Никълъс Спаркс
Талисманът (16)

Шестнайсета глава
Тиболт

В събота вечерта Тиболт чакаше на дивана и се питаше дали постъпва правилно.

На друго място и по друго време изобщо нямаше да се замисли. Да, несъмнено се беше увлякъл по Елизабет. Допадаха му нейната откритост и интелигентност, а в съчетание със закачливото й чувство за хумор и разбира се, с външността й… той просто не проумяваше защо тя е останала сама толкова дълго време.

Само че не беше на друго място и по друго време и в цялата история нямаше нищо нормално. Носеше снимката й повече от пет години. Беше я търсил из цялата страна. Пристигна в Хамптън и се хвана на работа, за да е близо до нея. Сближи се с баба й, със сина й и накрая с нея. А сега, след две минути, щяха да излязат на първата си среща.

Беше дошъл по определена причина. Прие го веднага след като замина от Колорадо. Прие, че Виктор има право. Още не беше сигурен обаче, че трябва да се срещне и да се сближи с Елизабет. Не беше сигурен и в обратното.

Единственото, в което беше сигурен, е, че очаква с нетърпение вечерта, която щяха да прекарат заедно. Предния ден непрекъснато мислеше за това, докато караше бабчето. През първия половин час на път за Хапмтън тя не спираше да бърбори за какво ли не — от политика до здравето на сестра си, — а накрая се обърна към него със самодоволна усмивка:

— Значи ще излизаш с дъщерята на шефката, а?

Тиболт се размърда неловко на мястото си:

— Казала ти е.

— Разбира се, че ми каза. Но и да не беше, аз го предчувствах. Двамата сте млади, привлекателни и сами, какво друго да очаква човек?

Той не отговори, а когато възрастната жена отново се обади, в гласа й се долавяше меланхолия:

— Тя е сладка като диня. Понякога се тревожа за нея.

— Знам — увери я Тиболт.

Това беше целият разговор, обаче той разбра, че има благословията на бабчето, което беше важно предвид мястото й в живота на Елизабет.

Вече беше вечер и той видя колата на Елизабет да се задава по алеята, като предницата й леко подскачаше заради дупките. Тя не му каза къде ще ходят, само го предупреди да не се облича официално. Той излезе на верандата, когато тя спря пред къщата. Зевс го последва любопитно. Когато Елизабет излезе от колата и се появи на бледата светлина на верандата, Логан просто не можеше да откъсне поглед от нея.

И тя като него беше по джинси, но кремавата й блуза подчертаваше слънчевия загар на кожата й. Меднорусата й коса обгръщаше деколтето на блузата й без ръкави и Логан забеляза, че дори е подчертала със спирала миглите си. Изглеждаше едновременно позната и вълнуващо непозната.

Зевс изтопурка надолу по стълбите към нея, като махаше с опашка и скимтеше доволно.

— Здравей, Зевс, липсвах ли ти? Не сме се виждали само един ден. — Погали го по гърба, а той изскимтя умолително, преди да я близне по ръцете. — Ето това се казва поздрав — вдигна тя поглед към Тиболт. — Как си? Закъснях ли?

Той се помъчи да прикрие вълнението си:

— Добре съм. Не, идваш навреме. Радвам се, че си тук.

— Смяташе, че няма да дойда ли?

— Не е лесно да намериш мястото.

— Не и ако си живял тук през целия си живот. — Тя посочи към къщата и попита: — Значи тук живееш.

— Да, тук.

— Хубаво е — огледа Елизабет къщата.

— Отговаря ли на очакванията ти?

— До голяма степен. Стабилно, практично, някак скрито.

Той прие намека й с усмивка, после се обърна към Зевс и му нареди да остане на верандата. Слезе по стълбите.

— Добре ли ще му е навън?

— Да, няма да помръдне.

— Но няма да ни има с часове.

— Знам.

— Забележително.

— Така изглежда, обаче кучетата нямат усещане за време. След минутка ще забрави всичко друго, освен факта, че трябва да не мърда, но няма да знае защо.

— Откъде знаеш толкова много за кучетата и за обучението им? — поинтересува се тя.

