха долу, до двора; направиха няколко крачки по тротоара край стената, а след това влязоха в друго крило на сградата. На първия етаж милиционерът се спря до някаква врата и почука. Отвори му младеж, който постоянно се усмихваше.

— Вие ли сте Фаръма, директорът ни училището Мантуляса? — попита той.

— Аз съм — отвърна старецът и учтиво се поклони.

— Елате с мене — продължи младежът. — Вие почакайте долу — добави той, като се обърна към милиционера.

Прекосиха голяма зала, после момчето отвори врата и му направи знак да влезе сам. Беше просторно, луксозно обзаведено помещение с много прозорци. Зад бюрото седеше мъж на около петдесет години, с прошарени слепоочия, сплескан нос и съвсем тънки устни.

— Е — засмя се той, — я ми кажи сега, Фаръма, какво се случи с Оана…

— Това е дълга история — стеснително започна старецът. — За да я разберете добре, трябва да чуете първо за патилата на нейния дядо, който беше горски пазач. Според мене всичко тръгна оттам, че неговият дядо, доколкото го познавах аз, през 1915 беше на почти двадесет и шест години и прекъсна връзката си с големия син на Силистренския паша. Този горски пазач като дете бил заловен от турците, когато се опитал да взриви барутния склад на гарнизона в Силистра. Осъдили го на удавяне в Дунава, вързан в чувал, с камък на крака — тъй постъпвали турците с децата на гяурите; не ги бесели, нито ги колели, а ги давели. И това дете го спасил по-големият син на пашата. Поискал го за свой роб. Били на една възраст, скоро се сприятелили и заживели като братя. Изкарали заедно десет години. Момчето на пашата се казвало Селим и сигурно щяло да стане и той големец в своята страна, ако горският не бил нарушил клетвата си. Но за да разберете как е станало това, трябва да ви кажа, че Селим, когато навършил шестнайсет години баща му го оженил. За две жени едновременно: за потурчена гъркиня от Фенер^[1] и за някаква туркиня…

— Не, стига, Фаръма — прекъсна го мъжът от бюрото. — Остани ги тия. Нали ти зададох конкретен въпрос: какво се случи с Оана?

— Ще ми бъде трудно да ви разкажа — заизвинява се старецът, — защото според мене всичко започна от горския…

— Остави го ти горския — отново го пресече другият. — Кажи каквото знаеш за Оана. Откога я познаваш? Каква беше?

Фаръма отчаяно поклати глава, сякаш се замисли как е възможно да се разберат нещата, след като не му позволяват да разкаже всичко поред.

— Когато се запознах с нея — започна изведнъж той, — през 1915 беше на тринайсет и стигаше два метра. Не беше само висока, но и едра, широкоплещеста и красива като статуя. Очите й черни, косата — дълга, руса. Ходеше боса и се мяташе направо на коня, без да сяда, като истинска ездачка. Яздеше само злонрави коне. Още като дете джамбазите я вземаха по панаирите да им обяздва стоката. Тогава се запознах с нея. Спомням си като да беше вчера: дойде при мене един баща, търговец от Арменската улица, да се оплаче, че синът му бил легнал болен, след като го били момчетата. „И къде го биха“ — попитах аз. „Не иска да ми отговори“ — каза търговецът. „Добре, аз ще дойда и ще разбера.“ Взех си шапката и отидох с него до Арменската улица. Влязох сам в стаята на момчето. Лежеше блед върху едно легло. „С кого се би, момченце?“, „С Оана“ — отговори той. — С Оана на чичо Фаника от Обор. Ама не се бихме, само се борихме, че аз съм най-добрият и момчетата ме накараха да се боря с нея. Оана не искаше да ме бори, само ме вдигна на гърба си и ме завъртя, повече на шега, докато едно от момчетата завика: „Я, я вижте, тя няма долни гащи!“ и тогава Оана ме хвърли и аз паднах. И момчетата ме занесоха у дома. „Добре, казах му аз. — Нищо ти няма, ще ти мине.“ И когато срещнах погледа на баща му, който ме очакваше в коридора, казах: „Задръжте го в къщи още няколко дни, а аз ще извиня отсъствията му. Няма да е зле да го види някой лекар.“ И тръгнах към Обор… А сега, моля да ме извините, искам да ви помоля за нещо — добави с друг тон Фаръма.

