Агата Кристи
Нула часът — развръзката (8)

6.

Лейди Тресилиън посрещна господин Тревъс с явно задоволство.

Двамата потънаха общи спомени и в разговор за общи познати.

След половин час лейди Тресилиън въздъхна доволно:

— О, беше много хубаво! Няма нищо по-приятно от това да си кажеш клюките и да си спомниш старите скандални случки.

— Малка доза злословие — съгласи се господин Тревъс — придава аромат на живота.

— Впрочем — започна тя — какво мислите за нашия вариант на „вечния триъгълник“?

Господин Тревъс я погледна дискретно.

— Какъв триъгълник?

— Само не ме убеждавайте, че не сте забелязали! Невил и неговите съпруги.

— О, това ли! Сегашната госпожа Стрейндж е изключително привлекателна млада жена.

— Одри също — допълни лейди Тресилиън.

— Да, тя има чар — съгласи се той.

Възрастната дама възкликна:

— Да не искате да кажете, че можете да разберете един мъж, който е напуснал Одри — жена с изключителни качества — заради… някаква си Кей!

— Напълно. Често се случва — повтори спокойно той.

— Отвратително. Ако бях мъж, щях бързо да се уморя от Кей и да ми се прииска никога да не съм извършвал такава глупост!

— И това се случва често. Тези неочаквани увлечения на страстта — продължи господин Тревъс все така безстрастно — рядко продължават дълго.

— И какво става после? — настоя тя.

— Обикновено страните се… хм, приспособяват. Много често следва втори развод. Мъжът се оженва за трета партньорка — някоя отзивчива душа.

— Глупости! Невил не е многоженец, независимо от наблюденията ви от вашите клиенти.

— Понякога се възстановява първият брак.

— Не и това! Одри е прекалено горда.

— Мислите ли?

— Сигурна съм. Не клатете глава по този многозначителен начин!

— От моя личен опит — каза господин Тревъс — зная, че жените изобщо нямат гордост или ако я имат, тя е съвсем незначителна, когато стане дума за любовна връзка. Гордостта често е в думите им, но никога не определя действията им.

— Вие не познавате Одри. Тя бе отчаяно влюбена в Невил. Може би прекалено влюбена. Когато той я напусна заради това момиче (въпреки че не виня само него — момичето го преследваше неотлъчно, а знаете какви са мъжете!), тя не искаше да го вижда повече.

Господин Тревъс се изкашля тихо.

— И все пак — настоя — тя е тук!

— Така е — отвърна лейди Тресилиън с досада. — Не претендирам, че съм в крак с тези модерни разбирания. Предполагам, че Одри е тук само за да покаже, че пет пари не дава и че за нея това вече няма значение!

— Твърде е възможно — вметна господин Тревъс. — Разбира се, че би могла да си самовнуши и това.

— Искате да кажете — възкликна лейди Тресилиън, — че според вас тя все още е привързана към Невил и че… о, не! Не мога да повярвам такова нещо!

— Възможно е! — каза той.

— Няма да го допусна — отсече лейди Тресилиън. — Няма да го допусна в моя дом.

— Вие сте объркана, нали? — попита господин Тревъс проницателно. — Чувства се някакво напрежение. То витае във въздуха.

— Значи и вие го забелязахте? — отвърна рязко старата дама.

— Да, и трябва да призная, че съм озадачен. Истинските подбуди на отделните страни са неясни, по мое мнение положението е взривоопасно. Всеки миг може да последва експлозия.

— Престанете да говорите както Гай Фокс, а ме посъветвайте как да постъпя.

Той разпери ръце.

— Наистина не зная какво да ви кажа. Сигурен съм, че всичко се фокусира в една точка. Бихте могли да я изолирате, но остават твърде много неясноти.

— Нямам намерение да моля Одри да си замине — каза лейди Тресилиън. — Доколкото имам поглед върху нещата, тя се държи безупречно в една много сложна ситуация. Тя е любезна, но сдържана. Намирам, че поведението й е безукорно.

— О, напълно — отвърна господин Тревъс. — Напълно. Но в същото време това поведение оказва изключително силно въздействие върху младия Невил Стрейндж.

— Невил — заяви лейди Тресилиън — не се държи добре. Ще поговоря с него за това. Но и през ум не би ми минало да го изхвърля от къщата. Матю го приемаше като свой син.