— Предимно от книгите.

— Ама ти четеш ли?

— Да, учудена ли си? — усмихна се Логан.

— Ами да, не е лесно да влачиш книги, докато обикаляш пеша страната.

— Не и ако не ги задържаш, след като ги прочетеш.

Стигнаха до колата и когато Тиболт се запъти към вратата на шофьора, за да й я отвори, тя поклати глава:

— Може и да съм те поканила на среща, но няма да шофирам.

— А аз си мислех, че излизам с феминистка — възпротиви се той.

— Аз съм свободомислеща, обаче ти ще караш. И ще платиш сметката.

Той се засмя и я придружи до предната седалка от другата страна. След като Логан се настани зад волана, Елизабет погледна към верандата. Зевс изглеждаше объркан от случващото се и отново тихо изскимтя.

— Струва ми се тъжен.

— Сигурно наистина е. Рядко се разделяме.

— Лош човек — скара му се тя.

Логан се засмя на шеговития й тон и даде на заден.

— Към центъра ли да карам?

— Не, тази вечер ще ходим извън града. Карай към магистралата и после към океана. Отиваме на брега, но ще спрем в едно хубаво местенце. Ще ти кажа, когато наближим отбивката.

Тиболт я послуша и пое по притихналите пътища в сгъстяващия се сумрак. След няколко минути стигнаха магистралата и когато колата набра скорост, дърветата от двете им страни се размазаха. Върху пътя се проточиха сенки и в колата притъмня още повече.

— Е, разкажи ми за Зевс — подкани го тя.

— Какво те интересува?

— Каквото искаш да ми кажеш. Нещо, което не знам.

Можеше да й каже, че го е купил, понеже жената от една снимка е имала немска овчарка, но не го направи.

— Купих Зевс в Германия. Отлетях дотам и лично го избрах.

— Наистина ли?

Той кимна.

— В Германия овчарката е като гологлавия орел в Америка. Тя е символ на националната гордост и хората в кучкарниците приемат работата си много сериозно. Исках куче с хубаво и силно потекло, а в такива случаи е най-добре да отидеш до Германия. Зевс е от стар род на шампиони в шуцхунд.

— Какво е това?

— В шуцхунд се проверява не само дали кучето се подчинява, но и дали умее да следи и да защитава. Конкуренцията е огромна. Обикновено състезанието продължава два дни и по принцип победителите са най-интелигентните и поддаващи се на обучение кучета. И понеже кучетата от рода на Зевс са шампиони от дълги години, ги развъждат и за двете неща.

— И си го обучил сам? — попита тя впечатлена.

— Откакто той стана на шест месеца. Докато вървяхме от Колорадо, се занимавах с него всеки ден.

— Той е невероятно животно. Винаги можеш да го подариш на Бен, сигурно много ще се зарадва.

Тиболт не отговори.

Тя забеляза изражението му и се премести по-близо до него.

— Шегувах се, не бих ти отнела кучето.

Той усети топлината, която тялото й излъчваше.

— Имаш ли нещо против да те попитам как реагира Бен, когато му каза, че излизаш с мен тази вечер?

— Нямаше нищо против. Двамата с баба вече бяха планирали да гледат филми. Още през седмицата се уговориха кой филм ще си вземат.

— Често ли го правят?

— Преди постоянно, но сега е първият път след инсулта. Знам, че Бен много се вълнуваше. Баба прави пуканки и обикновено му позволява да остане до много късно.

— За разлика от майка му, разбира се.

— Разбира се — усмихна се тя. — А ти какво прави днес?

— Свърших някои неща в къщата. Почистих, изпрах, напазарувах, такива неща.

Тя изви вежда:

— Впечатлена съм, ти си истински домошар. Ако хвърлиш монета върху опънатата покривка, тя отскача ли?

— Естествено.

— Ще се наложи да научиш и Бен да го прави.

— Щом искаш.

Започваха да изгряват първите звезди и фаровете на колата осветяваха завоите по пътя.

— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.

— Обичаш ли раци?

— Обожавам.

— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?

— Дори не знам какво е това.

— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.

 

 

Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.

— Как се казва това място?