— Кажи.

— Бих ви помолил да ми разрешите да почина за малко на този стол. Страдам от ревматизъм.

— Седни — покани го мъжът от бюрото.

— Много ви благодаря — поклони се Фаръма и седна на близкия стол, като започна да си глади коленете. — Да — продължи след няколко мига той, — след като отидох до Обор, още същия следобед, веднага открих кръчмата на Фаника Тунсу — знаеше го цялата махала. Влязох и попитах за него.

Кръчмарят, изглежда, беше порядъчен мъж, едър и румен, но все пак човек като всички други. „Имате дъщеря Оана — започнах аз. — Смело момиче.“ „Аз и майка й я направихме както можахме — отвърна кръчмарят. — Останалото е от Бога…“ Тогава не разбрах точно какво искаше да ми каже. Но като излязох на двора, се убедих. Вярно каза, че останалото е от Бога. Тъкмо в тоя момент Господ й помагаше. Оана току-що беше започнала да се бори с някакъв ратай, момче-планина. Той си свали ботушите и остана бос, по гащи. Държеше се, но се виждаше, че едва му стигат силите. Оана го беше заклещила и щеше да го удуши. После изведнъж го завъртя няколко пъти и го тръшна в праха, като седна отгоре му и притисна раменете му към земята. И тогава видях, че момчето, което ми разказваше това, имаше право. По това време жените носеха нещо като дълги долни гащи, а Оана нямаше нищо отдолу. Беше като статуя, ако разбирате какво искам да кажа.

— Искаш да кажеш, че беше хубава, нали? — унесен в мислите си го запита другият.

— Да, беше като статуя — повтори Фаръма, поклащайки глава. — Статуята, макар и да е голяма, щом като е добре направена, не дразни. Такава беше и Оана. Ако тръгнеше гола, никой не би забелязал, че е толкова едра и силна. Но облечена тя вече плашеше. Приличаше на дъщеря на някой великан… Тъй започна историята на Оана, от оная борба. Дълга история… Ще ми разрешите ли да запаля? — попита старецът.

— Моля — отвърна другият с далечен глас, сякаш се пробуда от някакъв спомен.

— Много ви благодаря.

Извади кутия и запали цигара.

— Откъде да започна? — замисли се той, след като всмукна дълбоко. — Нали ви казах, че това е дълга история, продължила почти сто години, чак до 1930. А ако зависеше от мен, бих я започнал още от 1840. Значи около сто години преди това. Но да речем, че вече знаете началото и че сега сме в 1915 — годината, в която я срещнах и аз. Момчетата се бяха запознали и сприятелили с нея няколко месеца преди това, като обикаляли покрайнините на града да открият оная изоставена изба. От всичките Оана харесала най-много Ликсандру и Дарвари. През следващото лято, било 1916, приятелите идвали всяка събота в Обор и Оана ги вземала с тяхната бричка и ги водела при дядо си в гората Пасеря, като оставали там до понеделник сутринта. Харесвала ги, че били смели момчета и имали въображение. Въображение имала и тя, и то достатъчно, както ще се убедите и вие. Доста неща се случили тогава в гората Пасеря. Не можах да науча всичко. Но и това, което чух, ми бе достатъчно, за да разбера защо тези момчета тръгнаха по толкова необичайни пътища. Трябва да ви кажа, че освен Ликсандру, който тогава беше четиринайсетгодишен, останалите пет бяха още деца на единайсет-дванайсет години. За първата случка чух от Йонеску. Мисля, че тогава, през онова лято, май било началото на юни, той се събудил през нощта, защото бил жаден. Момчетата спели в нещо като хамбар, до самата къща на горския, в центъра на гората. Йонеску, след като се напил с вода, се огледал наоколо и му се сторило, че вижда призрак, и се уплашил. Но веднага разбрал, че била Оана, и хукнал след нея бос, бил любопитно момче. Имало пълнолуние и можел да я следи отдалече. Не тичал много. Оана се спряла до някаква полянка, свалила роклята си и останала гола. После коленичила и започнала да търси нещо между бурените, след малко станала и започнала да танцува в кръг, пеейки и мърморейки си нещо. Момчето не чуло всичко, но разбрало припева: „Матрагуна, Матрагуна, ожени ме, задоми ме!…“ Йонеску, още дете, не можел да разбере, че това е любовно заклинание, магия за женитба. Стояло там, скрито зад едно дърво на няколко метра, и се готвело да я уплаши, но изведнъж видяло, че тя престанала да танцува, сложила си ръцете на хълбоците и завикала „Ожени ме, ма! Главата ми ще се пръсне!“… И в следващия миг, момчето се вкаменило: иззад бурените се надигнала, подобно призрак, някаква старица, облечена в дрипи, със златен наниз на гърдите, и се нахвърлила срещу Оана: „Хей, лудетино! Чакай да навършиш четиринайсет!…“ Оана паднала на колене и навела глава. „Усмири се — продължила старицата. — Каквото ти е орисано — това ще стане. Като ти дойде времето, иди в планината, че оттам ще ти бъде женихът. Як като тебе, яздещ два коня и с червена кърпа на врата…“ И веднага след това — продължи Йонеску — призракът изчезна сред буренаците. Но на Оана това й беше достатъчно. От тоя ден мислеше само за планината. През есента Румъния влезе във войната и тя не успя да се качи горе, макар че по-късно все пак отишла. Но не сама. Взела със себе си и момчетата.