— Зная.

Тя въздъхна. Каза тихо:

— Знаете ли, че Матю се удави на това място?

— Да.

— Много хора се изненадаха, че останах тук. Колко са глупави. Тук винаги съм била близо до Матю. Всичко вкъщи ми напомня за него. На всяко друго място бих се чувствала самотно и странно. — Помълча и после продължи: — Първо се надявах, че скоро ще го последвам. Особено когато здравето ми се разклати. Но, изглежда, съм от онези скърцащи порти, от онези вечни инвалиди, които никога не умират. — Тя тупна ядно възглавницата. — Трябва да призная, че това никак не ми харесва. Винаги съм се надявала, че когато ми дойде времето, решителният миг ще настъпи бързо. Че ще срещна смъртта лице в лице, а няма да я усещам как се промъква край мене, плътно до мен, като ме принуждава да изпитвам униженията на болестта. Все по-безпомощна, все по-зависима от другите!

— Зависима, но от предани хора, сигурен съм в това. Имате вярна прислужница, нали?

— Барет? Тази, която ви доведе. Утехата на моя живот! Вярна е като стар боен кон. Абсолютно предана. От години е с мен.

— Бих казал също, че е щастие да имате до себе си и госпожица Олдин.

— Прав сте. Щастлива съм с Мери.

— Роднина ли ви е?

— Далечна братовчедка. Едно от онези всеотдайни същества, които вечно жертват себе си за доброто на другите. Грижеше се за баща си — интелигентен, но ужасно придирчив мъж. Когато той почина, я поканих да живее с мен и благослових деня, в който тя дойде. Нямате представа колко ужасни са повечето компаньонки. Лекомислени, досадни същества. Подлудяват те със своята глупост. Стават компаньонки само защото не са годни за нищо друго. Прекрасно е да имаш Мери, тя е толкова начетена и интелигентна. Има ум като бръснач. Чела е много и задълбочено и с нея може да се разговаря на всяка тема. И е не само интелигентна, но и добра домакиня. Води домакинството отлично, прислужниците са доволни от нея. Справя се и с кавги, и с прояви на ревност. Не разбирам как успява. Предполагам, че се дължи на нейната тактичност.

— Отдавна ли е при вас?

— От дванайсет години, че и повече. Тринайсет или четиринайсет. Винаги е била утеха за мен.

Господин Тревъс кимна.

Неочаквано лейди Тресилиън попита, като го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи:

— Какво има? Тревожи ли ви нещо?

— Дреболия — отвърна той. — Чиста дреболия. Наблюдателна сте.

— Обичам да наблюдавам хората — поясни лейди Тресилиън. — Винаги усещах, когато нещо безпокоеше Матю. — Въздъхна и се отпусна на възглавниците. — Сега трябва да ви пожелая лека нощ. — Това бе кралско отпращане, нямаше нищо нелюбезно в него. — Много съм уморена. Но удоволствието за мен бе много голямо. Пак да дойдете.

— Ще се възползвам от милата покана. Надявам се, че не съм ви отегчил с приказки.

— О, не. Умората настъпва винаги неочаквано. Моля ви, преди да си тръгнете, позвънете вместо мен.

Господин Тревъс дръпна енергично шнура на старомодния звънец, в края на който висеше огромен пискюл.

— Истинска антика — забеляза.

— Звънецът ли? Не мога да търпя модерните електрически звънци. Половината от времето са повредени и само си правите труда да ги натискате! Този тук действа безотказно. Звъни в стаята на Барет на горния етаж. Звънецът виси над леглото й. Така тя идва веднага. Ако се забави, дърпам звънеца отново.

Когато господин Тревъс излезе от стаята, той чу за втори път звънеца и долови подрънкването му някъде над главата си. Погледна нагоре и забеляза шнура, който минаваше по тавана. Барет се спусна забързано по стълбите, мина край него и влезе при господарката си.

Господин Тревъс слезе бавно долу, без да се възползва от малкия асансьор. На лицето му бе изписано колебание.

Откри цялата компания в салона и Мери Олдин веднага му предложи партия бридж, но той отказа любезно с аргумента, че трябва да си тръгва.

— Моят хотел — поясни — е старомоден. Надали гостите се връщат след полунощ.

