Александър Абрамов, Сергей Абрамов
Пеперудите (3)

афари с пожарогасители

На разсъмване до подводната пътека стигнаха седем ловци начело с Прохоров. Под лакътя на всеки от тях се клатушкаше завързан с ловджийски ремък пожарогасител. По-силните бяха взели по два.

— Сафари на Венера — пошегува се Панкин.

Никой не отвърна. Само Прохоров, напипвайки под тинята пътеката с крак, строго му се закани с пръст.

— Стига с тези шеги, младежо. Не отиваме за вълци.

Блатото ни посрещна със същата лепкава мъгла, пронизваща до костите с влагата си, отровнозелените треви и катранената вода в широките като извори локви. Миришеше на тиня и развалени яйца.

— Сероводород — обясни многознайкото Панкин.

И отново никой не му отвърна. Само ботушите тежко шляпаха, отхвърляйки калта, и напипваха внимателно тесния гръб на пътеката. Пеперудите не се показваха. Или бяха отлетели, или пък спяха някъде в кипящата вода. Шарехме с очи наоколо, мъчейки се да открием в разпръскващата се мъгла следите на техните странни гейзери, докато Прохоров, водещ веригата, не извика:

— Вдясно кипи!

Видях същото, каквото и първия път. Ръждивата вода в локвата кипеше като чайник, а след това нещо се нави като тръба и тръгна към нас сякаш върху въздушна възглавница над обгорения камъш.

Прохоров се забави, но вървящият зад него по петите му ловец успя да натисне спусъка на пожарогасителя. Струята на пяната удари право в центъра на огнената тръба. Тя се сви, набръчка и пречупи като стисната в ръка цигара. Пяната направо изяждаше самата тъкан на пеперудата. Онова, което можеше да стане огненочервен лист, потъна в ръждивата вода като стар мръсен парцал. Дори никъде по водата не се вдигнаха мехури.

— Наслука — каза ловецът. Настроението на всички се повиши. Досегашното чувство за беззащитност изчезна безследно. Вече не подводните буци на пътечката отвръщаха на всяка наша крачка, а огъващите се в студената кал самоделни ски-всъдеходки. Освен това близостта на острова вече се усещаше както в сгъстяването на мъгла на сякаш събиращото се отвсякъде тук блато, така и в по-честите храсталаци по буците. Нищо обаче не издаваше присъствието на очакващия ни звяр. А и можем ли да наричаме това нещо звяр? Кой знае, може би на неизвестната за нас планета това са били растителни организми, приличащи на летящи цветя-мухоловки. А огънят в тях? А нима нашата коприва не пари? Само характерът на опарването и неговата сила са превърнали тази летяща коприва в нещо смъртно опасно.

Островът сред блатото представляваше парче суша от торф, отделено от лепкава ръждива тиня със снопчета шавар и водна леща, ярки дори в тези бледи утринни часове. Слънцето беше вече изгряло, макар че не се виждаше от гората, но в парцалите мъгла по брега вече си пробиваха път клоните на храсталака, почти черен в сравнение с блатната зеленина. Блатото ставаше по-плитко, губеше лепкавостта си и плетените ски потъваха под водата. Прохоров ги сне и застана до колене в калта.

— Ските ще оставим ето на тази чучка — той посочи ивица изсъхнала червеникава кал, рязко издигаща се зад гърба му на фона на храстите, облепени с мъгла, както новогодишна елха с памук.

— Ще почнем оттук и тук ще се върнем. Ще вървим във верига, полукръг, както при хайка. Не пропускайте нищо, каквото и чудо да срещнете. Всичко, което се движи.

— А ако не гори? — запита някой.

— Няма значение, поливайте го с пяна.

Ние тръгнахме напряко през храсталаците, като ги чупехме и разтваряхме. Наоколо нямаше никакъв извънземен живот — само бодлив храсталак, през който да се промъкваш с нашето необикновено ловно снаряжение беше адски трудно. Изглеждаше сякаш преодоляваме телените мрежи на силно укрепен участък. Всички мълчаха, сякаш се страхуваха, че невнимателно изпусната дума може да наостри врага.

И едва когато храстите се разтвориха под напора на обрасналите с мъх елхи и борове, Прохоров въздъхна тежко и каза:

— Не мога да разбера едно нещо.

— Какво именно?

