Даниъл Силва
Новото момиче (27)

25.
Кенсингтън, Лондон

Простата дегизировка на Халид не успя да заблуди охраната на посланика, който тъкмо тръгваше за дипломатически прием, когато легендарният шпионски шеф на Израел влезе в канцеларията с фактическия владетел на Саудитска Арабия до него.

— Ще ти обясня по-късно — каза тихо Габриел на иврит.

А посланикът измърмори:

— Абсолютно ти вярвам, че ще го направиш.

Долу шефът на Службата постави мобилния телефон на Халид в блокираща сигнала кутия, известна като „кошера“, преди да отвори сводестата врата на централата. Моше Коен, новият шеф, чакаше от другата страна. Погледът му се спря първо на генералния директор, а след това, изпълнен с изумление, и на престолонаследника на Саудитска Арабия.

— Какво, за бога…

— Телефонът му е в „кошера“ — прекъсна го Габриел с нетърпелив тон на иврит.

Коен не се нуждаеше от допълнителни инструкции.

— Колко време можеш да ни дадеш?

— Пет минути.

— По-добре десет.

Халид не разбра разговора, но беше впечатлен от тона му. Той последва Габриел по централния коридор на бюрото до друга врата. Помещението зад нея беше малко, два и половина метра на три. Вътре имаше два телефона, компютър и монтиран на стената видеоекран. Въздухът беше с няколко градуса по-студен от другите места в сградата. Престолонаследникът не си свали палтото.

— Обезопасена комуникационна стая ли е това?

— Имаме си друго име за нея.

— Какво?

Габриел се поколеба.

— Светая светих.

Халид, въпреки оксфордското си образование, не разбра препратката.

— Светая светих е вътрешното светилище на Соломоновия храм. Представлява перфектен куб. Двайсет лакътя на двайсет лакътя на двайсет лакътя. В него са държали Ковчега на Завета, а вътре — оригиналните Десет заповеди, които Бог дал на Моисей на планината Синай.

— На каменни плочи? — попита недоверчиво Халид.

— Бог не ги е разпечатал на лазерен принтер.

— И ти вярваш на тези безсмислици?

— Склонен съм да поспоря за автентичността на плочите рече Габриел. — Но не и за останалото.

— Така нареченият Соломонов храм никога не е съществувал. Това е лъжа, използвана от ционистите, за да оправдаят еврейското завладяване на арабска Палестина.

— Храмът е описан до най-малките детайли в Тората много преди появата на ционизма.

— Това не променя факта, че всичко е лъжа. — Халид очевидно се наслаждаваше на спора. — Спомням си, преди няколко години твоето правителство заяви, че е намерило колоните на така наречения Храм.

— Аз също помня — каза Габриел.

— Бяха изложени в Израелския музей, нали? — Престолонаследникът поклати презрително глава. — Този експонат е груба пропаганда, измислена, за да оправдае присъствието ви на мюсюлманска територия.

— Съпругата ми бе директор на изложбата.

— Така ли?

— А аз бях човекът, който откри колоните.

Този път Халид замълча.

— Вакъфът ги бе скрил в зала, която се намираше на петдесет метра под Храмовия хълм. — Вакъфът беше ислямското религиозно съсловие, което се разпореждаше с Купола на скалата и джамията „Ал Акса“. — Предполагали са, че никой няма да ги открие. Грешали са.

— Поредната лъжа — възрази престолонаследникът.

— Ела в Израел — предложи Габриел. — Ще те заведа в залата.

— Аз? Да посетя Израел?

— Защо не?

— Представяш ли си реакциите?

— Да.

— Трябва да призная, че за мен ще е огромна привилегия да се моля в Харам аш Шариф. — Благородното светилище — така мюсюлманите наричаха Храмовия хълм.

— Можем да уредим и това.

Халид седеше от едната страна на малката маса и оглеждаше помещението.

— Какъв късмет, че и двамата се оказахме в Лондон по едно и също време.

— Да — съгласи се Габриел. — Отчаяно издирвам дъщеря ти, а ти вечеряш с чичо Абдула и отсядаш в най-скъпия апартамент в хотел „Дорчестър“.

— Откъде знаеш, че съм се видял с чичо си?