— Има много време дотогава, едва десет и половина е — опита се да го спре Невил. — Сигурно няма да заключат?

— О, не. Всъщност съмнявам се дали изобщо заключват през нощта. Затварят в девет, но вратата се отваря със завъртане на дръжката. Изглежда, местните хора са доста лековерни, но навярно имат основание да се доверяват на честността на съгражданите си.

— Естествено никой не заключва вратата си през деня — каза Мери. — Нашата остава широко отворена през целия ден, но нощем я заключваме.

— Как изглежда хотел „Балморъл Корт“? — попита Тед Латимър. — Сградата е необичайна, изглежда като грешка от средата на Викторианската епоха.

— Заслужава името си — каза господин Тревъс. — И има солидни викториански удобства. Удобни легла, добра кухня, просторни викториански гардероби. Огромни бани с махагонова облицовка.

— Не споменахте ли в началото, че нещо ви е раздразнило? — попита Мери.

— О, да. Предварително бях резервирал с писмо две стаи на партера. Имам болно сърце и изкачването по стълби ми е противопоказно. Когато пристигнах, бях възмутен, че стаите са заети. Вместо тях ми предоставиха две други (трябва да си призная, много приятни) на горния етаж. Възразих, но, изглежда, предишният наемател, който този месец е трябвало да замине за Шотландия, се е разболял и не е в състояние да освободи стаите.

— Предполагам, че е господин Лукън — каза Мери.

— Мисля, че така се казва. При тези обстоятелства трябваше да намеря решение. За щастие има асансьор, така че наистина нямах проблеми.

— Тед, защо не се преместиш в „Балморъл Корт“? Ще бъдеш много по-близко — предложи Кей.

— О, не мисля, че мястото е подходящо за мен.

— Съвсем вярно, господин Латимър — отвърна господин Тревъс. — Няма да се чувствате в свои води.

Кой знае защо, Тед Латимър се изчерви.

— Не разбирам какво имате предвид — каза.

Мери Олдин почувства настъпилото объркване и побърза да спомене за сензацията на деня във вестниците.

— Прочетох, че са задържали мъжа, свързан с онзи случай с трупа в Кентиш Таун — съобщи тя.

— Това е вторият задържан — каза Невил. — Дано този път да са хванали истинския.

— Едва ли ще могат да го задържат дълго, дори и да е така — отбеляза господин Тревъс.

— Недостатъчно доказателства? — попита Ройд.

— Да.

— Все пак — каза Кей. — Предполагам, че накрая винаги се намират доказателства.

— Невинаги, госпожо Стрейндж. Ще се изненадате, ако разберете колко много хора, извършили престъпления, се разхождат из страната свободни и необезпокоявани.

— Искате да кажете, че не са ги открили?

— Не само това. За един мъж — той спомена някакъв нашумял преди две години случай — полицията знае, че е убил две деца, знае го без съмнение, но е безсилна. Мъжът имаше алиби, потвърдено от двама свидетели. Въпреки че алибито е фалшиво, това не може да се докаже. И убиецът се разхожда свободно.

— Какъв ужас! — възкликна Мери.

Томас Ройд изтръска лулата си и каза тихо и замислено:

— Това потвърждава убеждението ми, че понякога е оправдано човек сам да раздава правосъдие.

— Какво имате предвид, господин Ройд?

Томас започна да тъпче отново лулата си. Гледаше замислено ръцете си и взе да обяснява с накъсани и несвързани изречения:

— Да предположим, че сте разбрали… за някаква мръсна работа… разбрали сте, че мъжът, който я е извършил, е неподвластен на закона… че ще остане ненаказан… В този случай смятам… оправдано е да се прибегне до саморазправа.

Господин Тревъс възрази енергично:

— Изключително вредна теория, господин Ройд! Подобно действие би било напълно противозаконно!

— Не смятам. Изхождам от това, че фактите са потвърдени, но законът е безсилен!

— Въпреки това персоналните действия не могат да бъдат извинени.

Томас се усмихна кротко.

— Не мога да се съглася — възрази. — Ако трябва да се извие нечий врат, готов съм да поема отговорността за това!

— След което сам ще попаднете под ударите на закона!

Все така усмихнат, Томас каза:

— Ще трябва да внимавам, разбира се… Наистина трябва да можеш да надхитриш закона…

— Ще те хванат, Томас — изрече Одри с ясен глас.