— Храсталакът се е разраснал. Само преди три месеца през пролетта скиторих наоколо. Нямаше никакви храсти.

— А и тревата по поляните се е сгъстила, като че ли е торена. В тревата има цветя — някакви бели китки на дебели стебла, а между тях…

— Стой! — извика Прохоров.

Разбутвайки цветята, към нас без всякаква опора бавно плуваха във въздуха, а може би и подскачаха, отблъсквайки се от стеблата и листата, някакви жълти и сини „мрежички“, в каквито домакините носят от пазара зеленчук, само че по-големи и редки, с широки дупки като на хамак. Ту свивайки се, ту раздувайки се, те се приближаваха към нас съвсем безшумно както в любителски филм, който не са поискали или не са успели да озвучат.

Първи с пожарогасителя стреля Прохоров, а след него и аз. Двете струи пяна пометоха странните създания, като объркаха тяхната плетка и угасиха цвета им. Те паднаха в тревата червеникави като ръждивата вода в блатото и се разтекоха в кашица.

— Капут — каза Прохоров. — Да почакаме и да видим какво представляват тези мрежички. Може би ще се появят още. Какво нещо?! Паяжината да се движи сама към мухите.

— А мухите къде са?

— М-да… — огледа се Прохоров — няма никакви насекоми. Нито паяци, нито комари. Вероятно и твоите кърлежи също ги няма.

И наистина гората сякаш беше измряла. Нито едно насекомо не се мяркаше пред очите ни, нито една пеперуда не прехвърчаше от цвят на цвят. Нито водни кончета, ни бръмбари, нито птичи гласове.

— Отделят въглероден двуокис в комплект с атрактанти — каза Панкин.

Все пак знаеше някои неща този новосибирски домакин. Атрактантите са всичко на всичко вещества, привличащи насекомите. Аз знаех това, а Прохоров не запита, а само се намръщи: пожарогасителят на Панкин, както и преди, се люлееше под лакътя му, а в ръцете му бляскаше с обектива си апарат „Зорки“. Аз отдавна бях забелязал фотоапарата, но си мълчах. Засега два пожарогасителя са достатъчни — нека си щрака. Та нали трябва да се представи нещо на научната експедиция вместо жива „мрежа“. А според мен да улови такава не би могъл и най-опитният ловец.

Вдясно някой извика, раздаде се съскането на пожарогасител и отчаян вик: „Дръжте го!“ Веднага от храсталака изскочи някакво странно съоръжение, членестоного и членестотело, ако мога така да се изразя, тъй като всъщност тяло нямаше, а се движеше само някакъв скелет от гъвкави велосипедни спици-тръбички, по които струеше непрекъснато променяща цвета си течност. Новопоявилото се същество нямаше глава или пък тя се намираше в центъра на конструкцията и напомняше никелирана запалка, увеличена десет пъти.

„Зорки“ щракна веднъж, след това още веднъж. Но веднага пяната на моя пожарогасител плисна по странния „паяк“ или „скакалец“, разсече го на две и мигновено превърна останките му в червеникави опашчици, стърчащи от пяната. Апаратът отново щракна.

— Хлапашки номера — неодобрително каза Прохоров.

Но беше мъчно да се смути Панкин. Той знаеше какво прави.

— Това запазва за науката всичко, което вие разрушавате.

А ние разрушихме всичко, което не беше родено от обкръжаващите ни блата и гори. Една след друга две струи пяна смиха в калта още три „скакалеца“. Загина и едно огромно тъмнозелено кълбо, изскочило срещу нас от една изсъхнала елха. Ние вървяхме бавно и внимателно. Ставаше все по-трудно да се диша. Някъде наблизо изсмукването на кислорода от въздуха и притокът на въглероден двуокис ставаше по-бързо, отколкото се възстановяваше природното равновесие.

— Според мен тука е централното огнище — каза Панкин.

— Какво? — не го разбра Прохоров.

— На извънземния живот. Вероятно именно тук е паднал контейнерът.

— Почакайте — наостри се Прохоров, — сега ще предам по веригата. Зная къде е. В Миткиново дере.

Вече не питах откъде е сигурен. Чакахме около пет минути в зловещата тишина на гората, лишена от насекоми и птици, преди Прохоров да се появи безшумно като индиец.

