Сабрина Джефрис
Палавник в леглото (12)

Глава единайсета

Джарет успя да си прехапе езика, за да не изругае. Всъщност цяло чудо бе, че момчето си е държало устата затворена досега. Дванайсетгодишните не се славят с дискретност.

Анабел изглеждаше потресена.

Джордж явно не съумяваше да спре.

— Извинете, сър. Не възнамерявах да издам тайната.

Анабел погледна Джарет и присви очи.

Дяволите да го вземат този хлапак, помисли си Джарет.

— Точно възнамерявах да потърся място, където предлагат чай, Джорди — вметна госпожа Лейк и постави ръка върху рамото на момчето. — Ще ми помогнеш ли?

— Но… Редно е да обясня… Това е, защото…

— Според мен каза достатъчно. Хайде да вървим. — Госпожа Лейк хвърли многозначителен поглед към Анабел. — Не се отдалечавайте много, скъпа. Май се задава буря.

И за жалост — повече от една.

Госпожа Лейк бързо поведе Джорди, а Анабел постави ръце на хълбоците и се обърна към Джарет.

— За какво говореше Джорди?

Сцената не предвещаваше нищо добро и Джарет реши да постъпи като покойния си баща, когато майка му бе на път да се развилнее: да побегне.

— Не разбирам какво ме питаш — отвърна той и енергично се насочи към най-близката странична алея.

Анабел си вдигна полите и побърза да го догони.

— Отговори ми! На Джорди откъде му хрумна, че искаш да се ожениш за мен?

— Ами питай го него! — тросна се той, изненадан от нежеланието си да я лъже.

— Питам теб! Казал си му нещо, нали, след като той ни завари заедно в стаята ти!

Проклятие, проклятие, проклятие! И още по-лошо: небето над главите им бързо притъмняваше.

Време бе за друга тактика, пак на баща му: контраатака! Спря и я изгледа хладно.

— Ще отговоря на въпроса ти, ако ти отговориш на моя: брат ти умира ли?

Успя! Тя пребледня, после тръгна забързано по алеята пред него. Да не си въобразява, че ще се измъкне? Няма да стане.

С две-три крачки я настигна.

— Е? — настоя той.

— Откъде ти хрумна, че брат ми умира? — попита тя притеснена.

— Джордж се разстрои доста от неразположението на майка си. Попитах дали да повикаме баща му, но той категорично отхвърли идеята. Баща му нямало да дойде за нищо на света.

Погледна го потресена.

— Не вярвам на ушите си! Хю щеше да пристигне, естествено.

— Останах с впечатлението, че баща му е прекалено болен, за да пътува. Затова ми хрумна: ако господин Лейк умира…

— Не умира, ясно? Проблемът му е временен, както ти споменах. Ще се възстанови всеки момент.

Думите й звучаха искрено, но той искаше да узнае още.

— Тогава защо Джордж не мисли така?

— Нямам представа — свъси вежди тя. — Като повечето момчета на неговата възраст, явно обича да преувеличава.

Възможно бе това да е обяснението. Джарет помнеше какъв беше той на тези години.

— Няма да преувеличава толкова, ако ти и майка му престанете да бдите над него. Не е добре за подрастващо момче. Ще започне да се възприема като център на света.

— Пълни глупости! Въобще не бдим над него.

— Нима? — Бяха излезли от пазара и вървяха по безлюдна уличка с кокетни къщи от двете страни. — Достатъчно голям е, за да постъпи в „Итън“, а не се усеща кога го мамят.

— И аз не подозирах измамата! — Тонът й стана жлъчен. — В Бъртън нямаме мошеници и измамници на всеки ъгъл, като вас, в Лондон.

— Редно е вече да ходи на училище и да научи как се движи светът.

— Съгласна съм. За жалост аз… ние не разполагаме с нужните средства, за да го пратим. Не и докато пивоварната има проблеми.

— Тогава брат ти да му наеме частен преподавател, за бога! И му дайте възможност да диша. Престанете да го задушавате.

Тя изсумтя.

— Страхотен съвет от мъж, който е израснал без никой да се грижи за него. Мъж, който още се държи като ученик, защото го е страх да порасне!

Той се закова на място. Тя като ученик ли го възприема?

— Извинявай — бързо продължи Анабел. — Не биваше да го казвам.

Джарет я изгледа свирепо.

— Не аз поисках да съм бавачка на племенника ти. Идеята беше твоя. Щом не ти харесва как се справям, не държа да го правя. Бог ми е свидетел, че имам далеч по-приятни неща за вършене.