— „Танци и раци“.

— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.

— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.

— Не си идвала досега?

— Не съм, обаче било много забавно.

С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.

Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.

Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше „Моето момиче“ на „Темптейшънс“. Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.

— Охо! — надвика той глъчката.

Към тях се приближи слаба жена на около четирийсет години с червена коса и престилка.

— Здравейте — поздрави ги провлачено. — Вечеря или танци?

— И двете — отговори Елизабет.

— Малките ви имена?

Двамата се спогледаха.

— Елизабет… — каза той.

— И Логан — довърши тя.

Жената си записа имената им на едно листче.

— Последен въпрос — семейно или за забавление?

— Моля? — попита озадачено Елизабет.

Жената направи балонче с дъвката си.

— Нали сте идвали и преди?

— Не.

— Ето какво: ще седите на маса с други хора, тук е така. Никой не седи сам. Можете да поискате забавление, което означава, че ще ви настаним на по-енергична маса, а ако предпочетете семейно забавление, ще ви настаним на по-тихо място. Естествено, не мога да ви гарантирам каква маса ще ви се падне. Аз само питам. Е, какво да бъде? Семейно или за забавление?

Елизабет и Тиболт се спогледаха и стигнаха до един и същ извод.

— Забавление — отговориха едновременно.

Озоваха се на маса с шестима студенти от университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Сервитьорката им ги представи като Мат, Сара, Тим, Алисън, Меган и Стив, а студентите вдигнаха бутилките си и ги поздравиха в хор: „Здрасти, Логан! Здрасти, Елизабет! Ние се тъпчем яко!“

Тиболт едва се сдържа да не прихне заради сексуалния подтекст, но се озадачи, когато всички впериха изчаквателно погледи в тях.

Сервитьорката прошепна:

— Трябва да отговорите: „И ние искаме да се тъпчем яко, особено заедно с вас.“

Този път Логан и Елизабет наистина се засмяха и изпълниха ритуала.

Седнаха един срещу друг. Елизабет се оказа до Стив, който не скри факта, че я намира за много привлекателна, а Тиболт се озова до Меган, която не прояви никакъв интерес към него, понеже беше заинтригувана от Мат.

Пълничка изморена сервитьорка мина покрай тях и попита:

— Още раци?

— Тъпчем се по всяко време — отговориха студентите в хор. Навсякъде край тях Тиболт чуваше същия отговор. Другият отговор, който също се чуваше, гласеше: „Натъпкали сме се до пръсване!“, което явно означаваше, че компанията не иска повече раци. Напомняше му на филма „Представление на ужасите Роки Хорър“, където редовните посетители знаеха всички официални отговори, а новодошлите се учеха.

Храната беше първокласна. В менюто имаше едно-единствено нещо, приготвено по един-единствен начин, а всяко ведро раци беше придружено с още салфетки и лигавничета. Отпадъците трупаха в средата на масата — поредната традиция — и от време на време младежи с престилки минаваха да ги изгребат.

Както им обещаха, студентите бяха много енергични. Непрекъснато се шегуваха, проявяваха голям, но безобиден интерес към Елизабет, и на всеки, което допринесе съществено за глъчката, се полагаха по две бири. След вечеря Елизабет и Тиболт отидоха в тоалетната да се освежат. Когато излезе, тя го хвана под ръка.

— Готов ли си за едно клатене? — попита многозначително.

— Не съм сигурен. Как се прави?

— Да научиш този танц е равносилно на това да си южняк. Трябва да се научиш да се отпускаш, заслушан в океана и в ритъма на музиката.

— Явно си го правила и преди.

— Един-два пъти — призна тя престорено скромно.

— Ще ме научиш ли?

— Ще ти бъда партньорка. Обаче урокът започва в девет.

— Урокът ли?

— Всяка събота вечер. Затова е толкова претъпкано. Има уроци за начинаещи, а по-опитните си почиват. Ще правим, каквото ни кажат. Начало в девет.

— Колко е часът сега?

Тя погледна часовника си и заяви:

— Време е да се научиш да се клатиш.