Директорът на Службата не си направи труда да отговори, а вместо това протегна ръка и поиска да види писмото. Халид го сложи на масата. Беше фотокопие. Оригиналът, обясни той, бил изпратен в саудитското посолство в Париж. Шрифтът и полетата били същите като в първото писмо. Както и равнодушният и конкретен текст. До утре полунощ престолонаследникът трябваше да абдикира. Ако откажеше да го направи, никога вече нямаше да види дъщеря си.

— Показаха ли някакво доказателство, че е жива?

Халид подаде копие на снимка. На нея детето държеше вчерашния брой на „Телеграф“ и гледаше право във фотоапарата. Имаше очите на баща си. Изглеждаше изтощено и беше със занемарен външен вид, но не и изплашено.

Габриел върна снимката.

— Никой баща не бива да вижда подобна снимка.

— Вероятно съм си го заслужил.

— Може и така да е. — Алон сложи снимка на масата. Беше на мъжа в кафенето в Анси. — Познаваш ли го?

— Не.

— А този човек? — Габриел сложи втора снимка. Тя беше направена от ГДВС и на нея Рафик ал Мадани беше седнал до Халид на „Тишина“.

— Откъде я взе?

— От списание „Татлър“. — Той я прибра. — Приятел ли ти е?

— Аз нямам приятели. Само познати, гости и семейство.

— Към коя категория спада Ал Мадани?

— Той е временен съюзник.

— Смятах, че имаш намерение да спреш паричния поток към джихадистите и салафистите.

Халид се усмихна снизходително.

— Личи си, че не знаеш много за арабите. — Той потри палец във върховете на пръстите си. — Шуая, шуая. Бавно, бавно. Малко по малко.

— Това означава, че продължаваш да финансираш екстремистите с помощта на твоя приятел Рафик ал Мадани.

— Това означава, че трябва да действам внимателно и с подкрепата на някого като Рафик. Някой, който се ползва с доверието на важни чиновници. И който може да ми осигури необходимото прикритие. Иначе Домът на Сауд ще се срути и Арабия ще бъде управлявана от синовете на Ал Кайда и ИДИЛ. Това ли искаш?

— Играеш добрата стара двойна игра.

— Държа тигъра за ушите. Ако го пусна, ще ме изяде.

— Вече го е сторил. — Габриел отвори едно съобщение на блекбърито си. Онова, което получи, докато седеше в кухнята на Кристофър Келър. — Ал Мадани ти е казал за второто писмо от похитителите. Направил го е в три и дванайсет следобед лондонско време.

— Виждам, че подслушваш телефона ми.

— Не твоя, а този на Ал Мадани. Пет минути след като ти се е обадил, е изпратил криптирано съобщение на някого другиго. Тъй като следим какво пише, нямахме проблем да го прочетем.

— Какво е съдържанието му?

— От него става съвсем ясно, че знае къде е дъщеря ти.

— Може ли да видя съобщението?

Габриел му подаде телефона си.

Саудитецът изруга тихичко на арабски.

— Ще го убия.

— Първо трябва да разбереш къде е тя.

— Това е твоя работа.

— Участието ми в тази афера официално приключи. Няма да се намесвам в саудитска семейна свада.

— Знаеш какво казват за семейството, нали?

— Какво?

— Ами, че си подхожда чудесно с прилагателното „шибано“.

Габриел се усмихна, макар че не искаше да го прави.

Принцът му върна блекбърито.

— Вероятно можем да измислим някакво бизнес споразумение.

— Спести си парите, Халид.

— Поне ще ми помогнеш ли?

— Искаш да разпитам един от правителствените ти служители?

— Разбира се, че не. Ще го разпитам сам. Едва ли ще отнеме много време. — Престолонаследникът сниши глас. — В крайна сметка имам добра репутация в това отношение.

— Меко казано.

— Къде ще го разпитаме? — попита Халид.

— На някое изолирано място. Там, където полицията няма да може да ни намери. — Габриел замълча за миг. — А съседите няма да чуят нищичко.

— Разполагам точно с такова.

— Можеш ли да го отведеш, без да събудиш подозрението му?

Престолонаследникът се усмихна.

— Нуждая се единствено от телефона си.