Брандън Сандърсън
Героят на времето (33)

30.

Отначало хората решили, че Рашек подлага на гонения териската религия, защото я ненавижда. Но сега, когато ни е известно, че самият Рашек е бил терисец, старанието му да изличи тази религия изглежда малко странно. Подозирам обаче, че то е свързано по някакъв начин с пророчествата за Героя на времето. Рашек е знаел, че силата на Съхранението рано или късно ще се върне в Кладенеца на Възнесението. И че ако позволи на териската религия да оцелее, тогава може би — някой ден — друг човек ще открие пътя до Кладенеца и ще вземе силата, а сетне ще я използва, за да победи Рашек и да свали неговата империя. Ето защо той скрил знанията за Героя и за това, което се очаквало да извърши, с надеждата да запази тайната на Кладенеца за себе си.

— Няма ли да се опитате да ме разубедите? — попита учудено Елънд.

Хам и Сет се спогледаха.

— И защо да го правим, Ел? — попита Хам.

Стояха на носа на ладията. Слънцето залязваше и мъглите вече бяха започнали да се събират. Една седмица бе изминала, откакто Вин бе ходила на разузнаване във Фадрекс, без да успее да се промъкне в скривалището.

Тази вечер бе поредният бал и Елънд и Вин възнамеряваха да го посетят.

— Защото аз мога да измисля цял куп възражения — продължи Елънд. — Първо, излагам се на риска да бъда пленен. Второ, с появата си на празненството ще разкрия, че съм Мъглороден, и ще потвърдя слуховете, които вероятно са стигнали до Йомен. Трето, и двамата Мъглородни на армията ще са на едно място, където лесно могат да бъдат нападнати, а това не е никак разумно. И накрая, да не пропускаме факта, че да се ходи на бал по време на война е чиста лудост.

Хам сви рамене.

— Не е по-различно от онзи случай, когато отиде в лагера на баща ти пред стените на обсадения Лутадел. Само дето тогава не беше нито Мъглороден, нито император. Йомен не би рискувал да предприеме нещо срещу теб — той си дава сметка, че докато си наблизо, се намира в смъртна опасност.

— Той ще избяга — подхвърли Сет. — Балът ще свърши в момента, в който се появите.

— Не — възрази Елънд. — Не мисля така. — Обърна се и погледна към каютата. Вин все още се приготвяше — беше помолила армейските шивачи да прекроят роклята на една от готвачките. Елънд изпита неясна тревога. Колкото и умело да се справеха шивачите, роклята щеше да е твърде скромна сред разкошните тоалети на бала.

Обърна се към Сет и Хам.

— Не мисля, че Йомен ще избяга. Сигурно си дава сметка че ако Вин иска да го убие, би нападнала двореца тайно. Полага твърде големи усилия, за да покаже, че след убийството на лорд Владетеля нищо не се е променило. А когато се появим на бала, ще изглежда сякаш ние играем същата игра. Той ще остане, за да види дали може да спечели нещо от това, че спазваме неговите правила.

— Йомен е глупак — заяви Сет. — Не мога да повярвам, че се опитва да върне нещата такива, каквито са били.

— Поне се старае да осигури на поданиците си това, което искат. Там ти е грешката, Сет. Изгубил си кралството си в момента, в който си заминал, защото не ти е пукало какво мислят другите.

— Кралят не бива да се съобразява с мнението на поданиците си — тросна се Сет. — На негова страна е армията — а това означава, че другите трябва да се съобразяват с него.

— Ще ми позволиш да не се съглася — обади се Хам и се почеса замислено по брадичката. — Теорията ти куца. В крайна сметка и кралят трябва да се съобразява с някого — ако например държи поданиците му да изпълняват заповедите му, ще трябва да се съобразява с армията. Но пък ако армията е доволна, понеже разчитат на нея, тогава е възможно да възникне друг проблем и…

Млъкна и се замисли, а Сет се намръщи.

— Трябва ли навсякъде да търсиш логика, за да се забавляваш?

Хам продължаваше да се чеше по брадичката.

Елънд се усмихна и отново погледна към каютата. Беше му приятно да чуе стария Хам. Възраженията на Сет напомняха тези на Бриз в предишните им спорове. Значи затова Хам напоследък се беше отказал от логическите си главоблъсканици. Защото нямаше кой да му възразява.

— Та значи, Елънд — продължи Сет, — ако умреш, аз поемам властта, нали?

— Ако нещо се случи с мен, ще ме замести Вин — отвърна Елънд. — Знаеш го.

