Брандън Сандърсън
Героят на времето (58)

55.

Като пожертвало част от съзнанието си, Съхранението създало затвор за Гибелта, с което нарушило споразумението им, като се опитало да попречи на Гибелта да разруши това, което били сътворили. С това негово действие силите им отново се уравновесили — Гибелта затворена, способна да въздейства на света само с малка частица от себе си. Съхранението, от своя страна, се смалило до малка част от това, което било някога, и поддържало мисълта и действията си с огромни усилия.

Тези два ума били, разбира се, отделни и отделени от мощта си. Всъщност не съм сигурен как мислите и съзнанието могат да се съчетават със силата — но предполагам, че в началото не е имало връзка. Защото и двете сили можели да бъдат отделени от умовете, които ги управлявали.

Елънд изгуби доста повече време да се върне от селото, отколкото когато бързаше към него. Първо, защото бе оставил всичките си монети на селяните. Не знаеше дали парите ще им помогнат през идните седмици, но имаше чувството, че трябва да го направи. Следващите месеци щяха да са тежки за тях. Храната им бе на привършване, домовете им — изгорени от колосите, кладенците — затлачени от сажди, столицата и техният крал — обсадени от Елънд…

„Не бива да се разсейвам — помисли си той, докато крачеше през саждите. — Не мога да помогна на всяко село. По-важното е да се справя с главния проблем“.

Проблем, който включваше използването на армия колоси, за да бъде разрушен един голям град. Елънд стисна зъби и ускори крачка. Слънцето се спускаше към хоризонта и мъглите вече излизаха, озарени от червеникавата светлина на залеза. Зад него топуркаха трийсет хиляди колоса. Неговата нова армия.

Това бе другата причина да се връща по-бавно. Искаше да е с армията, за да не рискува инквизиторът да се появи и да си възвърне контрола. Все още не можеше да повярва, че една толкова многочислена група е била оставена на произвола.

„Сам нападнах цяла армия колоси. Без помощта на Вин“.

Как бе могъл да повярва, че ще се справи с инквизитора, ако той се появи? Дори самият Келсайър едва бе успял да победи едно от тези същества.

„Вин вече уби трима — помисли си. — Бихме се заедно, но тя бе тази, която ги уби“.

Понякога й завиждаше за способностите й и това го учудваше. Когато бе обикновен човек, никога не го спохождаше подобна завист, но сега, като Мъглороден, постепенно установи, че копнее да притежава нейните умения.

Ала дори тя, с ненадминатите й способности, бе допуснала да я пленят. Още щом си го помисли, Елънд усети на раменете си непосилна тежест. Всичко се беше объркало. Вин бе затворена, а той бе на свобода. Мъглите и саждите задушаваха земята. Елънд, въпреки силата си, не можеше да защити поданиците си — нито жената, която обичаше.

И това бе третата причина да върви с колосите, вместо да се прибере незабавно в лагера. Нуждаеше се от време, за да размисли. Да остане сам. Може би тъкмо затова бе тръгнал към онова село.

Знаеше, че се захващат с опасно дело, но никога не си бе помислял, че ще изгуби точно нея. Тя беше Вин. Винаги се измъкваше. Винаги оцеляваше.

Ами ако този път не успееше?

От двамата досега той бе по-слабият. Отначало — обикновен човек в света на Мъглородни и колоси. Учен, който не можеше да се бие и трябваше да разчита на закрилата на Вин. Дори през последната година тя винаги бе близо до него. Ако тя бе в опасност, същото важеше и за него и не им бе оставало време да мислят какво ще се случи, ако той оцелее, а тя не.

Елънд газеше в дълбоката до глезени пепел. Би могъл да използва колосите да му утъпчат пъртина. Но за момента предпочиташе да не се занимава с тях. Ето защо вървеше напред — самотна фигура в черно, сред поле, затрупано от сажди и озарено от червеникавото слънце.

