Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (46)

44

Брискет^[13] със сладко-кисел лучено-доматен сос. Картофено пюре от истински картофи. Смарагдовозелен грах, смесен с малки парченца прошуто.

Трябваше да е перфектната вечеря.

— Сега ме слушайте всички — започнах аз. — Ако искате да вечерям с вас, трябва да оставите всякакви записващи устройства настрана. Става ли?

— Да — отвърна Линдзи.

— Не те чух да се обаждаш, Алекс.

— Става — отвърна синът ми. Добре де, не звучеше особено доволен, но в крайна сметка се съгласи.

— Меган? А ти?

— Да не чакаш да се закълна тържествено? — отвърна леко ядосана тя.

— Да, госпожо.

— Да не си полудял?

Ухилих се насреща й и й отговорих:

— Възможно е.

— О, господи — изуми се съпругата ми, пое си дълбоко въздух, изпусна го и много тихичко каза: — Става. — Изчака малко, след което също толкова тихичко добави: — А ти наистина си луд.

Вечерята започна.

— Аз не искам вино — заявих. — Имам работа да върша.

Алекс помоли Линдзи да му подаде задушеното. Тя го поправи и му каза, че това не е задушено, а брискет. Меган им забрани да се карат.

Докато лапах първата лъжица от масленото картофено пюре, дъщеря ми ме попита:

— Как върви книгата?

— Питаш ме, сякаш ти пука — отвърнах аз. Защо ли от устата ми се сипеше отрова и сарказъм? Често се шегувах с децата (и Меган), но всички книги от типа „Как да отгледате вашето дете“ съветваха да не се използват гняв и сарказъм.

— Джейкъб — скастри ме съпругата ми. — Линдзи ти зададе много смислен въпрос.

Не можех да се спра.

— Значи смяташ, че е смислен. Аз не мисля така.

Алекс заби поглед в чинията си. Линдзи отпи голяма глътка от чашата си с вода.

— Книгата ми. Книгата ми. Книгата ми. — Заклатих глава. Какво ми ставаше?

— Може би прекарваш прекалено много време в работа по книгата ти, книгата ти, книгата ти — отвърна Алекс.

Изпепелих го с ококорени и гневни очи.

— Казахме ти го и тримата. Зарежи тази книга.

Линдзи ми заговори силно и раздразнено:

— Ти просто не разбираш!

— О… много се бъркате — отвърнах с мек, зловещ тон. — Много добре разбирам. Разбирам какво невероятно и могъщо зло е темата на книгата ми…

— Нашата книга — поправи ме Меган.

Това ме разгневи още повече.

— Не, скъпа. Моята книга. Ти и твоите деца не правите нищо друго, освен да се опитвате да ме спрете. Е, имам новини за вас. Няма да спра. Знам каква могъща машина е „Магазинът“. Никой дори не подозира за нещата, които знам аз. Никой не ги е обмислял толкова задълбочено.

Станах прав. В съзнанието си се виждах като величествения крал Артур пред своите рицари на кръглата маса и като Христос по време на последната вечеря.

Едва в този момент осъзнах, че Меган и децата може би са прави: бях полудял.

— Да. Те ще дойдат за мен. Като нацисти в средата на нощта. Ще ме отведат и ще вземат книгата ми.

Мислите ми бяха разпокъсани. Идеите ми се сипеха от устата ми като повръщано.

— Те знаят с какво се занимавам. Знаят всичко. „Магазинът“ е по-могъщ от всеки и от всичко. Никой не може да избяга от него — особено един никой като мен. Камерите. Записващите устройства. Подслушвателните устройства. Шпионите в хотелите на Сан Франциско. Дроновете. Съседите, които не са истински съседи. Приятелите, които не са истински приятели. Семейството, което… — Наложи се да млъкна.

Погледът на Алекс не се беше отместил от чинията му. Ръката на Линдзи трепереше, стиснала чашата с вода. Очите на Меган бяха влажни.

— Не съм готов за посещението им. Никой не е. Но ще се държа мъжката. Ще работя, докато дойдат. Могат да откраднат книгата ми. Могат дори да я изгорят. Но истината ще излезе наяве. Вие тримата грешите. Карате ме да спра. Молите ме да спра. Но сте в голяма грешка. Голяма. Не разбирате следното: Аз разбирам всичко!