Александър Абрамов, Сергей Абрамов
Пеперудите (2)

Появяването на пеперудите

Повтарям, че всичко това научих много по-късно от устхотимските събития; в момента, когато ние със Славко Углич се готвехме да тръгнем из тайгата, нямах дори и понятие, че дочутото някъде с края на ухото съобщение за събитията в Англия ще има за нас най-непосредствено отношение. Цел на нашия заплануван за другата сутрин поход бяха обширните устхотимски мочурища. В този район бяха регистрирани няколко случая на енцефалит и ние със Славко, паразитолог на биостанцията, трябваше да се заемем с издирването на кърлежите, бацилоносители на тази болест. Вземайки микроскопи, епруветки, кутии и бидон със спирт, ние излязохме от село Патьомки първоначално с джип, а след това продължихме с коне, но след Приазьорно вече нямаше дори никакъв път. Изпращайки нашето експедиционно имущество да заобиколи с няколко десетки километра, ние закрачихме из гората и накрая, уморени, измокрени и гладни, се добрахме до Патьомки, където и пренощувахме у местните ловци Прохорови.

Тук за първи път научих за пеперудите.

— По-нататък накъде? — запита ме Семьон — по-старият от Прохорови.

Аз отговорих.

— Тук, при нас, никой не боледува. Може би на север при дървосекачите?

— А в Уст-Хотимск?

— Че то няма никакъв Хотимск — засмя се Прохоров. — Те, блатата, така се наричат.

— И сред блатата има суша.

— Че има, има. Даже е близо. Сред храсталаците има облаци от тези кърлежи. Само че… — Той се поколеба.

— Какво „само че“? През блатата не може ли да се мине?

— Защо да не може да се мине? Ще минем. За тази цел имаме плетени всъдеходки. Нещо като ски. Прохоровски. От край време ги майсторим. През всякаква тиня ще минат — колкото е по-гъста, по-добре. Аз не за това. За пеперудите. Не се ли страхувате?

Не разбрах:

— Какви пеперуди? Тези от семейството на пеперудите-вредители?

— А ако тези пеперуди са по метър и половина? И горят като въглищата в печката. Кучето на Ванка Мотовкин изгоря. Той пиянствува цели три дни без прекъсване.

— Съобщи ли в района?

— Че кой ще повярва на Ванка? Самогонщик и лъжец. И кучето си вероятно сам е застрелял.

— А някой друг видял ли е?

— Пеперудите ли? А бе, говори се. Би трябвало да се провери, ама комшиите се страхуват. А да се иде сам в блатото, няма резон.

— Тогава да идем заедно — зарадвах се аз. Ние имаме и пушки.

— Пушките ще се намерят — замисли се Прохоров, оглеждайки критично нашето снаряжение. — Само че ще тръгнем без багаж. По-лекичко. Дали има пеперуди, или няма, не е важно, а за блатата се иска опит.

На разсъмване вече бяхме на края на гората. Ниско-ниско небе, също така тъмно, както обкръжаващите ни елхи и широколистни дървета, се надвесваше над плътната хлъзгава мъгла. Мъглата поглъщаше и далечината, и близките разстояния, и мътната вода край самия бряг. На гърба на всеки от нас освен ловджийската двуцевка се поклащаха и по чифт блатни ски, къси и широки. Но Прохоров, без да ги надява на краката си, стъпи направо във водата. Ботушите му за разлика от нашите бяха гумени, високи до бедрата и здраво пристегнати отгоре с тънко коланче. Освен това брезентовата куртка на Семьон по-добре предпазваше от дъжда, отколкото нашите градски „балонзайдери“.

— Вървете смело — каза Прохоров, — защото няма да пропаднете. Под краката ни има пътека.

Ние вървяхме по плитката вода, усещайки под краката си плъзгавите трупчета на пътеката, и се мъчехме да не изоставаме от крачещия начело Прохоров. Мъглата сякаш се отдръпваше пред нас, разкривайки стърчащите от водата снопчета зелена блатна трева и хлъзгави мъхове.