Саждопадите ставаха все по-обилни. Преди да напусне селото, отдели един ден, за да накара колосите да разчистят улиците и да вдигнат отново някои къщи. Но при такива валежи дори мъглите и опасността от други скитащи банди колоси се превръщаха във второстепенен проблем. Саждите. Само те бяха достатъчни, за да убиват. На места вече бяха дълбоки до кръста.

„Може би ако бях останал в Лутадел, за да търся начин да ги спра заедно с другите учени…“

Не, това бе глупаво. Какво можеха да направят? Да запушат саждивите кратери? Да открият начин за отмиване на саждите в океана? Забеляза далеч пред себе си, ниско над хоризонта, червеникаво сияние — въпреки че слънцето залязваше в противоположната посока. Предположи, че заревото се дължи на пожар или изригване на лава от някой саждив кратер.

Какво би могъл да направи за умиращото небе, срещу гъстите саждопади, срещу изригващите вулкани? Нищо. И затова се беше правил, че не съществуват.

Или, по-точно, бе оставил на Вин да се безпокои за тях.

„Ето кое най-много ме тревожи — помисли си той. — Ужасно е да изгубиш жената, която обичаш. Но да изгубиш човека, от когото си очаквал да намери решение на всички тези проблеми… това е катастрофа“.

Странна мисъл. Но той наистина вярваше на Вин повече, отколкото на всеки друг. Тя бе почти като природна сила. Като божество. Глупаво беше да мисли така. Вин бе негова съпруга. И макар че бе член на Църквата на Оцелелия, му се струваше неправилно да се прекланя пред нея, да я смята за божествена.

И не го правеше. Но пък й вярваше. Вин бе жена, свикнала да следва интуицията си, докато Елънд се уповаваше на логиката и мисълта. Понякога изглеждаше сякаш тя е в състояние да направи невъзможното само защото не си даваше сметка, че е невъзможно. Образно казано, когато Елънд стигаше пропаст, спираше и преценяваше разстоянието до отсрещния бряг. Вин просто скачаше.

Ала какво щеше да стане в деня, когато тя не стигнеше отсрещния бряг? Ако се окажеше, че събитията, в които са заплетени, са по-могъщи от хората, опитващи се да ги надмогнат, дори ако един от участниците е Вин? Всъщност като си помислеше, дори шансът да открият полезна информация в подземията на Фадрекс му се струваше минимален.

„Трябва ни помощ“ — осъзна той подразнено и спря. Мракът около него се сгъстяваше. Мъглите се вихреха.

Помощ. Какво пък означаваше това? Помощ от загадъчен бог като онези, за които им разказваше Сейзед? Елънд не познаваше друг жив бог освен лорд Владетеля. А и никога не бе имал вяра на това същество — макар че срещата с Йомен го бе накарала да промени мнението си относно това как други хора почитат лорд Владетеля.

Вдигна глава и погледна към небето, от което неспирно се сипеха едри сажди. Несекваща, унищожителна вълна към земята. Като пера на гарван, като мека възглавница, с която да се души спяща жертва.

„Ние сме обречени — осъзна той. Зад него армията колоси също бе спряла и очакваше заповеди. — Това е. Краят е неизбежен“.

Но това прозрение не го смаза. Беше по-скоро едва осезаемо, като прощална струйка дим от изгасена свещ. Той изведнъж си даде сметка, че не могат да се бият — че всичко, което бяха направили през последната година, е безсмислено.

Падна на колене. Саждите му стигаха до гърдите. Може би това бе последната причина да поеме на път сам. Изпитваше оптимизъм, когато наоколо имаше други хора. Но сам можеше да погледне истината в очите.

И тук, насред саждите, той най-сетне се предаде.

Някой коленичи до него.

Елънд подскочи и се изправи, като машинално разпали пютриум, подхранвайки тялото си с енергия, в случай че бъде нападнат. Но наоколо нямаше никого. Чак после, когато разпали калай и примижа в мрака, най-сетне го видя. Създание от мъгла.