— Обгорен е Ермолай Коротков — през зъби промърмори той. — Объркал се и не успял да го плесне със струята. Добре, че другите му помогнали. Да вървим. — Прохоров се втурна в тъмната редица полуобгорели елхи. Беше ясно какъв пожар е бушувал тук.

До този момент вървях обхванат само от възбуждение и любопитство. Не изпитвах дори и следа от страх. Естествено разбирах къде отиваме, но не можех напълно да осъзная опасността. Сега обаче бесните очи на Прохоров, неговата неохотно подхвърлена със стиснати зъби реплика ме разтърси. Даже сърцето ми се вцепени и ме загложди под стомаха.

Тръгнахме след Прохоров даже без да кажем и дума. Изглежда, че и Панкин беше обзет от същото настроение, защото сне от рамото си пожарогасителя и шепнешком запита:

— Покажете ми как действува. Никога не съм държал в ръцете си такова нещо.

Показах му набързо и се затичах, страхувайки се да не загубя Прохоров в тази изведнъж станала някак си неземна гора. Както се оказа, Миткиново дере се намираше буквално на две крачки — някаква си червеникава падина с диаметър десетина метра и с черна вода на дъното. Пътьом убихме още две скелетни създанийца. Интересно е, че всички те загиваха беззвучно, без да изпищят, без да изохкат, сякаш нямаха органи, способни да възпроизвеждат звуци. Как обаче усещаха нашето приближаване, можехме само да гадаем.

Озовахме се на края на падината, осветена от още ниското и слабо слънце, но мъглата вече беше се разпръснала и всичко се виждаше като на длан. По плиткото плуваха зелени кълба, които съвсем приличаха на дини, само че бяха по-големи два пъти от тях. От двете страни на дерето върху изсъхналия торф съвсем гъсто един до друг се търкаляха навити като килими и килимчета познатите ни червеникави листа. Те бяха трудно различими върху торфената ръждивост. Не преброих колко бяха, но сигурно имаше над десетина. Лежаха беззвучно, но не и мъртво, като от време на време се въртяха и протягаха, като че ли сутрешното ласкаво слънце им доставяше удоволствие. Смятам, че никой не би могъл да каже какво представляват те. Дали това са организми, растителни или животински, и какво ги ръководи — инстинкт или разум, можеше само да се гадае. Беше ясно обаче, че пред нас се намира живот, и то живот враждебен. Всяко от килимите и килимчетата би могло да се развие и да открие своите огнени вътрешности, в чиято прегръдка се топеше дори стоманата.

С пожарогасители в ръце, насочени като автомати, ние стояхме мълчаливо и неподвижно, мъчейки се да не издадем с нищо своето присъствие. Но пеперудите притежаваха някакви локатори, защото не измина дори и цяла минута и „килимите“ и „килимчетата“ започнаха да се издуват. Вероятно нещо както това, което е видял в миниатюра Кросби, наблюдавайки своите „листчета-тръбички“ в пластмасовата камера. Само че той не беше предвидил последиците, а ние ги знаехме и затова не се поколебахме.

Струите на пяната плиснаха едновременно в дерето от две противоположни посоки. Успях да забележа, че Панкин в последния момент смени все пак своя пожарогасител с фотоапарата. Но и без неговата помощ сражението беше спечелено. За някакви си минута и половина-две в локвата сякаш напада сняг.

В неговите парцали кълбата веднага угасваха. Те въобще не можаха да се измъкнат изпод гъстия пласт смъртоносна пяна. Но пеперудите се бореха. Ту една, ту друга, отхвърляйки струите пяна, се развиваха нажежени до червено, но веднага щом в тях удряше смъртоносната струя, листът се свиваше, смаляваше, стапяше и смесваше с белите парцали на пяната. Някои успяваха да се издигнат на около два метра, но тук веднага ги настигаха основата и киселината. Вече отдавна бях взел пожарогасителя на Панкин. Забравяйки всичко, той даже се спусна със своя фотоапарат в локвата и едва не загина, попадайки под огненото крило на една пеперуда. Моят пожарогасител сряза това крило като с нож. То се сви и угасна. А Панкин сякаш нищо не виждаше наоколо, докато струя пяна, изстреляна от някого, не го плисна право в лицето. Кихайки и ругаейки, той се измъкна от локвата, за да смени касетата.