— Така де — кимна Сет. — Но ако умрете и двамата?

— Сейзед е следващият, Сет. Вече го обсъждахме.

— Да, но кой ще командва армията? — попита Сет. — Сейзед замина за Ортьо. Кой ще води тези хора, докато него го няма?

Елънд въздъхна.

— Сет, ако по някакъв начин Йомен успее да убие и двама ни, моят съвет е да избягаш. Защото в такъв случай ти ще си най-старшият тук и Мъглородният, дето ни е видял сметката, ще дойде да види и твоята.

Сет се усмихна доволно, а Хам се намръщи.

— Хам, ти никога не си ламтял за титли — каза Елънд. — И се дразниш от всеки пост, който ти давам.

— Разбира се, че ще се дразня — отвърна Хам. — Но какво ще кажеш за Демоа?

— Сет има по-голям опит — отвърна Елънд. — И повече качества, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз ти вярвам и това би трябвало да ти стига. Сет, ако нещата се объркат, заповядвам ти да се върнеш в Лутадел, да намериш Сейзед и да му предадеш, че той ще е новият император. А сега…

Млъкна, защото чу вратата на каютата да се отваря. Обърна се, готов за неискрени комплименти, и замръзна.

Вин стоеше на прага, облечена с изумителна черна рокля със сребриста бродерия, ушита по последна дума на модата. Лъскавата й черна коса, която често сплиташе на плитка, беше спусната върху раменете, внимателно подравнена и леко накъдрена. Единственото украшение, което носеше, бе семплата обеца, която й бе останала от майка й.

Винаги я бе смятал за красива. Но сега… от колко време не я бе виждал с рокля, прическа и грим? Опита се да каже нещо, да й направи комплимент, но гласът му изневери.

Тя пристъпи лекичко към него и го целуна по бузата.

— Ще го приема за знак, че съм се справила добре. Забравих каква досада е да носиш рокля. И грим! Честно, Елънд, няма да ти позволя повече да се оплакваш от костюмите.

Хам се изкиска и Вин го погледна.

— Какво има?

— Ах, Вин — рече Хам, скръстил мускулестите си ръце, — кога порасна, без да разбера? Сякаш едва преди седмица се криеше в ъглите, подстригваше се като момче и се озърташе като изплашено мишле.

Вин се усмихна.

— Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Не знаеше риба ли съм, или рак.

Хам кимна.

— Бриз едва не припадна, когато установи, че през цялото време сме разговаряли с Мъглородна! Честно казано, Вин, понякога не мога да повярвам, че си онова изплашено девойче, дето Келсайър го доведе при нас.

— От тогава минаха пет години, Хам. Вече съм на двайсет и една.

— Зная — отвърна с въздишка Хам. — Ти си като децата ми: докато се усетя, взеха, че пораснаха. Навярно познавам теб и Ел по-добре от тях…

— Скоро ще се върнеш при тях, Хам — каза Вин и сложи ръка на рамото му. — Когато всичко това свърши.

— О, зная — отвърна той и се засмя с неувяхващия си оптимизъм. — Но никога не можеш да върнеш пропуснатото. Надявам си накрая поне да се окаже, че си е заслужавало.

Елънд поклати глава, най-сетне възвърнал гласа си.

— Мога да кажа само едно. Ако готвачките ни носят такива рокли, значи им плащам твърде много.

Вин се засмя.

— Говоря сериозно, Вин — продължи Елънд. — Армейските шивачи са добри, но няма начин тази рокля да е ушита от материали, с които разполагаме в лагера. Откъде я взе?

— Това е тайна — отвърна Вин, присви очи и се разсмя. — Ние, Мъглородните, сме невероятно загадъчни.

Елънд я погледна.

— Хъм… Вин, аз също съм Мъглороден. Не мога да разбера…

— Не е необходимо — отвърна Вин. — Такива сме си по природа. Ела — слънцето вече залязва. Трябва да тръгваме.

— Приятни танци с противника — подхвърли Хам, докато Вин скочи от ладията на брега и сетне се Тласна към мъглите. Елънд му махна с ръка и също излетя във въздуха. Докато се отдалечаваше с изострен от калая слух, чу Хам да се обръща към Сет:

— Значи навсякъде трябва да те носят, така ли?

Сет изсумтя недоволно.

— Чудесно — продължи Хам. — Защото съм пълен с философски загадки, с които ще те забавлявам…

 

 

Аломантичните подскоци с бална рокля не бяха лесна работа. Всеки път, когато Вин започваше да се снижава, полите й се издуваха и започваха да шляпат като ято изплашени птици.

