Стивън Кинг
Другият (36)

13.

На обяд Марси и момичетата само ровичкаха храната в чиниите си, после тя отиде в спалнята да прегледа половината от дрешника, отредена за Тери. Всичко деляха наполовина, обаче дрехите му заемаха само една четвърт от пространството. Той беше преподавател по английски, бейзболен и футболен треньор, организатор на благотворителни акции за събиране на средства, когато бяха необходими (тоест почти винаги), съпруг и баща. Биваше го във всичко, с което се занимаваше, но получаваше заплата само за преподаването, затова не притежаваше шикозни дрехи. Синият му костюм беше най-хубав, подчертаваше цвета на очите му, но вече беше започнал да се износва и нито един спец по мъжка мода не би го сбъркал с „Бриони“. Беше марка „Мен’с Уерхаус“ и беше купен преди четири години. Марси въздъхна, свали го от закачалката, извади бяла риза и тъмносиня вратовръзка. На вратата се позвъни тъкмо когато ги слагаше в специалната чанта за дрехи.

Беше Хауи и носеше много по-хубав костюм от онзи, който Марси току-що беше прибрала. Той прегърна момичетата и целуна Марси по страната.

— Ще помогнеш ли на татко да се върне у дома? — попита Грейси.

— Няма да е днес, но скоро ще е при вас. — Той пое чантата от Марси и подхвърли: — Няма да е зле вземеш и обувки.

— Господи! Колко съм загубена! — Черните не бяха лоши, но трябваше да ги лъсне. Сега обаче нямаше време, затова ги сложи в торбичка и се върна в дневната: — Готова съм.

— Добре. Върви бързо и не обръщай внимание на койотите. Момичета, дръжте вратите заключени, докато не се върне майка ви, и не вдигайте телефона, ако не познавате номера. Запомнихте ли?

— Да, добре — кимна Сара. Но не изглеждаше добре. Нито пък сестра й. Марси се запита възможно ли е толкова малки момичета да отслабнат за една нощ. Не, разбира се.

— Да тръгваме — подкани я Хауи, който изглеждаше в отлично настроение.

Излязоха от къщата, той носеше чантата с костюма, Марси — обувките. Репортерите пак се втурнаха към моравата.

— Госпожо Мейтланд, говорихте ли със съпруга си? Какво ви каза полицията? Господин Голд, как реагира Тери Мейтланд на обвиненията? Ще поискате ли освобождаване под гаранция?

— За момента нямаме информация за вас — невъзмутимо отвърна Хауи и поведе Марси към своя „Кадилак Ескалейд“ под ярката светлина на телевизионните прожектори. („За какво са им притрябвали през този слънчев юлски ден?“ — помисли си Марси). Като стигна края на алеята, Хауи свали страничното стъкло и си подаде главата навън, обръщайки се към единия полицай:

— Дъщерите на Мейтланд са в къщата. Ще се погрижите да не ги притесняват, нали?

Нито този полицай, нито колегата му отговориха, само изгледаха Хауи; израженията им бяха или безразлични, или враждебни. Марси не можа да прецени кое от двете, но май беше второто.

Радостта и облекчението, които изпита, след като изгледаха онова видео — Бог да благослови Канал 81, — не я бяха напуснали, но пред къщата й все още имаше бусове на телевизионни канали и репортери с микрофони. Тери все още беше заключен „в окръжния“, както се изрази Хауи — ужасяваща фраза като в тъжна кънтри балада. Непознати бяха претърсили дома й и бяха конфискували всичко, каквото бяха пожелали. Най-страшни обаче, много по-обезпокоителни от телевизионните прожектори и градушката от въпроси, бяха каменните изражения на полицаите и нежеланието им да отговорят на Хауи. Институционалната машина беше погълнала семейството й. Хауи твърдеше, че ще се отърват невредими, само че това още не се беше случило.

Все още не.