— Така е — отвърна той. — Мисля, че не бива да се захващам.

— Някога се сблъсках с един случай — започна господин Тревъс, но спря. Каза с нотка на извинение: — Виждате ли, криминологията ми е хоби.

— Моля, продължете — подкани го Кей.

— Имам доста богат опит в криминалните дела — обясни възрастният адвокат. — Но само няколко от тях са наистина интересни. Повечето убийци бяха отчайващо скучни и много недалновидни. Но мога да ви дам един интересен пример.

— О, да — каза Кей. — Обичам убийствата.

Господин Тревъс заговори бавно, като очевидно подбираше грижливо думите си:

— Става дума за едно дете. Няма да споменавам възрастта и пола му. Фактите бяха следните. Две деца стреляли с лък. Едното пуснало стрелата право в другото, ранило го смъртоносно и детето починало. Имаше следствие, детето, което стреляло, бе напълно обезумяло, инцидентът бе посрещнат със съчувствие и симпатия към нещастния извършител. — Той замълча.

— Това ли е цялата история? — попита Тед Латимър.

— Това. Достоен за съжаление инцидент. Но историята има и друга страна. Малко преди инцидента някакъв фермер случайно минал по пътеката в близката гора. На малка просека той забелязал дете, което тренирало стрелба с лък.

Той замълча, за да им даде възможност да вникнат в смисъла на казаното.

— Според вас — възкликна Мери Олдин недоверчиво — не е било инцидент, а съзнателно деяние?

— Не зная — отвърна господин Тревъс. — Така и никога не разбрах това. Но на следствието бе отбелязано, че децата не умеели да стрелят с лък и са стреляли непохватно и необмислено.

— А не беше ли така?

— За едно от децата естествено не!

— Какво направи фермерът? — попита Одри, притаил дъх.

— Нищо. Дали е постъпил правилно или не, не можах да отсъдя. Бъдещето на детето се поставяше на карта. Той смяташе, че всяко дете може да бъде оправдано поради липса на доказателства.

— Но вие самият не сте се съмнявали какво се е случило?! — възкликна Одри.

— Аз лично съм на мнение, че това бе едно изключително оригинално убийство, убийство, извършено от дете, което бе обмислило предварително всички подробности — каза господин Тревъс сериозно.

— Имаше ли мотив? — попита Тед Латимър.

— О, да, мотив имаше. Детски заяждания и обиди, достатъчни, за да разпалят омраза. Децата намразват лесно…

— Но да замислиш убийство? — извика Мери.

Господин Тревъс кимна:

— Да, замисълът бе чудовищен. Едно дете, спотаило в сърцето си смъртоносния план, тайно тренира ден след ден и накрая — непохватна стрелба… катастрофата, престорената мъка и отчаянието. Бе невероятно… толкова невероятно, сигурно съдът нямаше да повярва.

— Какво стана с… детето? — попита Кей любопитно.

— Мисля, че си смени името — каза господин Тревъс. — Налагаше се поради нашумялото следствие. Днес детето е пораснало и е някъде по света. Въпросът е дали все още носи в гърдите си онова отмъстително сърце? — Додаде замислено: — Мина много време, но аз и днес ще позная моя малък убиец.

— Едва ли — възрази Ройд.

— О, да. То имаше една физическа особеност. Но няма повече да ви занимавам с темата. Не е много приятна. Наистина вече трябва да тръгвам.

Изправи се.

— Ще пийнете ли преди това? — попита Мери.

Чашите бяха на масата в другия край на стаята.

Томас Ройд, който бе наблизо, пристъпи и отвори бутилката с уиски.

— Уиски със сода, господин Тревъс? Латимър, а за вас?

— Вечерта е приятна. Да излезем за малко — предложи тихо Невил на Одри.

Тя стоеше до прозореца и гледаше към окъпаната в лунна светлина тераса. Той мина покрай нея и застана отвън в очакване. Тя се обърна към стаята и бързо поклати глава:

— Не, уморена съм. Мисля да си лягам.

Прекоси стаята и излезе. Кей се прозя широко.

— И на мене ми се доспа. А на тебе, Мери?

— Да, струва ми се. Лека нощ, господин Тревъс. Погрижи се за господин Тревъс, Томас.

— Лека нощ, госпожице Олдин. Лека нощ, господин Стрейндж.