Вин не се безпокоеше особено, че някой може да надзърне под роклята й. Не само защото беше тъмно, но и понеже отдолу бе с панталони. Неприятното бе, че разветите поли затрудняваха движението във въздуха. Освен това вдигаха твърде много шум. Зачуди се какво ли ще си помислят часовоите, докато прелита над скалните тераси, изпълняващи функцията на градски стени. Шумът, който издаваше, приличаше на плющене на флагове при силен вятър.

Най-сетне забави полет и се насочи към един старателно пометен от саждите покрив. Приземи се с лек подскок и спря да изчака Елънд. Той я последва, но не тъй умело — залитна и за малко да падне. Не че не го биваше в Тласкането и Тегленето, просто нямаше нейния опит. Вин си помисли, че навярно и тя е била същата през първата година като аломант.

„Е, може би не съвсем като него — помисли си, докато Елънд отърсваше дрехите си. — Но съм сигурна, че повечето аломанти могат да достигнат уменията му само след година тренировки“.

— Страхотна серия подскоци, Вин — отбеляза Елънд, загледан към скалите и разпалените на терасите огньове. Беше с изчеткана бяла униформа, а брадата му бе грижливо подравнена.

— Не можехме да се приземим по-рано — обясни Вин. — За да не изцапаш беличкия си костюм. Ела — време е да влизаме.

— Я ми кажи за тази рокля все пак. Да не си платила на някой шивач в града да ти я ушие?

— Всъщност платих на един приятел в града, за да ми я направи и да ми намери грим. — Тя скочи и се отправи към Цитаделата Ориеле — която според Бавнобързеца тази вечер приемаше гости за бала. Отново се задържа дълго във въздуха, без да се приземява. Елънд я следваше, като използваше същите монети.

Скоро от мъглата изплуваха разноцветни светлини, наподобяващи северното сияние от разказите на Сейзед, и Вин се насочи надолу. За миг се подвоуми дали да не се приземят на двора — далече от любопитни очи. Но се отказа.

Това не беше вечер за тайно промъкване.

Вместо това скочи право върху застланото с килим парадно стълбище. Секунда по-късно до нея се приземи и Елънд, с развята снежнобяла пелерина. На вратата, на няколко стъпала над тях, двамата прислужници, които посрещаха и въвеждаха пристигналите гости, замръзнаха от изумление.

Елънд подаде ръка на Вин.

— Ще влизаме ли?

Вин пъхна ръка под лакътя му.

— С удоволствие. Преди тези двамата да са повикали стражата.

Изкачиха се по стълбите, съпроводени от изненадани възклицания отзад, където няколко благородници тъкмо слизаха от една карета. Пред тях единият от слугите се изпречи на входа. Елънд внимателно сложи длан на гърдите му и го отблъсна с подсилен от пютриум тласък. Мъжът се люшна и се удари в стената. Вторият слуга изтича за стражите.

В преддверието ги посрещна друга група изненадани благородници. Вин ги чу да се питат дали някой познава новодошлите — мъжа в бяло, жената в черно. Елънд продължи с твърда крачка, повел до себе си Вин, с което накара гостите припряно да се отдръпнат встрани. Двамата бързо прекосиха помещението и Елънд подаде визитка на слугата, обявяващ имената на гостите на входа на балната зала.

Докато чакаха слугата да произнесе имената им, Вин неволно сдържа дъха си. Имаше усещането, че живее в добре познат сън — или това бе само скъп спомен? За миг бе отново момичето отпреди повече от четири години, тревожна и изплашена, че няма да може да изиграе ролята си.

Но сега нямаше и капчица от онази неувереност. Не се безпокоеше дали ще я приемат и ще й повярват. Тя бе убийцата на лорд Владетеля. Съпругата на Елънд Венчър. И — най-забележителното й постижение — по някакъв начин в бъркотията на живота си бе открила коя е. Не придворна дама, макар че харесваше красотата и грацията на баловете. Беше друг човек. Друга жена.

Жена, която харесваше.

Слугата прочете картичката и пребледня. Погледна ги невярващо и Елънд му кимна лекичко, сякаш му казваше: „Да, боя се, че е истина“.

Мъжът прочисти гърлото си с покашляне и Елънд въведе Вин в балната зала.

— Негово величество император Елънд Венчър! — обяви слугата с ясен глас. — И нейно величество императрица Вин Венчър, Наследницата на Оцелелия, Героят на времето!