— Ами баща й как я пусна да тръгне сама с момчетата за планината? — попита мъжът от бюрото.

— Ах — усмихна се Фаръма, — това е дълга история. Завчера написах част от нея. Не знам дали сте имали възможност да погледнете това, което съм написал. Баща й я пуснал да отиде, защото през оная година при него дошъл Доктора, а Доктора бил надарен със свръхестествени сили.

— Какъв доктор? — попита другият. — Как се казваше той?

— Какво беше истинското му име не зная. Знаеше го само горският, който го познаваше от дете. Хората му викаха Дофтора, защото разбираше от всякакви церове и беше пътувал из чужди и далечни земи. Знаеше много езици и лекуваше хората и говедата с най-прости, бабешки лекарства. Но голямата му слабост беше фокусничеството. Беше ненадминат илюзионист и факир и можеше да направи какво ли не. Правеше го за свое удоволствие по панаири из малки градчета, но никога в Букурещ.

Вземаше по няколко деца със себе си, в две каруци с шест коня, и между Петровден и Малка Богородица обхождаше за месец-два всички села. През оная 1916 година тръгна с Оана, Ликсандру, Алдя и Йонеску. Запътиха се към Къмпулунг, откъдето поеха към планината. Но не успяха да се изкачат, защото Румъния влезе във войната… Голям фокусник! — възкликна Фаръма и поклати глава.

— Ти виждал ли си го?

— Много пъти съм го виждал, като работи, искам да кажа, като прави фокусите си. Първият път беше при горския в двора. И доста се чудих: Беше неделя вечер. Очаквах да запретне конете и да се върнем, беше около десет часът и на следващия ден всички имахме работа в Букурещ. „Я почакайте да ви покажа нещо!“ — извика Дофтора и плесна с ръце да запазим тишина. После започна да се разхожда около нас с ръце в джобовете, потънал в мисли. Изведнъж вдигна ръка във въздуха и хвана нещо. Вгледахме се и забелязахме, че е нещо като дълга линия, но от стъкло. Постави я на земята и започна да я тегли и опъва, като бързо направи от нея плоско стъкло, дълго около метър и половина. Внимателно го положи върху пръстта и отново се залови да го изтегля, този път от двете страни и само за две-три минути успя да направи стъклен басейн, нещо като голям аквариум. После видяхме как от земята започна да блика вода силно и басейнът се напълни догоре. Дофтора направи още няколко движения и след миг забелязахме някакви риби, големи и шарени, които енергично заплуваха. Вкаменихме се. Той запали цигара, обърна се към нас и ни подкани: „Приближете се, разгледайте ги добре и кажете кои от тях искате да ви дам.“ Пристъпихме едвам, погледнахме ги и избрахме една със синя перка и розови очи. „Ха — засмя се Дофтора, — изборът ви беше добър: това е Ichtius columbarius, рядка риба от южните морета.“ И без да извади цигарата от уста, премина през стъклото като сянка и влезе в басейна. Остана вътре известно време, сред рибите, за да можем да го видим добре; поразходи се с цигарата си, като не преставаше да пуши, накрая протегна ръка и улови Columbarius-а. Излезе от басейна, тъй както беше влязъл — през стъклото, с цигарата, с рибата в ръце и ни я показа. Гледахме как тя подскача и се дърпа, но най-много се чудехме на Дофтора; нямаше капчица вода по него, нито по лицето, нито по дрехите му. Единият от нас пое рибата, но в същия миг я изпусна на тревата и всички се наведохме да я вдигнем. Дофтора се смееше. Улови рибата, приближи се до басейна, протегна ръката си към стъклото и я пусна във водата. После плесна с ръце и аквариумът с рибите, с всичко, изчезна…

