Кърт Вонегът
Синята брада (38)

36

— Колко войници, колко униформи! — изрази възхищението си тя.

Униформите, или по-скоро това, което беше останало от тях, направих максимално автентични. По този начин исках да изразя почитта си към своя учител, Дан Грегъри.

— Бащите толкова се гордеят, когато видят за пръв път синовете си в униформа — каза тя.

— Зная, че е така от Големия Джон Карпински — рекох. Това, разбира се, е моят съсед от север. Синът му — Малкия Джон, едва креташе в училище, на всичкото отгоре полицията го пипна да продава наркотици. Тогава Виетнамската война още не беше свършила и Малкия Джон побърза да се запише в армията. Когато се прибра за пръв път у дома с униформа, Големия Джон беше на седмото небе. Струваше му се, че Малкия Джон най-сетне е влязъл в пътя и от него ще стане човек.

Но после Малкия Джон се върна у дома затворен в найлонов чувал.

* * *

Между другото, Големия Джон и съпругата му Дорийн са решили да разделят фермата си на шестакрови парцели, въпреки че в нея са живели три поколения на фамилията Карпински. Пишеше го във вчерашния вестник. Парцелите ще се лапнат като топъл хляб, тъй като голяма част от прозорците на къщите, които ще се издигнат върху тях и които ще гледат към моето имение, ще разполагат и с чудесна гледка към океана.

Големия Джон и Дорийн ще станат милионери и ще се преместят в голяма къща във Флорида, където няма зима. Но едновременно с това ще изгубят късчето свещена земя в подножието на своя връх Арарат. Все пак това ще стане без да изпитат на гърба си най-голямото нещастие — клането.

— А твоят баща беше ли горд, когато те видя във военна униформа? — попита Сърк.

— Не доживя този момент — отвърнах аз. — И по-добре. Ако ме беше видял в униформа, положително би запратил по мен я шило, я обувка!

— Защо?

— Не забравяй, че само родителите на съвсем млади войници са се радвали на униформите и са си въобразявали, че синовете им ще станат хора като трепят наред. Ако баща ми ме беше видял в подобни одежди, той щеше да се озъби като бясно куче и да изръмжи: „Свиня! Говедо! Убиец! Махай се от очите ми!“

— Какво ще стане с тази картина според теб? — попита тя.

— Много е голяма за боклука — рекох. — Може би ще намери място в един частен музей, който се намира в Лъбок, Тексас. Там са събрани голяма част от творбите на Дан Грегъри. А може и да се разгърне зад най-дългия бар в света, който вероятно пак е там — в Тексас. Но клиентите постоянно ще се катерят по бара, за да я разгледат по-отблизо. А това означава да трошат чаши и да газят безплатните ордьоври.

После добавих, че по всяка вероятност синовете ми Тери и Анри ще решат съдбата на „Сега е ред на жените“.

— На тях я оставяш, така ли? — попита тя. Знаеше отлично колко много ме мразят момчетата и как са направили законни постъпки да приемат фамилията на Рой — вторият съпруг на Доръти и техният истински баща.

— Мислиш, че това ще бъде една шега, така ли? Мислиш, че тази творба няма никаква стойност! — Сърк, здравата разпалена, ми хвърли един искрящ поглед и добави: — Но аз ще ти кажа друго — тази картина е страхотно важна по свой особен начин!

— Според мен е страхотно важна по начина, по който е важно и едно челно сблъскване — рекох. — Колизията не подлежи на съмнение, съвсем ясно е, че нещо се е случило, дявол да го вземе!

— Оставиш ли я на тези неблагодарници, положително ще ги направиш мултимилионери!

— И без нея ще бъдат такива — успокоих я аз. — Завещал съм им всичко, което притежавам, включително твоите момиченца с люлките и масата за билярд. Ако не си ги поискаш обратно, разбира се. След смъртта ми ще получат всичко това само като изпълнят едно малко условие.

— И какво е то?

— Да направят съответните юридически постъпки и отново да вземат фамилното име Карабекян. Което да носят и внуците ми.

— Толкова ли държиш на това?

— Правя го заради мама — отвърнах. — Макар да не бе Карабекян по рождение, тя искаше фамилията Карабекян да живее на всяка цена, при всички обстоятелства!

— Колко от тези портрети са на действително съществували хора? — попита Сърк.

— Пилотът на бомбардировача е истински, помня отлично лицето му. Тези двама естонци в германски униформи всъщност са Лаурел и Харди. Този френски колаборационист тук пък е Чарли Чаплин. Двамата поляци-роби оттатък наблюдателната кула са Джаксън Полок и

Тери Кичън.

— Значи и тримата мускетари сте тук, в долния край.

— Така е.

— Смъртта на двамата, толкова бързо един след друг, сигурно е била ужасен удар за теб!