Отначало не беше добре оформено. По-скоро бе някакъв силует. Хаотични потоци очертаваха неясна фигура, грубо наподобяваща човешка. Елънд бе виждал това същество на два пъти. Първия път му се бе явило сред пущинаците на Северната област.

Втория път го прободе в корема и го остави да му изтече кръвта.

Но това бе за да принуди Вин да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и да я използва, за да го спаси. Намеренията на съществото бяха добри, макар че заради него Елънд едва не умря. А и Вин му бе разказвала, че съществото я е отвело при късчето метал, което по някакъв начин бе направило Елънд аломант.

Мъгливият призрак се изправи пред него, смътно очертан сред вихрещите се облаци.

— Какво искаш пък сега? — попита Елънд.

Мъгливият призрак вдигна ръка и посочи на североизток.

„Така направи и първия път, когато го срещнах. Само сочеше, сякаш се опитваше да ме накара да тръгна нататък. Ала и тогава не разбирах какво цели“.

— Виж — каза Елънд, внезапно обзет от непреодолима умора. — Безполезно е да ми сочиш. — Знаеше, че това същество — каквото и да бе то — е донякъде материално. В края на краищата бе успяло да го прободе смъртоносно.

Очакваше съществото да продължи да стои пред него. Но за негова изненада то бавно коленичи в пепелта, протегна мъгливата си ръка и започна да дращи по земята. Елънд пристъпи напред, за да прочете написаното.

„Ще те убия — пишеше там. — Смърт, смърт, смърт“.

— О, много мило — рече Елънд. Обзе го зловеща възбуда.

Мъгливият призрак сякаш се присви. Стоеше коленичил в пепелта и не предприемаше нищо.

„Какви странни думи — помисли си Елънд. — Ако наистина се опитва да ми спечели доверието…“

— Тя може да променя думите ти, нали? — попита Елънд. — Другата сила. Може да променя текстове на хартия, така че защо да не го прави и в пепелта?

Мъгливият призрак вдигна глава.

— Затова късаше ъгълчетата от документите на Сейзед — продължи Елънд. — Не можеше да му оставиш бележка, защото думите щяха да бъдат променени. Затова правиш и други неща. Като да сочиш с ръка.

Съществото се изправи.

— Ами пиши по-бавно — предложи Елънд. — Използвай пресилени движения. Аз ще следя ръката ти и ще оформям думите в главата си.

Мъгливият призрак незабавно премина към действие и заразмахва ръка. Елънд следеше движенията й, но не можеше да схване нищо, камо ли да оформи думи.

— Почакай — каза той и вдигна ръка. — Не се получава. Или някой друг променя движенията ти, или не познаваш буквите.

Мълчание.

„Хъм — рече си Елънд загледан към земята. — Ако текстът е променен…“

— Тя е тук, нали? — досети се той и усети, че го побиват тръпки. — Тя е с нас сега.

Мъгливият призрак не помръдваше.

— Подскочи за „да“ — нареди Елънд.

Мъгливият призрак отново размаха ръце както преди.

Елънд потрепери. Огледа се, но не забеляза нищо в сумрака. Дори съществото, което Вин бе освободила, да се спотайваше наблизо, не го показваше с нищо. Но Елънд имаше чувството, че усеща някаква разлика. Леко усилване на вятъра, хладен повей, развълнувано вихрене на мъглите. А може би просто си въобразяваше.

Съсредоточи вниманието си върху мъгливия призрак.

— Ти не си толкова… материален, колкото беше преди.

Съществото не помръдваше.

— Това „не“ ли е? — попита Елънд обезсърчено. Съществото отново бе неподвижно.