— Утре ще дойдем на обяд, Тед — каза Кей. — Бихме могли да се изкъпем, ако все още е топло.

— Добре, ще ви чакам. Лека нощ, госпожице Олдин.

Двете жени излязоха.

Тед Латимър каза любезно на господин Тревъс:

— Аз съм във вашата посока, сър. Минавам край хотела на път за ферибота.

— Благодаря, господин Латимър. Ще се радвам, ако ме придружите.

Господин Тревъс, изглежда, не бързаше, въпреки че бе съобщил за намерението си да тръгва. Отпивайки от питието си с отмерено удоволствие, заразпитва Томас Ройд за живота в Малая.

Той отговаряше едносрично. Битовите подробности бяха национална тайна, ако се съдеше по това с какъв труд адвокатът измъкваше информация от него. Ройд сякаш бе потънал в собствените си мисли, от които се откъсваше с усилие, за да отговори на въпросите му.

Тед Латимър се раздвижи. Изглежда, изпитваше досада и нетърпение и желаеше да си тръгне. Неочаквано той ги прекъсна:

— Почти бях забравил. Донесох няколко плочи, които искаше Кей. Оставих ги в антрето. Ще ги внеса тук. Ще й кажете ли утре за тях, Ройд?

Другият кимна. Тед излезе от стаята.

— Твърде неспокойна натура — промърмори господин Тревъс.

Ройд изсумтя в отговор.

— Май е приятел на госпожа Стрейндж? — предположи старият адвокат.

— На Кей Стрейндж — уточни Томас.

— Да — усмихна се господин Тревъс. — Нея имах предвид. Едва ли би могъл да е приятел на първата госпожа Стрейндж.

Ройд заяви решително:

— Не, не би могъл.

Уловил насмешливия поглед на другия, той допълни, като се изчерви леко:

— Имам предвид, че…

— О, добре разбирам какво имате предвид, господин Ройд. А вие самият сте приятел на госпожа Одри Стрейндж, нали?

Томас Ройд натъпка бавно лулата си с тютюн от торбичката. Не откъсваше поглед от лулата. Каза или по-скоро измърмори:

— Хм… да. В известен смисъл. Израснахме заедно.

— Сигурно е била очарователно момиче?

Томас Ройд каза нещо, което прозвуча като „хм… ъм“.

— Малко неловко е да приемаш едновременно и двете госпожи Стрейндж в къщата, нали?

— О, да… доста.

— Трудна ситуация за първата госпожа Стрейндж.

Ройд пламна.

— Изключително трудна.

Господин Тревъс се поприведе. Въпросът му прозвуча остро:

— Тя защо дойде, господин Ройд?

— Е, предполагам — гласът му прозвуча неясно, — че не е искала да откаже.

— Да откаже? На кого?

Ройд се размърда неловко.

— Всъщност мисля, че тя идва тук винаги по това време на годината — в началото на септември.

— И лейди Тресилиън е поканила Невил Стрейндж и новата му съпруга по същото време? — В гласа на стария джентълмен се долови учтива нотка на недоверие.

— Що се отнася до това, мисля, че Невил се е самопоканил.

— В такъв случай той е желаел това съвпадение?

Ройд се размърда смутено. Повтори, като избягваше погледа на другия:

— Така предполагам.

— Любопитно — каза господин Тревъс.

— Стореното е глупост — отбеляза Томас Ройд, като положи усилие фразата да е по-дълга.

— Малко е неловко — отвърна събеседникът му.

— В днешно време хората правят такива неща — рече Томас Ройд неопределено.

— Питам се — продължи господин Тревъс — дали идеята не е била на някой друг?

Ройд го погледна.

— Чия би могла да бъде?

Адвокатът въздъхна:

— По света има толкова много мили приятели, винаги готови да устройват живота на другите, да предлагат неща, с които другите не са съгласни.

Той замълча, когато Невил Стрейндж се появи пред остъклената врата. В същия момент откъм приемната влезе Тед Латимър.

— Какво носиш, Тед?

— Грамофонни плочи за Кей. Помоли ме да ги донеса.

— Така ли? Не ми е казвала.

Между двамата настъпи объркване, после Невил се запъти към подноса с напитките и си наля чаша уиски. Изглеждаше възбуден и нещастен и дишаше тежко.