Анабел го погледна слисана, но се окопити.

— Добре, няма да ти го натрапвам повече.

Постара се да не мисли колко го е разстроила реакцията й. Той продължи напред.

Тя го последва.

— Имаш ли представа къде отиваш?

— Не — изръмжа той. — И не ме интересува.

В този момент Природата реши да го накара да се заинтересува, защото паднаха първите тежки капки дъжд. Чудничко, няма що.

— Най-добре да се върнем — плахо предложи тя.

Дъждът се усилваше с всяка изминала секунда.

— Вече е прекалено късно — възрази той. Зърна обор наблизо и издърпа Анабел вътре. В затъмненото помещение ги обгърна миризма на коне и слама. — Няма никого. Явно всички са на пазара.

— Чудесно — съгласи се тя суховато. — Значи ще отговориш на въпроса, който избягваш. Какво каза на Джорди, та той да реши, че ти и аз сме се отправили към венчилото?

Джарет изруга тихо. Трябваше да се досети, че няма да успее да отклони вниманието й за дълго.

— Джордж не е дете, за каквото го мислиш. Разбира доста неща.

— Отлично го знам. Е, този път какво точно разбра?

— Че двамата с теб се целуваме.

Тя пребледня.

— Боже…

— Попита дали намеренията ми спрямо теб са почтени — процеди Джарет през зъби. — Наложи се да му отговоря.

— Защо не опита да му кажеш истината — заяви тя с нейния високомерен тон, запазен за случаите, когато смяташе, че моралното право е на нейна страна.

Той се раздразни.

— Истината ли? — Застана пред нея. — Да заявя плътските си намерения спрямо леля му ли? Това ли трябваше да му съобщя?

Тя премигна насреща му.

— Аз… Не… Нямаше да е подходящо.

— Ако нещата се бяха развили както исках аз, ти вече щеше да си прекарала нощта в леглото ми.

По красивото й лице плъзна руменина.

— Не, определено…

— Или например да му кажа, че не съм в състояние да държа ръцете си далеч от теб. — Прегърна я през кръста. Тя съвсем се изчерви, което само усили желанието му да я притежава. — Или че единствено мисля как да те любя до припадък. Нощем лежа и си те представям под мен. Тези истини ли искаш да му бях казал?

— Това нямаше да е…

Гласове пред обора я накараха да млъкне.

— По дяволите! — изруга той. — Само това липсваше: да ни заварят тук и да решат, че крадем конете им! — Зърна стълба към сеновала. — Хайде — подкани я той и я пусна да се качи преди него.

За щастие тя умееше да се катери бързо. Едва стигнаха горе и вратата на обора се отвори. Той повали Анабел върху сламата и сложи пръст върху устните й.

Мъжете долу обсъждаха кон за продан, но Джарет не ги слушаше. Усещаше извивките на тялото на Анабел под себе си и се възхищаваше на тъмните й коси, разпилени по златистата слама. Дъждът бе намокрил тънката й рокля и под прилепналия плат ясно се очертаваха щръкналите й зърна.

Изведнъж вече не го интересуваше нито Джордж, нито пивоварната, нито какво крие тя по отношение на брат си. Интересуваше го само впития в него неин поглед, който го докарваше до лудост.

Не бе в състояние да се въздържи и затова прокара пръст по изящните й устни. Кръвта във вените му кипеше. Тя бе момиче от провинцията и очевидно се чувстваше съвсем на място в обора. Изкушението бе прекалено голямо, за да му устои. Конската миризма се примесваше с нейния сладък аромат на мед. В този миг тя вдигна ръце и го обгърна през врата. Приближи устни към неговите.

Долу мъжете продължаваха да говорят, но Джарет бе прекалено обсебен от Анабел и зает да отвръща на страстните й целувки.

Боже, божествено бе да я целува. У нея не се долавяше никакво колебание, никаква престорена свенливост. Тя му се предлагаше изцяло — духом и телом. Беше готова да му се отдаде. Нещо, което той не очакваше от една девственица. Неговото желание да я притежава бе не по-малко силно от нейното.

Плъзна устни по шията й, насочи ги по-надолу; стигна до овала на гърдите й. Без да се колебае дръпна дантелената гарнитура на деколтето й и разголи гръдта й.

Анабел дишаше тежко, но не се съпротивляваше. Не го направи и когато налапа едното й зърно с устните си. Само простена сладостно.