— Голям факир! — възкликна мъжът от бюрото.

— Много голям! — повтори Фаръма. — Но туй, което ви разказах сега, е нищо в сравнение с онова, което правеше по панаирите, особено през лятото, когато взе със себе си Оана и момчетата. Представяте ли си, че след като го видях в Пасеря, не мислех за нищо друго, освен да го видя отново. Тръгнах след тях с влака и стигнах до Домнещ, на около четиридесет километра от Къмпулунг. Там имаше голям пазар за добитък и аз останах с тях пет дни. Той правеше фокуси по два-три пъти на ден и винаги различи. Всеки път променяше церемониала. Харесваше му да прави нещата тържествено, като на галаспектакъл. Първия ден Ликсандру се появи на бял кон, облечен като принц, и обиколи целия град, без да каже нищо. Казвам, че беше Ликсандру, защото знаех, бях говорил с него сутринта. Иначе не бих го познал. Защото през този ден Дофтора го промени съвсем, направи го по-висок и едър, като младеж на двайсет години, с дълга и буйна коса до раменете, както са носели преди; лицето му не беше много променено, макар да изглеждаше по-красив, с по-дълбок, благороден и малко меланхоличен поглед. Какво да ви кажа за дрехите му, за коня? Хората вървяха след него чак до палатката на Дофтора, стотици се събраха. Беше огромна шатра, от ония, дето използват за цирковете в големите градове. Как я мъкнеше Дофтора на своите две каруци по селата, и досега не мога да разбера. И там, пред шатрата, го очакваше Йонеску, променен и той — не можеше да се познае. Беше висок, пълен и черен, с дебели устни като арап, обут в шалвари, гол до кръста, препасан с ятаган и викаше: „Влизайте, че работим да съберем зестра за Оана!“ Но щом влязоха вътре, ги посрещаше Алдя, седнал на болярска маса със златни крака, заобиколен от торби жълтици. „Пет бани, пет бани — викаше Алдя, — но ще ви дам ресто!“ Хората даваха по пет бани и получаваха жълтица. „Но да знаете, че не са добри, нямат покритие“ — добавяше Алдя, ровейки из торбите.

— Голям фокусник! — възкликна господинът от бюрото.