В залата изведнъж се възцари неестествена и пълна тишина. Вин и Елънд спряха, за да дадат възможност на присъстващите да ги огледат. Оказа се, че също като в Цитаделата Венчър, големият хол на Цитаделата Ориел играе ролята на бална зала. Но за разлика от залата на Венчърови, тази бе по-ниска и не тъй разкошно украсена с барелефи и фрески. Сякаш архитектът бе търсил финес, вместо да впечатлява с разкош и импозантност.

Цялата зала бе облицована с бял мрамор в различни оттенъци. Макар да бе достатъчно просторна, за да побере стотината гости — плюс дансинга и масите, — изглеждаше уютна. Помещението бе разделено от няколко реда мраморни колони и още веднъж от витражни паравани, издигащи се от пода до тавана. Вин беше дълбоко впечатлена — в Лутадел по принцип използваха витражите за външни прозорци, които се осветяваха отвътре. Тук стъклописите бях вътре, насред залата, за да им се любуват и от двете страни.

— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд, докато оглеждаше множеството. — Тези хора наистина ли смятат, че могат да не обръщат внимание на това, което става по света?

Злато, сребро, бронз и месинг блестяха върху ярките бални рокли и строгите благороднически костюми. Почти всички мъже носеха тъмни сюртуци и панталони, а роклите на жените бяха в пъстри цветове.

— Да — прошепна Вин. — Време е да освободим входа. Да се смесим с тълпата, та като дойдат стражите, да не знаят кого да арестуват.

Елънд се усмихна — да бе, няма да знаят. Но тя бе права, че трябва да започнат представлението.

Спуснаха се по мраморните стъпала и се сляха с множеството.

Скаа навярно биха се отдръпнали от толкова опасна двойка, но Вин и Елънд носеха костюми на аристократи. Благородниците в Последната империя обичаха подобни изкусни игри — и когато не знаеха как да се държат, прибягваха до изпитаната тактика — добрите маниери.

Лордове и дами се покланяха любезно и се държаха така, сякаш присъствието на императора и императрицата е напълно в реда на нещата. Вин остави на Елънд да я води, тъй като той бе по-опитният от двамата в придворните игри. Той кимаше на хората, край които минаваха, демонстрирайки нужната самоувереност. Стражите вече бяха дотичали, но спряха на входа, очевидно обезпокоени да не смутят празненството.

— Натам — рече Вин и кимна вляво. Зад един витражен параван бе забелязала фигура, седнала до издигната на подиум маса.

— Да, видях го — отвърна Елънд и я поведе покрай стъклената преграда. Миг по-късно Вин за пръв път видя Арадан Йомен, крал на Западната област.

Беше по-млад, отколкото бе очаквала — може би по-млад дори от Елънд. Имаше закръглено лице със строги очи и обръсната глава като всички принудители. Тъмносивата му тога бе знак, говорещ за положението му, също както и плетеницата от татуировки около очите — ако се съдеше по тях, той бе доста високопоставен член на Отдела по снабдяване.

Щом ги видя, Йомен се изправи. Изглеждаше напълно втрещен. Зад гърбовете им войниците внимателно си пробиваха път през тълпата. Елънд спря на известно разстояние от застланата със снежнобяла покривка и отрупана с кристални съдове маса, погледна Йомен в очите и му кимна леко, все едно се познават от години.

Вин — следеше с крайчеца на окото си стражите — машинално провери металните си запаси. В този момент Йомен вдигна ръка и махна на войниците да си вървят.

Почти веднага из залата се понесе шепот. Йомен седна, все едно не е станало нищо, но не поднови прекъснатата си вечеря. Не ги поглеждаше обаче.

— Е — прошепна Вин. — Изглежда, ни оставиха на мира. Какво ще правим сега?

— Трябва да поговоря с Йомен — отвърна Елънд. — Но ще почакам малко, докато преглътне идеята за появата ни.

— В такъв случай да пообиколим гостите.

— Права си — така ще се срещнем с повече хора. И е по-добре да се разделим.

Вин се поколеба.

— Мога да се грижа за себе си, Вин. Обещавам.

— Добре тогава. — Тя кимна, макар че това не бе единствената причина за колебанията й.

— Разговаряй с колкото се може повече гости — каза Елънд. — Тук сме, за да разбием илюзиите на тези хора, че са в безопасност. В края на краищата току-що показахме, че Йомен не може да ни попречи да влезем във Фадрекс — и че никак не се страхуваме от него, след като сме готови да танцуваме на бал, на който присъства и той. След като се поразтъпчем, за да разбуним още духовете, ще ида да си поприказвам с него и съм сигурен, че всички ще искат да чуят думите ми.