Докато целуваше едната й гърда, ръката му си играеше с другата. Галеше я нежно, стискаше я, обгръщаше я с длан. Тя притискаше силно тялото си към неговото. Очевидно желаеше още. И той желаеше още… Изпитваше потребност да й се отдаде. Слабините му горяха. Надигна се малко, смъкна изцяло деколтето и се загледа в голите й гърди.

Бяха прекрасни — сочни и твърди, точно каквито си ги представяше. Розовите зърна го подканваха да ги засмуче. Без да се замисли направи точно това. Тя простена отново.

Стонът й му се стори най-еротичното нещо, което беше чувал. Членът му, набъбнал до краен предел, се опря в бедрото й.

— Господи, Анабел…

Гласовете долу замлъкнаха. За миг, паникьосан, се изплаши дали не са го чули. После вратата се отвори и затвори. Мъжете бяха излезли от обора.

Тя се опита да го отблъсне леко.

— Май най-добре… да ме пуснеш — прошепна Анабел, но не направи никакъв опит да си оправи дрехата.

— Изключено — промълви той дрезгаво.

Очите й се разшириха.

— Защо?

Той се засмя пресилено.

— Ти как мислиш?

Без да обръща внимание на опряната в гърдите му ръка той се наведе и налапа едното зърно.

— Не е редно… да правим това — успя да промърмори тя, но въобще не се отдръпна.

— Искам да те докосна — сподели той.

Тя потрепери, затвори очи и го насърчи:

— Да, моля те…

Анабел съзнаваше, че това, което правят, е опасно. Нещата лесно можеха да излязат извън контрол. От друга страна бе ненаситна за ласките, от които съзнателно се бе лишавала тринайсет години. Само че, ако забременее, този мъж щеше да разбие сърцето й, защото Джарет бе мъж, който иска да я люби — беше повече от очевидно, — а после щеше да я забрави.

До този момент се бе въздържала да се поддава на чара му, но стигне ли до интимност с него, щеше да бъде невъзможно.

В главата й се въртяха подобни мисли, а същевременно не му се съпротивляваше. Насладата бе прекалено сладка, за да се откаже от нея.

Той приближи устни към ухото й.

— Няма да те опозоря, обещавам. Искам само да те докосна.

Думите му я стъписаха. Та как щеше да я опозори той?

А, да. Смяташе я за девствена.

— Добре — съгласи се тя.

— Искам да те видя как стигаш до забрава — сподели той дрезгаво и пъхна ръка под полата й. — Знам, не бива да те обладая, но искам да ти доставя удоволствие.

Погали я по интимните части и тя простена за пореден път.

В следващия миг той си отдръпна ръката и свлече глава надолу.

— Какво правиш? — сепна се тя.

— Искам да усетя вкуса ти — обясни той и зарови лице между бедрата й.

Езикът му се заигра с набъбналата нежна и чувствена пъпка там.

— О-о-о-о…

Колко невероятно. Не бе и подозирала, че мъж е способен да прави такива неща, а същевременно тя да се носи на облак от блаженство. Изобщо не бе изпитала подобно усещане с Рупърт.

Устните и езикът му не спираха да действат. Тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в океан от наслада. Без да й се подчинява, тялото й се издигаше нагоре, прилепваше към него, не можеше да му се насити…

В следващия миг…

Боже!

През тялото й премина симфония от усещания, всяко по-сладостно от предишното. След това усети как трепери и нямаше сила, която да я спре. Понесе се във вихър от наслада.

Беше фантастично.

Изминаха няколко минути, преди да възвърне част от сетивата си. Даде си сметка, че е впила пръсти в разкошната му тъмна коса. Отпусна ги леко, изплашена да не му причинява болка.

Постепенно дишането й се нормализира. Дойде малко на себе си и го погледна. Той също я гледаше, което я накара да се изчерви.

Той й се усмихна с широката си усмивка и двете му трапчинки тутакси се появиха.

— Прекрасна си, когато стигаш до върха на блаженството. Цялата розова и топла.

Целуна я по вътрешната страна на бедрото. После се надигна, за да целуни първо гърдите й, а после шията.

— А ти? — прошепна тя свенливо. — Ти как изглеждаш, когато стигнеш твоето блаженство?

Отдръпна се и се вторачи в нея. Тя се наруга наум. Не е редно девственица да говори подобни неща. Той не бива да заподозре, че не е непорочна. Единственият начин да не се сдобие с още едно незаконородено дете е Джарет да я смята за девствена.

— Исках да…

— Знаеш ли? — прекъсна я той, а светлите му очи сияеха. Взе ръката й и я постави върху чатала си. — Провери и ще видиш.