Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (21)

21
Политиката в изгнание

Въпреки всички мрачни прогнози южноафриканската революция се оказа сравнително безкръвна — както обикновено става в такива ситуации. Телевизията, която хората обвиняват за много злини, имаше известна заслуга за това. Прецедентът бе създаден от предишното поколение във Филипините; когато знаят, че светът ги наблюдава, повечето мъже и жени са склонни да се държат отговорно. Макар че имаше и срамни изключения, камерите не уловиха прекалено много жестокости.

Повечето от белите заселници, осъзнали неизбежното, бяха напуснали страната много преди завземането на властта. И — както горчиво се оплакваше новата администрация — те не си бяха отишли с празни ръце. Милиони рендове^[1] бяха прехвърлени в швейцарски и холандски банки; към края почти на всеки час се извършваха загадъчни полети от Кейптаун и Йоханесбург до Цюрих и Амстердам. Говореше се, че до деня на Освобождението няма да остане нито една тройунция злато, или дори еднокаратов диамант в бившата Южноафриканска република — минното дело беше саботирано доста ефективно. Един от видните имигранти беше заявил самодоволно от луксозния си апартамент в Хага: „Ще минат пет години, преди кафирите^[2] да възобновят добива в рудника «Кимбърли» — ако изобщо някога успеят.“ За голяма негова изненада „Де Биърс“ отново зае мястото си в бизнеса под ново име и с ново ръководство за по-малко от пет седмици, а диамантите бяха единственият най-важен елемент в икономиката на новата нация.

За едно поколение по-младите имигранти бяха претопени — въпреки отчаяните ответни действия на техните консервативни родители — от лишената от корени култура на двайсет и първи век. Те си припомняха с гордост, но без излишна надменност, храбростта и упоритостта на техните предшественици, но се дистанцираха от глупостите им. Почти никой от тях не говореше Африкаанс, дори и в собствения си дом.

И все пак, точно както беше случаят с революцията в Русия преди един век, имаше много, които мечтаеха да върнат часовника назад — или поне да саботират усилията на онези, които бяха узурпирали тяхната власт и привилегии. Обикновено те насочваха разочарованията и горчивината си към пропаганда, демонстрации, бойкоти, петиции до Световния съвет — и понякога произведения на изкуството. „Пътешествениците“ на Вилхелм Смут беше призната за шедьовър на (каква ирония) английската литература дори от тези, които изобщо не бяха съгласни с автора.

Но имаше и групи, които смятаха, че политическите действия са безполезни и че единствено насилието ще възвърне бленуваното статукво. Въпреки че малко хора наистина вярваха, че могат отново да напишат страниците на историята, имаше много, които, ако не можеха да постигнат победа, с радост биха се задоволили с отмъщението.