 

 

Тя се оказа много опитна танцьорка, а това за щастие даде възможност и на него да се представи в по-добра светлина. Но най-хубавото от танца с нея беше почти електрическият заряд, който той усещаше при всяко докосване, и уханието на косата й, когато я завърташе — смесица от топлина и парфюм. Косата й се разроши от влажния въздух, кожата й лъсна от пот и Елизабет доби естествен и неукротим вид. От време на време тя го поглеждаше докато се отдалечаваше вихрено от него, и на устните й се появяваше многозначителна усмивка, сякаш прекрасно съзнаваше как му въздейства.

Когато оркестърът реши да направи почивка, той понечи да се дръпне от дансинга заедно с другите хора, но Елизабет го спря, когато от тонколоните прозвучах първите акорди на „Незабравима“ на Нат Кинг Коул. Тя вдигна поглед към него и той разбра какво трябва да направи.

Безмълвно сложи ръка на гърба й, хвана ръката й с другата я придърпа към себе си. Прикова поглед в нея и двамата бавно се понесоха в ритъма на музиката.

Тиболт смътно забеляза, че към тях на дансинга са се присъединили и други двойки. Музиката звучеше някъде далеч, а Елизабет се притисна толкова плътно в него, че той усещаше всяко нейно бавно и спокойно дихание. Затвори очи, когато тя положи глава на рамото му, и в този миг нищо друго нямаше значение. Нито песента, нито мястото, нито другите двойки край него. Само това, само тя. Той се отдаде на усещане за тялото й, притиснато към неговото, и двамата бавно се понесоха по осеяния със стърготини под, потънали в свят, създаден сякаш единствено за тях.

 

 

Докато се прибираха по тъмния път, Тиболт държеше ръката й и усети как палецът й бавно се плъзга по кожата му в тихото купе на колата.

Спря на алеята пред къщата си малко преди единайсет. Зевс вдигна глава, когато Тиболт изключи двигателя и се обърна към Елизабет.

— Прекарах прекрасна вечер — промърмори той. Очакваше тя да каже същото, но отговорът й го изненада:

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Добре — простичко отвърна той.

Кучето се изправи и размаха опашка, докато Тиболт помагаше на Елизабет да излезе от колата.

— Здравей, Зевс — провикна се тя.

— Ела — нареди му Тиболт и кучето скокна от верандата и хукна към тях. Започна да обикаля край тях, скимтейки радостно. Муцуната му беше полуотворена, докато кучето игриво търсеше вниманието им.

— Затъжил се е за нас — приведе се тя. — Нали, момче?

Зевс близна лицето й. Тя се изправи и се избърса.

— Това беше гадно.

— Не и за него — поясни Тиболт и я покани с жест към къщата. — Готова ли си? Предупреждавам те да не очакваш много.

— Имаш ли бира в хладилника?

— Да.

— Тогава не се тревожи.

Качиха се по стълбите. Тиболт отвори вратата и включи осветлението. Една-единствена лампа на стойка освети креслото до прозореца. В средата на помещението имаше ниска масичка само с две свещи отгоре. Срещу нея беше поставено неголямо канапе. И то, и креслото бяха покрити с тъмносини покривки, а зад тях имаше етажерка с книги. Спартанското обзавеждане завършваше празна стойка за списания и още една лампа на стойка.

Навсякъде блестеше от чистота. Тиболт се беше погрижил за това през деня. Чамовите дъски на пода бяха избърсани, прозорците — измити, навсякъде прахът беше обран. Логан не обичаше да е разхвърлено и мръсно, а постоянният прахоляк в Ирак го направи още по-голям чистник.

Елизабет огледа стаята, преди да влезе.

— Харесва ми — оповести тя. — Откъде взе мебелите?

— Бяха си в къщата.

— Затова си ги покрил.

— Именно.

— Нямаш ли телевизор?

— Не.

— Ами радио?

— Не.

— Какво правиш, когато си тук?

— Спя.

— И?

— Чета.

— Романи ли?

— Не — отговори той, но после размисли. — Всъщност прочетох няколко. Но предимно чета биографии и исторически книги.

— Ами книги по антропология?

