Агата Кристи
Нула часът — развръзката (26)

12.

В антрето Мери Олдин пресрещна старши инспектор Батъл.

— Мога ли да говоря с вас за момент, инспекторе?

— Разбира се, госпожице Олдин. Да влезем ли тук?

Той отвори вратата на трапезарията. Хърстъл бе вдигнал закуската.

— Искам да ви попитам нещо, инспекторе. Сигурно не смятате, не допускате, че това ужасно престъпление е извършено от някого от нас? Трябва да е бил някой чужд! Някой маниак!

— Може би не сте далеч от истината, госпожице Олдин. Ако не греша, думата маниак добре характеризира престъпника. Но не е външен човек.

Очите й бяха широко отворени.

— Мислите, че в този дом има луд?

— Вие си представяте някой със запенена уста и обърнати очи. Маниакът не изглежда така. Някои от особено опасните луди криминални престъпници изглеждат по-нормално от нас. Обикновено става дума за някаква мания. Някаква идея фикс, която е обсебила разума и го разрушава постепенно. Това са убедителни, разумни хора, които идват при вас и се оплакват, че ги преследват и шпионират, и понякога вие мислите, че всичко това е истина.

— Сигурна съм, че тук никой няма мания за преследване.

— Дадох го само като пример. Има и други форми на лудост. Но мисля, че който и да е извършил престъплението, е бил обсебен от единствената мисъл, която го е занимавала толкова дълго, че накрая всичко друго буквално е загубило смисъл и значение.

Мери потрепери и каза:

— Има нещо, което, струва ми се, трябва да знаете.

Тя спомена накратко за вечерята с господин Тревъс и за историята, която той бе разказал.

— И той каза, че би могъл да познае този човек? Впрочем жена или мъж? — запита с любопитство старши инспектор Батъл.

— Историята се отнасяше за някакво момче, но всъщност господин Тревъс не го каза изрично. Сега си спомням, че той дори заяви ясно, че няма да разкрие пола или възрастта.

— Така ли? Доста интересно. И можел да познае детето по някаква определена физическа особеност?

— Да.

— Може би по някакъв белег. Има ли белег някой тук?

Преди да отговори, Мери се поколеба:

— Не съм забелязала.

— Хайде, госпожице Олдин — усмихна се той. — Вие сте забелязали нещо. Ако е така, не мислите ли, че няма начин да не го забележа?

— Не съм… забелязала нищо подобно — поклати тя глава.

Но той видя, че тя бе озадачена и разстроена. Думите му очевидно я бяха навели на някаква много неприятна мисъл. Искаше му се да разбере за какво става дума, но опитът го бе научил, че ако в този момент я притиснеше, нямаше да постигне нищо.

Заговори отново за господин Тревъс.

Мери му разказа за трагичния ход на събитията през онази вечер. Известно време Батъл й задаваше въпроси. После каза тихо:

— Това е нещо ново за мен. Никога по-рано не съм се сблъсквал с такъв случай.

— Какво имате предвид?

— Никога не съм попадал на убийство, извършено само с помощта на табелка, закачена на асансьора.

Тя изглеждаше ужасена.

— Наистина ли мислите, че…

— Че е било убийство? Разбира се, че е било. Бързо оригинално убийство. Могло е, разбира се, да не успее, но е успяло.

— Само защото господин Тревъс е знаел…

— Да, защото е могъл да насочи вниманието ни към едно определено лице. Ние започнахме на тъмно. Но сега видяхме искрица светлина и с всяка изминала минута случаят става все по-ясен. Ще ви кажа нещо, госпожице Олдин. Това убийство е било запланувано предварително до най-малки подробности. И искам да запомните едно — нека никой не знае какво сте ми казали. Важно е. Не казвайте на никого.

Мери кимна. Продължаваше да гледа неразбиращо.

