Кърт Вонегът
Синята брада (24)

22

Сводка от настоящето: Пол Слейзингър заминал за Полша, представяте ли си? Според тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“, той заминал като член на международната организация на писателите, наречена ПЕН, за да провери на място на хала колегите си, задушаващи се там.

Вероятно после поляците ще дойдат да проучат неговия хал. Кой трябва да бъде съжаляван повече? Писател с полицейски белезници и превръзка на устата или напълно свободния му колега, който вече няма какво да каже?

* * *

Сводка от настоящето: Вдовицата Бърман вкара в гостната ми огромна старомодна маса за билярд, а намиращите се там мебели изпрати на склад в агенцията „Хоум Суит Хоум“. Този слон е толкова тежък, че се наложи плочата да се подпре с греди откъм мазето. Иначе с положителност би се сгромолясал долу сред бидоните „Сатийн Дура-лукс“.

Не съм играл тази игра откак напуснах армията, но и тогава не бях особено добър. В замяна на това вдовицата Бърман е страхотна — да можехте да я видите как разгонва топките от сукното, независимо от положението им!

— Къде си се научила да играеш толкова добре? — попитах я аз.

Тя отвърна, че след самоубийството на баща си напуснала колежа и гонела топките по масата десет часа дневно, вместо да се отдаде на сексуален разгул или алкохолизъм. Това станало там, в Лакауана. Не бях длъжен да играя с нея. Никой не беше длъжен да играе с нея, предполагам, че и в Лакауана е било така. Но от време на време ставаше нещо доста любопитно — тя внезапно губеше смъртоносната точност на ръката си, започваше да се прозява и почесва като крастава, след което се качваше горе и си лягаше. Обикновено ставаше чак на другия ден по обед.

Не съм виждал по-меланхолична жена от нея.

* * *

Ами намеците за това, което крия в хамбара? Няма ли да ги прочете в този ръкопис и лесно да отгатне останалото? Не.

Тя държи на обещанията си, а когато започнах тази книга ми обеща, че ще ми осигури пълно спокойствие в този кабинет, ако стигна до сто и петдесет страници.

После добави, че ако успея да достигна тази граница, ние двамата с ръкописа ще постигнем състояние на такава интимност, че вече няма да й е удобно да си пъха носа между нас. Предполагам, че ще е много приятно да си извоювам определени привилегии и уважение чрез собствения си труд, разбира се, ако не беше логичния въпрос, който трябваше да си задам: „Коя е тя да ме възнаграждава и наказва и къде, по дяволите, се намирам — в начално училище или в затвор?“ На нея не го зададох, защото положително щеше да ми отнеме привилегиите.

* * *

Вчера следобед у дома пристигнаха двама наконтени немци, преуспяващи бизнесмени. Имали огромно желание да разгледат моята великолепна колекция. Бяха типични представители на следвоенното поколение на Германия, за което историята не е нищо повече от бяло петно. Бяха чисти, неопетнени, новички! Подобно на Дан Грегъри, и те говореха безупречен академичен английски, но все пак не забравиха да попитат дали Сърк и аз разбираме немски. Сърк и аз казахме не, макар че тя свободно владееше идиш, а аз бях прекарал доста време в плен.

Познанията ни се оказаха достатъчни, за да разгадаем тайния им код — те само се преструваха, че се интересуват от моите картини, истинският им интерес беше насочен към имота. Бяха дошли да проверят дали съм здрав физически, дали съм все още с ума си и дали нямам затруднения от семеен или финансов характер, които биха им позволили да измъкнат от ръцете ми безценния плаж и да го застроят с жилища.

Не научиха нищо утешително и отпрашиха със спортния си мерцедес. След което Сърк — дъщерята на шивач-евреин, се обърна към мен — синът на обущар-арменец, със следните думи:

— Сега ние сме индианците!

* * *

Бяха от Западна Германия, както вече споменах, но със същия успех биха могли да бъдат и мои съграждани, дори съседи. Започвам да си задавам въпроса дали това не е някаква тайна съставка в отношението на всички, които щъкат по тези земи, независимо дали са американски граждани или не: че този континент все още е девствен, а всеки, който не може да оцени в пари неговата стойност, непременно е индианец или пък някакъв малоумник, който е твърде невеж и слаб, за да се защитава успешно!