— Имам една от Ричард Лийки, но не ми допадат тежките постмодернистични книги по антропология, които преобладават напоследък, пък и в Хамптън трудно можеш да намериш такава литература.

Елизабет обиколи мебелите и плъзна пръст по калъфите им.

— За какво пише той?

— Кой? Лийки ли?

— Да, Лийки — усмихна се тя.

Логан стисна устни и се помъчи да подреди мислите си:

— Традиционната антропология проявява интерес предимно към пет области: кога е започнало развитието на човека, кога е започнал да върви изправен, защо има толкова много човекоподобни видове, защо и как са се развили те и какво означава всичко това за еволюционната история на съвременния човек. В книгата на Лийки става дума предимно за последните четири проблема, като е поставен специален акцент върху начина, по който изработването на оръдия на труда и на оръжия е повлиял на еволюцията на хомо сапиенс.

Елизабет видимо се забавляваше, но беше и впечатлена.

— Какво стана с бирата? — подсети го тя.

— Ей сега. Настанявай се.

Върна се с две бутилки и с кутия кибрит. Елизабет беше седнала по средата на канапето. Той й подаде едната бутилка, настани се до нея и остави кибрита върху масата.

Тя веднага го взе и запали една клечка, загледана в малкото пламъче. С плавно движение го поднесе към фитилите на двете свещи, после духна клечката.

— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.

— Ни най-малко.

Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното й лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.

— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.

— Не.

— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…

— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.

— Понеже ти е шефка ли?

— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.

— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.

— Не казах това, а че не съм сигурен.

— Което значи „не“.

— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?

— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.

Той знаеше кога да замълчи, но когато вдигна ръка, усети как тя се накланя и се притиска към него.

— Отначало това не ме притесняваше — каза Елизабет. — Бях толкова заета с Бен и с училището, че не обръщах достатъчно внимание. Но по-късно, когато продължи да ми се случва, взех да се чудя какво ми има. Задавах си всякакви откачени въпроси. Къде греша? Къде не внимавам достатъчно? Странно ли мириша? — Тя се помъчи да се усмихне, но не можа да прикрие напълно тъгата и съмнението, които я измъчваха. — Нали ти казах, шантави работи. От време на време се запознавах мъж, с когото смятах, че се разбираме добре, а той изведнъж преставаше да ми се обажда. И не само това, а ако случайно го срещнех някъде после, се държеше, все едно съм чумава. Не го проумявах. Това ме тревожеше и ме нараняваше. С течение на времето вече не можех да обвинявам само мъжете и накрая стигнах до извода, че нещо не е наред със самата мен. Че може би просто ми е отредено да живея сама.

— Всичко ти е наред — увери я Логан и стисна окуражително ръката й.

— Дай ми шанс, сигурна съм, че ще откриеш нещо.

Тиболт усети болката й, прикрита с шегата.

— Не, съмнявам се.

— Много си мил.

— Откровен съм.

Тя се усмихна и отпи от бирата си.

— В повечето случаи.

— Не смяташ, че съм откровен, така ли?

— В повечето случаи, нали ти казах?

— Какво означава това?

Тя остави бутилката си на масата и опита да събере мислите си:

— Според мен си страхотен. Умен, трудолюбив, мил и се държиш невероятно с Бен. Знам го или поне така ми се струва, защото това виждам. Обаче съмнението ми пораждат нещата, които премълчаваш. Уверявам сама себе си, че те познавам, а като се замисля, се оказва, че не е така. Какъв си бил в колежа? Не знам. Какво се е случило след това? Не знам. Знам, че си бил в Ирак и че идваш пеша от Колорадо, но не знам причината. Когато те попитам, отговаряш, че в Хамптън ти допада. Ти си интелигентен и имаш колежанска диплома, а се задоволяваш да работиш в кучкарник на минимална заплата. Попитам ли те за причината, отговаряш, че обичаш кучета. — Тя прокара ръка през косата си. — Работата е там, че според мен ми казваш истината, но не цялата. А онова, което пропускаш, всъщност ще ми помогне да разбера кой си.