Старши инспектор Батъл излезе от стаята и тръгна натам, накъдето бе се запътил, когато Мери Олдин го пресрещна. Той бе методичен човек. Търсеше определена информация и дори един неочакван и многообещаващ разговор не би могъл да го отвлече от последователността в изпълнението на задълженията, колкото и съблазни да криеше този неочакван разговор.

Почука силно на вратата на библиотеката и Невил Стрейндж извика:

— Влезте!

Батъл се представи на господин Трелони — висок, приятен мъж с интелигентни тъмни очи.

— Съжалявам, ако ви преча — извини се. — Но има нещо, което не мога да си изясня. Вие, господин Стрейндж, получавате половината от имуществото на покойния сър Матю, но кой наследява другата половина?

Невил погледна учудено.

— Казах ви вече. Жена ми.

— Да. Но… — Батъл се изкашля неодобрително — коя жена, господин Стрейндж?

— О, разбирам. Да, изразих се неточно. Одри получава парите. Тя бе моя съпруга, когато бе написано завещанието. Така ли е, господин Трелони?

Адвокатът потвърди.

— Завещанието е формулирано твърде ясно. Наследството трябва да се раздели между повереника на сър Матю — Невил Хенри Стрейндж, и неговата съпруга Одри Елизабет Стрейндж, по баща Стандиш. Последвалият развод не променя нещата.

— В такъв случай всичко е ясно — каза Батъл. — Предполагам, че госпожа Одри Стрейндж е запозната с този факт?

— Естествено — каза господин Трелони.

— А сегашната госпожа Стрейндж?

— Кей? — Невил погледна малко изненадано. — О, предполагам, въпреки че никога не сме разговаряли за това…

— Можете да се уверите, че тя е в заблуда. Мисли, че след смъртта на лейди Тресилиън парите ще получите вие и вашата сегашна жена. Поне с такова впечатление останах от думите й сутринта. Затова дойдох да разбера как стоят в действителност нещата.

— Невероятно! — възкликна Невил. — Но това недоразумение би могло да възникне доста лесно. Като си помисля за това сега, се сещам, че на няколко пъти казваше: „Когато Камила умре, ще получим парите“, но предполагах, че просто гледа на моя дял като на общ с нея.

— Колко често възникват недоразумения между двама души, които, обсъждайки някой въпрос, мислят за различни неща, но никой не забелязва разминаването — отбеляза Батъл.

— Сигурно. — Невил не прояви към думите му особен интерес. — Но в дадения случай това няма значение. Ние изобщо не страдаме от липса на пари. Много се радвам за Одри. Тя имаше сериозни проблеми и тези пари сигурно ще й дойдат добре.

— Но вероятно, сър, при развода тя е получила право на компенсация от вас — възрази инспекторът неотстъпчиво.

Невил се изчерви. Каза дрезгаво:

— Има такова качество… като гордост, инспекторе. Одри решително отказа да вземе и пени от компенсацията, която исках да й дам.

— Много щедра компенсация — вметна господин Трелони. — Но госпожа Стрейндж всеки път я връщаше, като отказваше да я приеме.

— Интересно — промърмори Батъл и излезе, преди някои да е успял да го помоли за обяснение.

Отиде да потърси племенника си.

— На пръв поглед — каза — почти всички в къщата имат сериозен мотив. Невил Стрейндж и Одри Стрейндж получават тлъста сума от по петдесет хиляди. Кей Стрейндж мисли, че тя има право на петдесет хиляди. Мери Олдин си осигурява доход, който я освобождава от необходимостта да изкарва прехраната си. Трябва да призная, че Томас Ройд не печели нищо. Но можем да включим и Хърстъл, и дори Барет, ако приемем, че тя е поела риска да умре, за да избегне подозренията. Да, както казах, не липсва мотив, свързан с пари. И все пак, ако съм прав, парите в случая нямат значение. Ако съществува убийство от чиста омраза, това е очевиден пример. И ако не ми попречат, ще открия престъпника!