Боят продължи не повече от десет минути.

Сега разказът за всичко това може да изглежда дори смешен. Загасили пожар с десет пожарогасителя. Но тогава на нас не ни беше до смях. „Не сме тръгнали за вълци“ — охарактеризира предстоящия бой Прохоров, който беше разбрал веднага каква заплаха носят тези твари, способни да възстановяват своята структура даже след експлозията на бомба. И кой знае дали нашата наука би намерила така бързо такова просто и сигурно оръжие, каквото случаят беше подсказал на английския ученик Роди.

Когато пяната улегна и престана да прави мехури, покривайки погребаните в нея останки на неродените от земята създания, Прохоров се приближи към мене. Неговите очи светеха вече не от кипящ бяс, а от добродушното тържество на победата.

— Е, как ти се струва? Изглежда, че се справихме. Да прочешем още веднъж островчето и да си вървим в къщи.

Унищожихме още десетина сини и жълти „мрежички“, скрили се в ниските елхи, няколко зелени кълба, дремещи в плитчината, и една пеперуда, кой знае как оцеляла сред парцалите смъртоносна пяна. Тя изглеждаше като малко килимче, което едно друго, много по-голямо, двуметрово беше закрило със себе си. Изчаквайки малко да отмине битката, то изпълзя на торфения плаж, измъквайки се само с две-три нащърбени от пяната парчета. Но Прохоров, който вземаше всичко под внимание, се върна и доуби пеперудата. Обратния път изминахме в мълчание и кой знае защо два пъти по-бързо. Може би защото нищо не ни държеше нащрек, не ни тревожеше и не отвличаше вниманието ни. Оставихме пожарогасителите в двора на Прохоров и се разотидохме по къщите сякаш не беше се случило нищо особено. Само един успешен лов и нищо повече.

Прохоров на прощаване ни предупреди:

— Утре ще пристигнат учените. Никой да не се отдалечава много.

Панкин въздъхна тежко, но не каза нищо. Едва у Прохоров правейки си чай с мед, той проговори, навеждайки очи:

— Мене вероятно ще ме уволнят.

— За какво?

— За своеволие. Аз ви дадох пожарогасителите.

— Ти не си ни ги давал, сами си ги взехме.

— А ти си мислиш, че на вас ще ви се размине? Даваш ли си сметка какво е загубила науката? Да се унищожи единственото огнище на извънземен живот. Според мен дори на съд мирише. Дори на повече от районен съд.

Обърках се, без да зная какво да му отвърна. Изпревари ме Прохоров. Неговите черни очи бяха впити в Панкин с познатия ми вече бяс.

— Ти ми кажи следното. Този извънземен живот враждебен ли е на хората? Враждебен е. Признаваш ли? А за колко дни според теб той би могъл да се размножи?

Панкин броеше, свивайки пръсти като ученик.

— От падането на контейнера според мен са минали около 12 дни.

— А след пет дни те вече излитат и нападат. Колко хора има в болницата? Хубаво е, че се отърваха леко. Ще ми кажеш, че пеперудите изгарят, но не и „дините“. А ти ял ли си такава „диня“? Може би тя самата би изяла тебе, ако те срещне самичък. Извънземен живот! А кой знае защо са ни го подхвърлили? И с каква бързина дава плод. И може ли той да се опитоми или затвори както в зоологическа градина. Твоите учени на тези въпроси също няма да отговорят. Ще гледат твоите снимки и ще гадаят. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но всичко ще бъде точно така.

Разбира се, не съдиха никой от нас. Панкин не беше уволнен от работа и даже му издадоха похвала за инициативност. Все пак той беше дал на науката изключително ценен материал за изучаване спорите на извънземния живот. Снимките на Панкин, размножени в милиони екземпляри се появиха в печата и по телевизионните екрани на всички континенти, изучаваха се и обсъждаха на симпозиуми и конгреси. Въпреки всичко световната наука въобще не успя даде отговор на въпросите, така простичко формулирани от Прохоров.

Може би единственият безспорен документ стана издадената едновременно в СССР и Англия (не без моето участие) красиво илюстрирана „История на Хейлшемския и Устхотимския метеорит“, от която заимствувам всичко разказано тук, пропускайки многобройните, понякога смели, но едва ли достатъчно обосновани в научно отношение хипотези.