Докато я слушаше, Тиболт се помъчи да не мисли за всичко друго, което не й беше казал. Знаеше, че не може да сподели всичко, никога не би могъл да й го каже. Не би могла да го разбере, но все пак… му се искаше тя да узнае що за човек е всъщност. Най-голямото му желание беше Елизабет да го приеме.

— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.

Тя поклати глава:

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…

— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.

Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:

— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?

Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.

— В известен смисъл — отговори.

Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината й сякаш отприщи нещо в него.

— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в „Старбъкс“ им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…

Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.

Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.

— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.

Той продължи с дрезгав глас:

— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.

Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето й беше пребледняло.

— Ужасно съжалявам…

Той сякаш не я чуваше.

— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.

Той замълча и погледна към Елизабет. Въпреки мъчителните спомени остана поразен от красотата й и от тъмнозлатистата й коса.

Гледаше го със състрадание.

— Не знам какво да кажа.

— И аз не знам. Все още не знам — сви рамене той.

— Нали знаеш, че нямаш вина?

— Да — промърмори той, — но историята не свършва до тук. — Той покри ръцете й със своите, съзнавайки, че е стигнал твърде далеч и вече не може да спре. — Виктор все говореше за съдбата, много вярваше в тези неща и през последния ден, който прекарахме заедно, ми каза, че ще позная отреденото от съдбата ми, когато го срещна. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Чувах думите му непрекъснато и малко по малко осъзнах, че макар да не знам къде да търся съдбата си, явно не е в Колорадо. Приготвих си раницата и реших да поема на път. Майка ми смяташе, че съм си изгубил ума, обаче с всяка стъпка по пътя имах усещането, че възвръщам целостта си. Сякаш точно пътешествието беше лекарството, от което се нуждаех. А когато пристигнах в Хамптън, не почувствах необходимост да продължа. Това беше мястото, до което трябваше да стигна.

— И ти остана.

— Да.

— А съдбата ти?

Той не отвърна. Разкри й истината толкова, колкото можеше да си позволи, а не искаше да я лъже. Вгледа се в ръката й под своята и неочаквано му се стори, че всичко това не е редно. Съзнаваше, че трябва да сложи край, преди историята да се задълбочи повече. Да стане от канапето и да я изпрати до колата й. Да й пожелае лека нощ и да замине от Хамптън преди изгрев-слънце. Ала не можеше да го каже, не можеше да се застави да се надигне от канапето. Нещо друго го бе обзело и той се обърна към нея невероятно смаян. Беше прекосил половината страна, търсейки една жена, която познаваше само по снимка, а накрая постепенно и безвъзвратно се бе влюбил в тази съвсем реална, уязвима и чувствителна жена, която го караше да се чувства жив, както не се бе чувствал от края на войната. Тиболт не разбираше напълно случващото се, но никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен.

Съдейки по изражението й, явно и тя се чувстваше по същия начин, затова нежно я придърпа към себе си. Когато лицето й доближи до неговото, той усети топлия й дъх, докосна устните й със своите веднъж, после втори път, преди накрая да се слеят завинаги.

Зарови ръце в косата й я целуна с цялото си същество, вложи всичко, което искаше да му се случи. Тя измърка доволно, когато той я прегърна. Логан леко разтвори устни, усети езика й със своя и изведнъж почувства, че тя е неговата половинка, че случващото се помежду им е най-хубавото и за двамата. Целуна бузата и шия й, лекичко я ухапа и после отново целуна устните й. Изправиха се от канапето и той безмълвно я поведе към спалнята.

Любиха се бавно. Тиболт се надвеси над Елизабет, призна шепнешком любовта си и усети как го изпълва желание тази нощ да не свършва никога. Усети как тялото му тръпне от наслада отново и отново. А после тя се сгуши доволно в прегръдките му. Разговаряха, смяха се и се целуваха, после се любиха отново и накрая Логан се излегна до нея, взря се в очите й и нежно плъзна пръст по бузата й. Усети в него да напират думи, които не си беше представял, че може да каже на някого.

— Обичам те, Елизабет — прошепна, напълно убеден, че казва истината.

Тя взе ръката му и целуна пръстите му един по един:

— И аз те обичам, Логан.