Никълъс Спаркс
Талисманът (32)

Трийсет и втора глава
Бет

Бет не спа добре и се събуди изтощена.

Предишната вечер бурята се беше разразила с пълна сила, донесе силен вятър и проливен дъжд, в сравнение с който досегашният порой беше нищо. Предния ден тя не можеше да си представи, че е възможно водата да се покачи още, но когато погледна през прозореца, канцеларията приличаше по-скоро на самотен остров насред океана. Предната вечер беше спряла колата си на малко по-високо място, под магнолията, което се оказа много предвидливо. Автомобилът също се бе превърнал в островче, а водата наоколо стигаше до високите стъпенки на пикапа на баба й. Пикапът се бе справял при предишните наводнения, но все пак добре, че спирачките му бяха оправени, иначе щяха да се окажат затворени у дома.

Предната вечер Бет отиде до града, за да купи няколко литра мляко и още неща от първа необходимост, но пътуването се оказа безполезно. Навсякъде беше затворено и единствените други превозни средства, които срещна на пътя, бяха комуналните камионетки и джиповете на шерифството. Половината град беше останал без електричество, но тяхната къща засега не беше засегната. Хубавата новина беше, че според прогнозите по телевизията и по радиото последният пристъп на бурята щеше да премине днес и утре водата може би щеше да започне да спада.

Бет седеше на люлката на верандата, а баба й и Бен играеха на карти на кухненската маса. Само в тази игра бяха равни съперници, но поне Бен не скучаеше. По-късно Бет щеше да го пусне да поцапа из локвите в предния двор, докато тя наглежда кучетата. Може би трябваше да се откаже от всякакви опити да го пази сух и да му даде да облече банския си — когато по-рано сутринта беше ходила да нахрани кучетата, дъждобранът й се оказа напълно безполезен.

Заслушана в равномерното трополене на дъжда по покрива, Бет се замисли за Дрейк. За хиляден път й се прииска да можеше да поговори с него и се запита какво ли би казал той за снимката. Дали и той вярваше в нейната сила? Брат й не беше много суеверен, но сърцето й се свиваше всеки път, когато си припомнеше необяснимата му паника след загубата на снимката.

Баба му имаше право. Бет не знаеше какво е преживял Дрейк там, не знаеше какво е преживял и Логан. Колкото и да се стараеше да бъде осведомена, войната си оставаше някак нереална. На какъв ли стрес бяха подложени тези момчета, които се опитваха да оцелеят на хиляди километри от дома, навлекли бронежилетки и живеещи сред хора, които говорят на непознат за тях език? Невъзможно ли беше да повярва, че човек би се вкопчил в нещо, което вярва, че ще го запази невредим?

Не, реши Бет. Все едно да носиш заешко краче или медальон с лика на Сейнт Кристофър. Какво, че беше лишено от логика — логиката нямаше значение. Нито пък безусловната вяра във вълшебни сили. След като се чувстваш в безопасност, просто е така и толкова.

Обаче да я издири чак тук? Да я преследва?

Ето това вече не проумяваше. Колкото и скептично да гледаше на намеренията на Кийт — и на опита му да изглежда искрено загрижен за нея, — тя беше принудена да признае, че създалото се положение я караше да се чувства силно уязвима.

Какво беше казал Логан? Че й бил задължен? Вероятно за живота си, но как?

Поклати глава, изтощена от мислите, които препускаха в главата й. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря.

— Мамо?

— Да, скъпи?

Бен се приближи и седна до нея.

— Къде е Тиболт? Още не съм го виждал днес.

— Няма да идва.

— Заради бурята ли?

Още не му беше казала и не беше готова да го направи.

— Има да свърши някои неща.

— Добре — погледна към двора Бен. — Тревата вече не се вижда.

— Да, така е, но дъждът скоро ще спре.

— Случвало ли се е и преди, когато си била малка?

— Няколко пъти, но винаги след ураган.

Той кимна и бутна очилата си нагоре. Бет прокара ръка през косата му.

— Чух, че Логан ти е дал нещо.

— Не бива да говоря за това — отговори сериозно момчето. — Тайна е.

— Можеш да кажеш на мама. Аз умея да пазя тайни.

— Добър опит, но няма да се хвана — подразни я той.

Бет се усмихна, облегна се назад и залюля люлката с крака.

— Хубаво. Аз вече знам за снимката.

Бен я изгледа, чудейки се какво точно знае.

— Нали се сещаш — продължи тя, — че има силата да предпазва.

Раменете му увиснаха:

— Значи ти е казал.

— Разбира се.

— Е! — възкликна Бен разочарован. — А мен ме предупреди да си остане между нас.

— У теб ли е снимката? И аз искам да я видя.

Бен се поколеба, но бръкна в джоба си. Извади сгънатата снимка и й я подаде. Бет я разтвори, впери поглед в нея и усети как я залива вълна от спомени: за последния й уикенд с Дрейк и за разговора, който бяха водили, виенското колело, падащата звезда.

— Логан каза ли още нещо, когато ти даде снимката? — попита Бет, докато му я връщаше. — Освен че е тайна.

— Каза, че според приятеля му Виктор тя била талисман, благодарение на който бил оцелял в Ирак.

Сърцето й заби лудо и тя приведе лице към лицето на Бен.

— Според Виктор снимката била талисман, така ли?

— Аха — кимна Бен. — Така ми каза Логан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

Бет се взря в сина си, водейки вътрешна битка със себе си.