* * *

Страхувам се, че зная най-мрачната тайна на тази страна — огромното мнозинство на нейните граждани са убедени, че са част от друга, далеч по-развита цивилизация. Не е задължително тази цивилизация да бъде друга държава, тя може да бъде просто миналото — Съединените щати преди втората имигрантска вълна и премахването на робството за негрите.

Тази душевна нагласа позволява на много от нас да лъжат, мамят и крадат, да предлагат на останалите боклуци, отрови и пошли развлечения. А това повдига закономерния въпрос: какво представляваме ние, останалите? Може би сме непълноценни аборигени, а?

* * *

С тази душевна нагласа се обясняват и голяма част от погребалните ни ритуали. Замислите ли се по този въпрос, несъмнено ще стигнете до заключението, че посланието на изключително разнообразните обреди е само едно: ограбил до шушка този далечен континент, покойникът най-сетне се завръща у дома със златото на Елдорадо.

Но да се върнем обратно в 1936 година! Слушайте: Небогоявлението, на което се наслаждавахме двамата с Мерили, скоро приключи. Но ние добре се възползвахме от него и, вкопчили се здраво един в друг, започнахме да изследваме онова, което, предполагам, трябваше да бъде изследвано. Целта ни беше да разберем в какви точно инструменти сме се превърнали. Открихме нещо топло и гъвкаво, опънато върху скеле с неизвестен произход. После долу се затръшна входната врата и ние сторихме точно това, което някога Тери Кичън сподели с мен за подобна ситуация:

— Богоявлението се връща и ние всички трябва да нахлузим дрехите си и да започнем да тичаме в кръг като обезглавени пилета.

Докато се обличахме, аз прошепнах на Мерили, че я обичам с цялата си душа. Какво повече можех да кажа? — Не е вярно, ти не можеш да сториш това — хладно отвърна тя, сякаш бях някакъв напълно непознат човек. — Ще стана не по-малко велик илюстратор от него — обещах й аз.

— С някоя друга, но не и с мен — отвърна тя. Държеше се така, сякаш я свалях на обществено място, сякаш великолепната ни близост изобщо не беше се случила. — Нещо лошо ли направих? — попитах отчаяно аз. — Нито лошо, нито добро — отвърна тя. — Аз също. — После спря да се облича и ме погледна в очите. Тогава все още имах две. — Това никога не се е случило! — И отново се залови с тоалета си. По-късно попита: — Добре ли се чувстваш?

Отвърнах, че се чувствам страхотно.

— И аз — рече тя. — Но няма да трае дълго. А после ми дрънкайте за реализъм!

Въобразявах си, че вече имаме договор за вечно съжителство. Много хора си въобразяват подобни неща след сексуален контакт. Вече си мислех, че Мерили ще роди дете от мен. Още не знаех, че е станала стерилна след някаква инфекция, пипната по време на онзи аборт в уж напълно антисептичната Швейцария. Знаех толкова малко неща за нея! Щях да понауча това-онова чак след четиринайсет години!

— Сега какво ще правим? — попитах я аз.

— Кой какво ще прави?

— Ние.

— Имаш предвид това, което ще правим след като напуснем този уютен дом с храбра усмивка на уста и вплетени ръце? — уточни тя. — Има една опера, която ще ти разбие сърцето.

— Опера ли?

— Красивата любовница на велик художник, два пъти по-възрастен от нея, прелъстява чирака, който пък може да й бъде син — поясни тя. — Хващат ги и ги изхвърлят навън. Тя е убедена, че с любов и съвети ще успее да превърне и момчето във велик художник, но в крайна сметка двамата умират от студ.

И горе-долу точно така стана.

* * *

— Ти ще трябва да си идеш, но аз ще остана — каза тя. — Имам малко спестени пари, ще ти стигнат за седмица-две. И без това ти беше време да се махнеш оттук. Започна да се чувстваш прекалено удобно.

— Как можем да се разделим след всичко, което се случи? — попитах аз.

— Докато то се случваше, часовниците бяха спрели — отвърна тя. — Сега отново вървят. Забрави го, все едно че нищо не е станало.