— Много голям! — поклати глава Фаръма. — И аз видях торбите с жълтиците. „Нямат покритие, господин директоре“ — обясни ми Алдя. Наистина бяха талери от времето на Мария Тереза, също от времето на Петър Първи и много турски монети… Но това беше нищо в сравнение с онова, което последва. Когато шатрата се изпълни с народ, зад едно перде се появи Дофтора. Беше облечен във фрак, с бели ръкавици, носеше дълги и тънкички мустаци, съвсем черни. Плесна с ръце и зад пердето се появи Оана. Само тя беше такава каквато я знаех, непроменена, но облечена по друг начин, в бяло трико, прилепено до тялото, с което приличаше на статуя. После Дофтора вдигна ръка и хвана някаква кутийка във въздуха, не по-голяма от кутийка за лекарство. Започна да я разтяга и тя стана много голяма — това с очите си го видях. Дръпна я от едната страна, после от другата, отгоре и отдолу и тя се превърна в сандък, дълъг два метра и почти толкова широк и висок. После го вдигна и го подаде на Оана да го държи с две ръце, колкото може по-високо над главата си. Така тя, както стоеше неподвижна, вдигнала на ръце сандъка, приличаше на кариатида^[2]. Дофтора направи няколко крачки пред нея, бе доволен, сетне протегна ръка във въздуха и хвана една кибритена кутийка. Извади три-четири клечки, удължи ги, уголеми ги и направи от тях стълба, която опря до сандъка. Обърна се към публиката и извика: „Да заповядат първенците!“ И тъй като никой не посмя да се приближи, започва да ги кани поотделно, сякаш ги познаваше отпреди: „Господин кмете, заповядайте, господин кмете с госпожа кметицата. Вземете и Йонел с вас… Да заповядат и господин началникът на полицията и господин полицейският фелдфебел… Заповядайте и вие, господин главен учителю…“ И така се обърна поред към всички, като ги накара да излязат от тълпата. Хващаше ги за ръка и ги насочваше към стълбата за сандъка. Хората се дърпаха, но веднъж стигнали горе, до входа на огромната кутия, се срамуваха да се върнат обратно и влизаха. Тъй влязоха кметът с кметицата заедно със синчето си Йонел, учителят, началникът на полицията, помощник-кметът с цялата си фамилия — той дойде с тримата си зетьове, всеки с по няколко деца — после влезе още много народ, около тридесет-четиридесет души. И накрая той забеляза попа, който беше дошъл в последния момент: „Заповядайте, отче, заповядайте, ваше преосвещенство…“ попът отначало се дърпаше. „Що за дяволия е туй, Дофторе?“ — обади се той сред тълпата. „Заповядайте, ваше преосвещенство, и ще видите!…“ И попът, който беше доста стар и вървеше трудно, се изкачи бавно и изчезна в сандъка. Оана стоеше през цялото време неподвижна, сякаш държеше в ръцете си някаква перушинка. След като влезе и попът, Дофтора се изкачи по стълбата и взе да опипва сандъка от всички страни. Бута го отсам, бута го оттам, отгоре-отдолу, докато го намали наполовина. После слезе, взе го в ръце и пред очите на всички започна отново да го свива. За няколко минути той се превърна в онова, което беше в началото — кутийка за лекарство. Завъртя я между пръстите си, подхвърли я няколко пъти, докато стана съвсем малка, като грахово зърно и попита: „Кой я иска?“ Някакъв старец се обади: „Дай ми я, Дофторе, че всичките ми внуци са вътре!“… И Дофтора му я подхвърли, но нали беше съвсем мъничка, изчезна, загуби се и в същия миг се чу силен трясък и всички, с попа и кмета и останалите застанаха по местата си, където бяха в началото…

— Страшен факир!

— Невероятен — поклати глава Фаръма. Но туй, което ви разказах сега, е нищо в сравнение с онова, което се случи в Къмпулунг. Там, в Къмпулунг, Дофтора премина всякаква мярка. Беше пристигнал целият гарнизон начело с генерала, бяха и семействата им, защото имаше някакъв празник и следобеда в градската градина този генерал, доволен от своите хора, покани военна музика. Дофтора предложи на всички да влязат в сандъка. Но според мен направи грешка, че накара фанфарите да свирят, докато се изкачваха по стълбите, и тях ги качи. Не знам какво се случи след това, но като стигна горе, последният тръбач продължи да надува тръбата си, без да посмее да влезе. Тогава Дофтора му направи знак да спре и попита: „Какво бе, войниче? Ти защо не влизаш? За тебе няма ли място?“ „Място ще има — отвърна тръбачът, — но в сандъка няма никой…“ Дофтора се разсмя, вдигна ръка нагоре и в същия миг всички заеха местата си, а оркестърът изсвири химна на полка. Тогава разсърден генералът извика: „Кой ви даде заповед да свирите?!…“ Тъй се случи в Къмпулунг, че Дофтора не можа да остане до края на панаира…

Фаръма млъкна и се замисли.

— А по-нататък? — попита другият. — Какво стана с Оана?

— Тъкмо за това мислех и аз — започна старецът, като загрижено поглади коленете си. — Как да ви разкажа продължението, без да се върна назад и да ви говоря за Ликсандру и Дарвари, и най-вече за техните нови приятели, които срещнаха в кръчмата на Фаника Тунсу. Туй е доста дълга история и за да я разберете, трябва първо да чуете какво се случи с Драгомир и Замфира.

Мъжът от бюрото избухна в смях, после млъкна и натисна бутона.

— Добре, пак ще поговорим — каза той.

Вратата се отвори и се появи младежът.

— Много ви благодаря — надигна се изведнъж Фаръма и се поклони няколко пъти.