— Стоп! — каза изведнъж Прохоров след половин час. — Излизай на брега и се обувай.

Под обуване той разбираше да наденем ските, които достатъчно прилично успяхме да закрепим към нашите накиснати вече с вода ботуши.

— Пътеката ли свърши? — запитах аз.

— Завива, а ние трябва да вървим към острова — каза Прохоров. — Дръжте се близо един до друг, защото щом стъпиш встрани, и ще те всмукне.

Закрачихме със ските, макар че е лесно да се каже закрачихме, защото всъщност пристъпвахме едва-едва, като с мъка ги измъквахме от лепкавата кал, но все пак вървяхме, без да пропадаме. „Прохоровските“ ски защитиха името си: не се разкисваха и изхлузваха. Така вървяхме още половин час, а търсеният от нас остров не изплуваше от мъглата. Близо до нас обаче мъглата се разпръсна съвсем, като разкри картина, която не би съблазнила нито един пейзажист. Под краката ни черна кал, отровнозелени треви и буци с кой знае защо изгорял мъх. После разбрахме защо е изгорял.

— Сега гледайте с четири очи, момчета — предупреди ни Прохоров.

— А какво да гледаме? — отвърна вървящият пред мен Углич. — Тиня и буци — и изведнъж замря с отворена уста.

Пред нас на около 20 метра водата около една буца кипеше и бълбукаше, именно кипеше, а не се вълнуваше от мехурите на подземни газове.

Изведнъж от облака пара във въздуха се издигна нажежен лист, сякаш откъснат от вятъра от покрива на горящ дом. Издигайки се 3–4 метра, той започна бавно да се навива в ръждива тръба, съвсем като коляно на обикновена водосточна тръба. Без да дочаква по-нататъшни изненади, Прохоров стреля и от двете цеви. Знаех, че пушката му е заредена с едри сачми, но те минаха през листа, без да изменят нищо в неговата структура. Сякаш с шепа пясък бяха замерили вълк.

Ръждивата тръба не много бързо, но не и много бавно, подобно на лениво летяща птица, се насочи край вцепенилия се Прохоров към стоящия по-назад Углич. Той даже не успя да стреля, а само вдигна двуцевката си с приклада нагоре и силно удари червено пламтящия лист. Прикладът като секира разряза листа на две и плъзгайки се по ръцете на Углич, двете огнени половинки потънаха в черната каша. Веднага водата закипя, изпускайки два фонтана пара, като от два новопоявили се гейзера. Славко извика, изпусна двуцевката и потопи обгорените си ръце в блатото. Водата наоколо обаче беше много гореща.

— Назад! — извика Прохоров и замаха с ръце. — Отстъпвайте значи! — Аз хванах Славко подръка и ние, куцукайки някак си с изкаляните ски, отстъпихме на петдесет метра.

Двете половинки на нажежения лист се сближаваха и съединяваха по разкъсаната ивица като амеба. — „По-нататък! По-нататък!“ — викаше, отстъпвайки, Прохоров. Но кой знае защо самият той отстъпваше бавно и в ръцете му чернееше нещо като камък или пънче. Листът, издигайки се от катранената кал, се сви и разтвори, сякаш изпробвайки здравината на сварката. Той беше съвсем същият, както преди десет минути, когато прикладът на Углич го разсече.

И в този момент Прохоров хвърли своя черен, приличащ на камък предмет право в центъра на огнения лист, като същевременно пльосна в блатната кал. Грохотът на взрива се блъсна в тъпанчетата на ушите ни. Прохоров вече стоеше на ските си, а пламтящият лист сякаш не беше съществувал — наоколо плуваха само някакви червеникави парцалчета. Но те бавно се привличаха едно друго. Изглеждаше така сякаш ги свързва, подобно на магнит, някаква неизвестна сила и с всяка минута листът постепенно се сглобяваше отново от парцалчетата, така че скоро нарасна до размерите на поничка, каквато обикновено поставят във входните салончета.

— Това беше „лимонка“ — поясни Прохоров. — Запазих я след войната за всеки случай. Малко ли неща се случват по време на лов.