Господин Тревъс бе чул някой да нарича Невил „този беден щастливец Стрейндж, който получава всичко на света, което би могъл да си пожелае“. Но в този момент той изобщо не приличаше на щастливец.

Томас Ройд, изглежда, реши, че с появата на Невил неговите задължения на домакин се изчерпват. Той излезе от стаята, без дори да се опита да пожелае лека нощ, и стъпките му бяха малко по-забързани от обикновено. Приличаше почти на бягство.

— Великолепна вечер — каза господин Тревъс любезно, като остави чашата си. — Изключително… хм… поучителна.

— Поучителна? — Невил вдигна вежди.

— Получихте информация за Малая — предположи Тед, като се усмихна широко. — Трудно е да измъкнеш отговор от мълчаливеца Томас.

— Изключителен младеж е този Ройд — изрече Невил. — Мисля, че винаги си е бил такъв. Само пуши тази ужасна лула, слуша и казва понякога „хм“ и „ъх“ и изглежда мъдър като сова.

— Може би мисли повече — отбеляза господин Тревъс. — А сега наистина е време да се сбогувам.

— Трябва пак да посетите в скоро време лейди Тресилиън — каза Невил, докато изпращаше двамата мъже до антрето. — Действате й изключително ободряващо. Тя има толкова малко контакти с външния свят. Чудесна е, нали?

— Да, наистина. Изключително приятен събеседник.

Господин Тревъс облече внимателно пардесюто си, завърза шала и след повторно сбогуване тръгна заедно с Тед Латимър.

„Балморъл Корт“ бе само на стотина метра, зад един завой на шосето. Издигаше се мрачно и заплашително — първият преден пост на един воюващ провинциален път.

Фериботът, който щеше да използва Тед Латимър, бе на двеста-триста метра по-надолу, там, където реката се стесняваше.

Господин Тревъс спря пред вратата на „Балморъл Корт“ и подаде ръка.

— Лека нощ, господин Латимър. Ще останете ли по-дълго тук?

Тед се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Зависи, господин Тревъс. Още не съм имал време да скучая.

— Не, разбира се. Предполагам, че както повечето днешни младежи най-много се боите от скуката, но мога да ви уверя, че има и по-страшни неща.

— Какви например? — Гласът на Латимър бе топъл и приятен, но в него се чувстваше и нещо друго трудно доловимо.

— О, оставям го на вашето въображение, господин Латимър. Не бих си позволил да ви съветвам. Съветите на такъв стар досадник като мен неизменно се приемат с недоволство. Сигурно така е редно, кой знае? Но ние, старите глупци, обичаме да мислим, че животът ни е научил на нещичко. Разбирате ли, натрупали сме доста жизнен опит.

Облак бе засенчил луната. Пътят бе много тъмен. Изведнъж от мрака се появи мъжки силует, който се заизкачва по хълма към тях. Бе Томас Ройд.

— Разходих се до ферибота — каза той неясно, захапал лулата си. — Това ли е вашият хотел? Май са ви заключили.

— О, не вярвам — отвърна господин Тревъс.

Той завъртя голямата месингова топка и вратата се отвори.

— Ще ви изпратим вътре — каза Ройд.

Тримата влязоха в преддверието. То бе осветено слабо от електрическа крушка. Не се виждаше никой и те доловиха миризма от отминала вечеря, от прашно кадифе и скъпи мебели.

На вратата на асансьора висеше табелка „Асансьорът не работи“.

— Господи! — възкликна ядосано господин Тревъс. — Каква досада! Ще трябва да изкача пеш всички тези стъпала.

— Много неприятно — изрече Ройд. — Няма ли служебен или товарен асансьор?

— Боя се, че не. Този се използва за всичко. Нищо, няма да бързам. Лека нощ на двамата.

Той се заизкачва бавно по широкото стълбище. Ройд и Латимър му пожелаха лека нощ и излязоха на тъмната улица. За миг настъпи мълчание, после Ройд каза решително:

— Е, хайде, лека нощ.

— Лека нощ. До утре.

— Да.

Тед Латимър тръгна с лека стъпка надолу към ферибота. Томас Ройд постоя, загледан подире му, после пое в противоположната посока към Гълс Пойнт.

Луната изплува иззад облака и Солткрийк отново се окъпа в сребриста светлина.