Елънд затвори очи. Опита се да се съсредоточи, да разреши загадката, както го правеше като юноша. „Трябва да опитам друг подход. Да използвам въпроси, на които може да се отговаря само с «да» и «не».“ Защо мъгливият призрак сега се различаваше по-трудно? Елънд отвори очи и попита:

— Да не би да си по-слаб, отколкото по-рано?

Съществото размаха ръце.

„Да“ — досети се Елънд.

— Това да не е защото иде краят на света?

Отново бурно жестикулиране.

— По-слаб ли си от другото създание? От онова, което Вин освободи?

Махване.

— Много по-слаб? — попита Елънд.

Махване, макар и не толкова отчетливо този път.

„Така“ — помисли Елънд. Разбира се, можеше и сам да се досети. Каквото и да представляваше мъгливият призрак, той не беше вълшебният отговор на всички проблеми. В противен случай досега да ги бе спасил.

„Това, от което се нуждаем, е информация — помисли Елънд. — Трябва да се опитам да науча колкото се може повече от това същество“.

— Свързан ли си със саждопадите? — попита той.

Никакво движение.

— Ти ли ги предизвикваш?

Без реакция.

— Другото създание ли е виновно за тях?

Този път махване.

„Добре“.

— То ли кара мъглите да излизат денем?

Никакво движение.

— Ти ли си отговорен за това?

Съществото сякаш се поколеба, после размаха ръце дори по-енергично отпреди.

„Това да не е «може би»? — зачуди се Елънд. — Или «донякъде»?“

Съществото стоеше неподвижно. Ставаше все по-трудно да различава очертанията му в мъглите. Елънд разпали калай, но това не помогна. Сякаш събеседникът му… изчезваше.

— Къде искаше да отида? — попита Елънд. — На изток ли сочеше? Да не искаш да се върна в Лутадел?

Отново ентусиазирано жестикулиране.

— Искаш ли да нападна Фадрекс?

Никаква реакция.

— Искаш да не нападам Фадрекс?

Силно махане.

„Интересно“ — помисли си той.

— Мъглите — рече Елънд. — Те са свързани с това, нали?

Махване.

— Те убиват хората ми.

Съществото пристъпи напред и замря в настойчива поза.

Елънд се намръщи.

— Все пак реагира на думите ми. Да не искаш да кажеш, че мъглите не убиват хората ми?

Махване.

— Това е абсурдно. Видях с очите си как тези хора измират.

Съществото пристъпи напред и го посочи. Той погледна към колана си и попита:

— Монетите ли?

Ново посочване. Елънд посегна към колана си. Там имаше само стъкленици с метални разтвори. Той извади една.

— Метали?

Бурно жестикулиране. Съществото не спираше да маха. Елънд погледна стъкленицата.

— Нищо не разбирам.

Съществото застана неподвижно. Ставаше все по-неясно, сякаш се изпаряваше.

— Почакай! — извика Елънд и пристъпи напред. — Трябва да те попитам нещо друго. Само още един въпрос, преди да си тръгнеш!

Съществото го погледна в очите.

— Можем ли да го победим? — попита тихо Елънд. — Можем ли да оцелеем?

Никакво движение. След това съществото махна едва забележимо. Не беше като преди — в жеста му се долавяше нескрито колебание. Неувереност. След миг се разтвори в мъглите.

Елънд се обърна и погледна колосите, които чакаха зад него като гора от дънери. Огледа се за някакви следи от мъгливия призрак. Нищо. Накрая поклати глава и закрачи към Фадрекс. Колосите го последваха.

Чувстваше се… по-силен. Беше глупаво — съществото не му бе дало никаква полезна информация. Сякаш бе разговарял с малко дете. Това, което му каза, само потвърждаваше неща, за които той подозираше отдавна.

Но кой знае защо сега крачката му бе по-уверена. Може би защото бе осъзнал, че на този свят има много неща, които не разбира — а следователно и възможности, които не вижда. Възможности за оцеляване.

Възможности да скочи от другата страна на пропастта дори когато логиката му подсказваше да не скача.