— Този звяр и „лимонка“ не го хваща — казах аз. — Да изгазим по-скоро до в къщи, докато не се е залепил отново, а Славко трябва и в болница да го изпратим. Ръцете му са обгорени здравата.

Връщайки се, мълчахме. Углич пъшкаше, често спираше и потапяше ръцете си в студената тиня на блатото. Вървяхме дълго, като често се оглеждахме дали пеперудата не ни преследва. Но тя не се появяваше. Накрая се добрахме до подводната пътечка. Едва тук Прохоров запита:

— Какво ще правим сега?

— Ще телеграфираме в Новосибирск.

— Там вече знаят. Още преди да дойдете вие, изследваха всички блата с хеликоптери. Не намериха нищо.

— Сега вече не е нужно да се търсят.

— А какво? Да се тровят с газ ли?

— Не зная. Може би и с газ.

За кърлежите забравихме. Беше се появил много по-страшен враг… Той ту се появяваше на края на блатото край совхоза „Ермак“, ту съвсем близо до нашето село в един горски пчелин. В совхоза два кървави листа изгориха един трактор. При това, както говореха очевидците, пламването на горивото не им нанесло никаква вреда: пеперудите изплували от пламъка като плувци от басейн. Когато те долетели до авторемонтната база, наоколо имало много хора, но те се разбягали на всички страни. Непознатите създания, след като се повъртели над очакващите ремонт машини, мимоходом близнали дремещото на слънцето куче, няколко кокошки и се скрили в блатото. В пчелина пеперудите били вече три и причинили истински разгром. Всички кошери били изгорени напълно, а пчелите изчезнали, сякаш издухани от вятъра. Пчеларят бил спасен от предпазната си мрежа. След като пеперудите се докоснали до нея, отстъпили, като само леко обгорили метала й. Но самият пчелар поради това, че лицето му беше обгоряло, се наложи да бъде изпратен след Углич в болницата.

Живеех у Прохоров и заедно с него се вълнувах и нервничех, очаквайки отговор на моята подробна телеграма до новосибирското академично градче. Отговорът не ме накара да чакам. Още на другия ден след нападението на пеперудите върху пчелина на ливадата пред селсъвета се спусна хеликоптер с неочакван товар — пожарогасители. Стоката беше съпроводена от Панкин — домакин на подготвяната експедиция. Той беше изпреварил учените, закъсали някъде по пътя поради лошото време.

Естествено ние се заинтересувахме.

— Защо пък пожарогасители?

— Най-добрият вид оръжие. Проверено е в Англия. Не сте ли чували за Хейлшемския метеорит? — И Панкин ни разказа за извънземния живот, загинал от пожарогасителя на един английски ученик.

— Какво ще правим? — повтори въпроса си Прохоров.

— Ще чакаме — реши Панкин.

— Кого?

— Експедицията. Нима мислиш, че учените идват за тоя, дето духа?

— Докато учените пристигнат, тая пакост ще смачка и тебе, и мене. Лети и лети. С нея няма справяне.

— Има справяне — намесих се аз. — Да не мислиш, че напразно са ни изпратили тая камара пожарогасители? Хората са знаели какво правят. А освен това ние нямаме друг изход. Колкото по-рано започнем, толкова по-малко жертви ще има.

— Няма да позволя — протестира Панкин. — Ще отговаряте.

— Ще отговаряме — каза Прохоров, — но нямаме право да се помайваме. Ще започнем утре сутринта. Десетина чифта ски ще се намерят в селото, ловци също.

Когато вечерта намериха на пътя полуразтопеното колело на Валка пощальонката, а по-късно и самата нея, изпаднала в безсъзнание, Панкин капитулира.

— Добре. На моя отговорност и риск. Взимайте. Само че и аз ще дойда с вас.

Сафари с пожарогасители

На разсъмване до подводната пътека стигнаха седем ловци начело с Прохоров. Под лакътя на всеки от тях се клатушкаше завързан с ловджийски ремък пожарогасител. По-силните бяха взели по два.