Крис Картър
Хищникът (68)

68.

Тя трепереше в непрогледния мрак, свита на кълбо. Главата й беше замаяна, гадеше й се и всеки мускул в тялото я болеше ожесточено. Гърлото й дращеше, сякаш беше глътнала топка бодлива тел.

Нямаше представа откога е заключена в стаичката. Предполагаше, че от няколко дни. Нямаше как да бъде сигурна. Стаята нямаше прозорци и слабата електрическа крушка в метална решетка на тавана проблясваше само за няколко минути от време на време. Интервалите бяха неравни — понякога четири-пет пъти на ден. Но винаги светваше точно преди да й дадат храна. Също като дресиране на лабораторна мишка.

Даваха й храна четири пъти на ден. Плъзгаха я на пластмасов поднос през специален отвор в долната част на тежката дървена врата. Стаичката беше малка — дълга десет и широка осем крачки, с голи тухлени стени, бетонен под, легло с метални рамки и кофа в ъгъла, която се изпразваше веднъж дневно.

Тя помръдна глава и стаята сякаш отново се завъртя около нея. Замайването никога не преминаваше. Не беше сигурна дори дали е будна, или спи. Имаше чувството, че се намира някъде между двете състояния. Беше сигурна само, че е много уплашена.

* * *

Той я наблюдаваше как вдига ръце към лицето си и избърсва сълзите, които като че ли никога не секваха. Запита се колко ли ще се уплаши, ако той издаде някакъв звук и я накара да осъзнае, че не е сама. Ако разбереше, че той е там и се крие в мрака само на три крачки от нея. Как ли щеше да реагира, ако протегнеше ръка и докоснеше лицето и косата й? Колко ли щеше да се ужаси, ако прошепнеше нещо в ухото й?

Той се усмихна, като я видя, че отново потрепери. Може би беше време тя да разбере.