— Как бих могъл? — попитах отчаяно аз.

— Аз вече го забравих — отвърна тя. — Ти си още хлапе, а на мен ми трябва мъж, който да ме закриля. Дан е мъж.

Объркан и унижен, аз се прибрах в стаята си и започнах да си събирам багажа. Тя не дойде да ме изпрати. Нямах представа в коя от многобройните стаи се скри, нито пък какво прави там. Никой не ме изпрати.

Напуснах завинаги този дом при залез слънце. Беше 1936 година, денят на Свети Патрик. Дори не хвърлих прощален поглед на месинговата горгона на вратата.

Първата самостоятелна нощ в живота си прекарах в YMCA на милионера-филантроп Вандербилт, само на една пряка от къщата на Грегъри. Въпреки това видях Мерили чак след четиринадесет години. Тогава имах чувството, че тя ме предизвиква да постигна големи финансови успехи, след които да се върна и да я отнема от Дан Грегъри. В продължение на месец-два наистина си фантазирах на тая тема. Нима в разказите, които Грегъри илюстрираше, не ставаше точно така?

Тя няма да ме погледне преди да стана достоен за нея. Когато ме изхвърли, Дан Грегъри току-що бе започнал работа върху илюстрациите на новото издание на „Приказка за крал Артур и неговите рицари“. Мерили му позираше за Гуинъвер. Аз пък щях да й донеса Светия Граал.

Но благодарение на Голямата депресия скоро разбрах, че едва ли ще постигна нещо. Не бях в състояние дори да доставя прилична храна и легло на безценната си особа, често бях принуден да се редя на опашка за чиния супа и безплатна нощувка сред стотици несретници като мен. През деня стоях на топло в библиотеката и попълвах празнотите в образованието си като четях исторически книги, романи, поезия от прочути автори, енциклопедии, речници. Не пропусках и нашумелите по онова време наръчници по злободневни теми — как да се пробие в Съединените американски щати, как да се поучаваме от грешките си, как да накараме непознатите да ни харесват и да ни се доверяват, как да започнем собствен бизнес, как да продаваме всичко на всички, как да оставим всичко в ръцете на Бога и да престанем да се тревожим. И накрая — как да се храним здравословно.

Несъмнено бях истинска издънка на Дан Грегъри, пък и на времето, в което живеех. Това се доказваше съвсем ясно от начина, по който обогатявах речника си и се запознавах с основните събития и исторически личности, а и от времето — което съвпадаше точно с времето за усвояване на тези познания от випускниците на големите американски университети. Още повече, че речникът ми (а между другото и речникът на Мерили) беше не по-малко синтезиран от този на Грегъри. Мерили и аз — дъщеря на миньор и син на арменец-обущар — проявявахме достатъчно разум да не се правим на англичани от благородническо потекло. Прикривахме мизерния си произход с приятно за ухото звучно произношение, което в онези дни още нямаше име (доколкото си спомням), но по-късно придоби популярност като „трансатлантическо“ произношение. То не беше нито английско, нито американско, но това още повече изтъкваше неговата непринуденост и изтънченост. По отношение на него двамата с Мерили бяхме като братче и сестричка — толкова еднакво се изразявахме.

* * *

Но докато скитах из Ню Йорк с това великолепно произношение и натъпкана със знания глава, които съвсем не ми помагаха срещу глада и студа, аз изпитах на практика горчивата ирония на вечния стремеж на американеца към самоусъвършенстване: познанието не е нищо друго, освен обикновен боклук, предаден за преработка на големите университети. Докато истинската облага от тези университети е доживотното членство в едно изкуствено създадено, но голямо и влиятелно семейство.

* * *

Моите родители също произхождат от големи и влиятелни (поне сред арменците в Турция) семейства, но тези семейства са били естествени, на биологична основа. Докато самият аз, роден в Америка, лишен от присъствието на други арменци, ако не броим родителите ми, постепенно успях да стана член на две изкуствени семейства, които, макар и не толкова престижни като Харвард и Йейл, също бяха достойни за уважение. Ето ги:

1. Офицерският корпус на армията на САЩ по време на войната.

2. Школата за абстрактен експресионизъм след войната.