— Оглеждай се за такива, които биха могли да ни подкрепят срещу сегашното управление. Бавнобързеца намекна, че в града има хора, които не одобряват начина, по който управлява Йомен.

Елънд се наведе, целуна я по бузата и се отдалечи. Останала сама, Вин за миг имаше чувството, че е парализирана. Близо две години бе полагала усилия да не попада в ситуации, в които ще се наложи да носи рокли и да общува с благородници. Съвсем тенденциозно се обличаше с панталони и ризи и се стараеше да всява смут в душата на хора, свикнали да демонстрират аристократична самоувереност.

Но сега тъкмо тя бе предложила на Елънд да се появят тук. Защо? Защо трябваше да се връща към тази роля? Не беше неудовлетворена от това коя е в момента — какъв смисъл да доказва нещо, като се издокарва в тази глупава рокля и води празни разговори с тълпа благородници, които дори не познаваше?

А може би беше?

„Сега не е време за колебания“ — напомни си тя, докато оглеждаше тълпата. Балните празненства в Лутадел — а вероятно и тук — бяха събития, предназначени да създадат възможност за запознанства и сближаване и за обмяна на политически гледища. Навремето те бяха основната форма за забавления на аристокрацията, водеща привилегирован живот под властта на лорд Владетеля само защото предците им били негови приятели преди Възнесението му.

Както и следваше да се предполага, тълпата се състоеше от малки групички — едни смесени, други само от мъже или жени. От пристигащите двойки не се очакваше да останат заедно през цялата вечер. Имаше странични стаи, където господата се оттегляха, за да пийнат в компанията на своите съюзници, като оставяха жените да си бъбрят в залата.

Вин взе поднесената й от един слуга чаша вино, отпи и тръгна сред гостите. С разделянето си двамата бяха показали, че са готови да разговарят с други хора. За съжаление бе изминало доста време, откакто Вин бе оставала сама на подобна забава. Беше смутена, не знаеше дали да се присъедини към някоя група, или да чака, докато я заговорят. Чувстваше се като през онази първа вечер, когато се преструваше на благородница в Цитаделата Венчър и Сейзед бе неин придружител.

Тогава тя все още играеше ролята на Валет Реноа. Но не можеше да продължи и сега с нея. Всички знаеха коя е. Някога това би я притеснило, но вече не. И все пак не можеше да постъпи както тогава — да се мотае, докато погледите на всички са втренчени в нея.

Докато крачеше из мраморната зала, чувстваше колко много се отличава черната й рокля от пъстрите тоалети на останалите дами. Заобиколи бавно няколко стъклени паравана, които стигаха чак до тавана. От предишните балове бе научила, че има нещо, на което винаги може да разчита: когато няколко жени се съберат на групичка, една от тях неизменно се мисли за най-важната.

С лекота откри въпросната персона. Жената имаше черна коса и смугла кожа и седеше на една маса, заобиколена от ласкателки. Вин с лекота разпозна арогантния поглед, начина, по който говореше, достатъчно твърдо, за да прозвучи властно, и същевременно тихо, за да накара другите да се вслушват в думите й.

Вин я приближи с уверена крачка. Преди години бе принудена да започне светската си кариера от дъното. Сега обаче нямаше време за това. Не познаваше тукашната политическа обстановка, нито кои са съюзници и кои — съперници. Но имаше едно нещо, в което бе сигурна.

На която и страна да бе тази жена, Вин щеше да е на противоположната.

Няколко жени от антуража вдигнаха глави, забелязали приближаването на Вин, и лицата им пребледняха. Водачката им имаше достатъчно съобразителност да се направи, че не я вижда. „Ще се опита да ме игнорира — помисли Вин. — Но аз няма да й позволя“.

Настани се на масата точно срещу жената, после извърна глава и заговори младите й придружителки:

— Знаете ли, тази дама възнамерява да ви предаде.

Жените се спогледаха.

— Подготвя се да напусне града — продължи Вин. — Когато армията ни ви нападне, тя вече няма да е тук. Ще ви зареже и всички ще умрете. Но ако се съюзите с мен, ще се погрижа за безопасността ви.

— Ако обичате — рече водачката на групата с треперещ от възмущение глас. — Не съм ви канила да сядате тук.