— Дълго преди това бяхме престанали да бъдем приятели — рекох. — Наричаха ни така единствено благодарение на пиенето. Но то нямаше нищо общо с рисуването — спокойно бихме могли да бъдем и трима водопроводчици. По някое време, поотделно или заедно, спряхме къркането и Тримата мускетари се разпаднаха. Но то стана далеч преди двама от тях да се самоубият. Ужасен удар, казваш, госпожо Бърман… Нищо подобно. Когато научих за смъртта им направих единствено това, което ми се искаше да направя и без това — превърнах се в термит и останах в това състояние цели осем години.

* * *

— След което се самоуби и Ротко — подхвърли тя.

— Аха — изръмжах аз. Вече се откъсвахме от Долината на Щастието и се връщахме в реалния свят. А там ни чакаше дългата поредица самоубийства на абстрактни експресионисти: Горки се обеси през 1948-а, Полок и почти веднага след него Кичън — съответно от шофиране в пияно състояние и револвер, през 1956-а, накрая Ротко — вероятно от проявена небрежност с хладно оръжие през 1970-а.

С острота, която изненада както мен, така и нея, аз й заявих, че тази насилствена смърт доста наподобява нашето пиене — и тя като него няма нищо общо с рисуването.

— Няма да споря с теб — рече тя.

— Вярно е! — викнах, все още кипящ от емоции. — Давам ти честната си дума! А в допълнение ще ти кажа, госпожо Бърман, какво е естеството на магията в нашия вид рисуване. При музиката то съществува от векове, но в живописта бе нещо абсолютно ново и непознато. И се нарича човешко удивление от най-чиста проба, което няма нищо общо нито с храната, нито със секса, нито с дрехите, къщите, наркотиците, колите, новините, парите, престъпленията, наказанията, игрите, войната и мира! А още по-малко — с универсалния човешки стремеж, както на художници, така и на водопроводчици, към неизмерното отчаяние и саморазрухата!

* * *

— Знаеш ли на колко години съм била, когато ти си стоял в подстъпите на тази долина? — попита тя.

— Не.

— На една, Рабо — рече тя. — А сега ще ме извиниш, не искам да ти прозвучи грубо, но картината е толкова богата, че вече не мога да я гледам.

— Разбирам — рекох. Вече два часа стояхме тук. Аз също се чувствах изтощен, но едновременно с това трептящ от гордост и задоволство.

* * *

И ето ни отново на прага, ръката ми пак се протяга към ключа за осветлението. Нощта беше безлунна, нямаше дори звезди по небето. Едно изщракване и ние ще потънем в непрогледен мрак.

Тя ми зададе следния въпрос:

— Има ли нещо в тази картина, което да указва кога и къде е станало всичко това?

— Нищо не уточнява къде е било мястото на събитието — отвърнах. — А що се отнася до кога — има едно указание, но то е чак на другия край, горе в ъгъла. Ако наистина искаш да го видиш, ще трябва да донеса не само стълба, но и лупа.

— Друг път — рече тя. Заех се да й го описвам:

— Там е фигурката на един маор, ефрейтор от артилерийска част на новозеландския контингент, който е бил пленен в битката край Тобрук, Либия. Сигурен съм, че си чувала за маорите…

— Полинезийци — рече тя. — Аборигените на Нова Зеландия.

— Точно така — кимнах. — До появата на белия човек са били човекоядци, разделени на многобройни враждуващи помежду си племена. Та този полинезиец седи на празен германски сандък за муниции. На дъното има три патрона, в случай че на някого му потрябват. Полинезиецът се опитва да чете нещо, което прилича на вътрешната страница на вестник. Хванал го е във въздуха, вдигнат от утринния ветрец…

Докоснах с пръсти електрическия ключ и продължих: — Страницата е от един антисемитски седмичник, издаван в Рига, Латвия, по време на германската окупация.

Той е отпреди шест месеца и предлага съвети по градинарство и консервиране в домашни условия. Маорът го изучава много усърдно, иска да научи това, което всички ние бихме желали да знаем: къде се намира, какво става и какво ще стане…

Ако разполагахме със стълба и лупа, госпожо Бърман, ти би могла да прочетеш със собствените си очи датата на сандъка за амуниции: 8 май 1945 година. Когато си била на една годинка…

Хвърлих последен поглед към „Сега е ред на жените“, която отново изглеждаше скъсена като някакъв пълен със скъпоценни камъни триъгълник. Не ми беше необходимо да чакам пристигането на съседите и съучениците на Силести, за да бъда сигурен, че тази картина ще придобие най-голяма популярност сред богатата ми колекция.

— Господи, Сърк! — възкликнах аз. — Прилича ми на един милион долара в брой!

— И наистина е такава — рече тя. После осветлението угасна.