Вин се усмихна. Беше лесно. Силата на един главатар се крие в парите — отнемеш ли му ги, с него е свършено. Силата на жена като тази тук бе в хората, съставляващи антуража й. За да я накараш да реагира, е достатъчно да посегнеш на обкръжението й.

Вин се обърна и я погледна.

— Да, не сте ме канили. Сама се поканих. Някой трябва да предупреди тези жени.

Водачката изпръхтя презрително.

— Вие разпространявате лъжи. Не знаете нищо за плановете ми.

— Така ли? Не ми приличате на човек, който би допуснал хора като Йомен да определят съдбините му. И ако присъстващите се позамислят, ще си дадат сметка, че няма начин да не сте подготвили евакуацията си от Фадрекс. Изненадана съм, че още сте тук.

— Заплахите ви не вървят при мен — заяви знатната дама.

— Все още не съм ви заплашвала — отбеляза Вин, отпи спокойно от виното и Тласна внимателно чувствата на жените от обкръжението, подсилвайки тревогите им. — Но можем да стигнем и до това, ако толкова искате — макар че на практика в момента под моя заплаха е целият град.

Жената присви очи, огледа я и заяви:

— Не я слушайте, дами.

— Да, лейди Патресен — отвърна една от жените припряно. „Патресен — повтори наум Вин, доволна, че някой най-сетне бе произнесъл името й. — Не ми ли е познато?“

— Къща Патресен — подхвърли нехайно тя. — Не сте ли братовчеди на Къща Елариел?

Лейди Патресен не отговори.

— Навремето погубих една Елариел — продължи Вин. — Хубав бой стана. Шан беше хитра жена и опитна Мъглородна. — Приведе се напред. — Може би си мислите, че историите за мен са преувеличени. Сигурно не вярвате, че тъкмо аз убих лорд Владетеля, и смятате, че това е само пропаганда с цел да затвърди управлението на мъжа ми. Мислете каквото си искате, лейди Патресен. Но трябва да разберете едно нещо. Вие не сте моя съперница. Нямам време за хора като вас. Вие сте дребна благородница в провинциално градче, чийто досегашен начин на живот е обречен на изчезване. Не разговарям с вас, защото искам да съм част от плановете ви, дори не можете да си представите колко незначителна сте за мен. Дойдох само за да ви предупредя. Ние ще превземем този град — и когато го направим, в него няма да има място за хора, които са срещу нас.

Патресен леко пребледня, но когато заговори, гласът й остана спокоен:

— Съмнявам се да е точно така. Ако можехте да превземете града толкова лесно, колкото твърдите, вече да сте го превзели.

— Мъжът ми е човек на честта — заяви Вин. — Ето защо реши да разговаря с Йомен преди атаката. Аз обаче не съм толкова уравновесена.

— Е, аз пък смятам, че…

— Не ме разбрахте, нали? — прекъсна я Вин. — Няма значение какво смятате. Вижте, знам, че жена като вас има влиятелни познанства. От тези хора трябва да сте научили приблизителната численост на нашата армия. Четирийсет хиляди души, двайсет хиляди колоса и пълен контингент аломанти. Плюс двама Мъглородни. Мъжът ми и аз не дойдохме на този бал, за да търсим съюзници, нито да си създаваме врагове. Дойдохме, за да отправим предупреждение. Съветвам ви да го приемете.

И подчерта последните си думи с мощен емоционален Тласък. Нека тези жени осъзнаят, че са изцяло под нейната власт. После се изправи и се отдалечи от масата.

Това, което каза на Патресен, не беше толкова важно — по-важното бе, че видяха Вин да се изправя срещу нея. Сигурен начин да влезе в местната политика и да привлече вниманието на боричкащите се групи. Някои от тях вероятно щяха да са на нейна страна…

Зад гърба й се чу тропане на столове. Вин се обърна малко обезпокоена и видя, че жените около масата се надигат чевръсто и се приближават към нея, зарязвайки доскорошната си водачка сама на масата, намръщена и недоволна.

Вин неволно се напрегна.

— Лейди Венчър — рече една от жените. — Ще ни позволите ли… да ви разведем наоколо?

Вин смръщи вежди.

— Моля ви — побърза да добави жената.

Вин премигна изненадано. Очакваше тези жени да се възмутят от нея, не и да се вслушат в думите й. Повечето от заобиколилите я дами изглеждаха толкова изплашени, сякаш бяха готови да се разбягат при първия признак за опасност. Леко объркана от всичко това, Вин кимна и позволи да я поведат към другите гости.