Клеър Макинтош
Игра на лъжи (19)

Деветнадесет

Люлеещият се стол беше сватбен подарък от родителите ми. Облегалката му е висока, а подлакътниците му са леко извити — перфектен е за дрямка. Пристигна с червена панделка, две меки възглавници и бележка, на която пишеше „За детската стая“.

Прекарах безброй часове в този стол. Ти никога не ставаше — мъжете не го правеха по това време, — а аз се страхувах да светна лампата, за да не събудя Ана, затова се люлеех в мрака и се опитвах да я приспя.

Когато Ана напусна детската стая, преместих люлеещия се стол долу, като го ползвах едновременно в кухнята и дневната. Сега отново е в детската стая.

В стаята на нашата внучка.

Тя е огромна и екстравагантна за бебе, особено за такова, което спи в спалнята на родителите си, ако мога да съдя по кошчето от страната на Ана. Над бялата постеля виси розово-бяло флагче, на което пише „Ела“ със светлозелени букви.

Близо до кошчето има скрин, а на срещуположната стена — гардероб в същия цвят и маса за преобличане с кош с памперси и бебешка пудра.

Имам намерение само да надникна вътре — едва ли ще намеря ключа тук, — но краката ми сами стъпват върху мекия сив килим към люлеещия се стол. Моят люлеещ се стол.

Напред-назад, напред-назад. Слаба светлина. Гледката към покривите на другите къщи не се е променила през всичките двадесет и шест години. Ана е в ръцете ми.

По онова време го наричаха бебе блус. Но беше нещо повече от това. Бях смазана. Изплашена. Исках да се обадя на Алисия — единствената ми приятелка, която можеше да ме разбере, но не можех да се насиля да вдигна телефона. Имах всичко, което тя нямаше: съпруг, голяма къща, пари. Какво право имах да плача на рамото й?

Останах тук твърде дълго. Трябва да тръгвам. Трябва да се махна.

Слизам долу и проверявам кухнята. По навик оправям кърпата, която е преметната през готварската печка. На масата има купчина списания, а пощата е оставена в празната купа на плота в средата на помещението. Не намирам ключа, който търся.

От сервизното помещение се чуват тихи стъпки.

Рита.

Дъхът ми секва и макар да не издавам никакъв звук, тя започва да скимти. Усеща, че съм тук.

Слагам пръсти на дръжката на вратата и застивам. Естествено, да ме види куче не е същото като да ме види човек. Рита отново изскимтява. Знае, че съм тук — ще е жестоко от моя страна, ако просто си тръгна.

Ще й кажа едно бързо „здравей“ и ще си вървя. Няма нищо лошо в това, нали? Тя не може да каже на никого, че е видяла призрак.

Едва отварям вратата и през нея се промушва космат куршум, който се спъва в себе си, претъркулва се два пъти и най-накрая успява да се изправи.

Рита!

Скача назад, козината й е настръхнала и върти опашка, сякаш не знае как трябва да се чувства. Излайва веднъж. Втори път. Скача напред, а после и назад. Помня как ръмжеше по сенките в храстите по време на вечерните ни разходки и се чудех какво толкова вижда, което аз не можех.

Падам на колене и протягам ръка. Тя познава миризмата ми, но външният ми вид я обърква.

— Ти си добро момиче, Рита.

Хлипът в гласа ми ме хваща неподготвена. Кучето наостря уши — познала ме е. Настръхналата козина по гърба й се снижава. Върти опашката си толкова бързо, че се вижда само едно петно. Отново изскимтява.

— Да, аз съм, Рита. Ти си добро момиче. Ела.

Кучето няма нужда от увещаване. Доволна е, че стопанката й наистина е в кухнята. Хвърля ми се, започва да ближе лицето ми и ме натиска толкова силно, че се налага да вдигна ръка, за да не ме събори.

Сядам до нея и забравила за задачата си, заравям лице в козината й. Усещам прииждащите сълзи, но преглъщам и отказвам да им позволя да потекат. След като Рита пристигна от Кипър, прекара осем месеца в приюта за животни. Тя беше любяща и игрива, но изпитваше огромен страх, когато я оставяхме сама. Първия път, в който излязохме, чувахме виенето й до края на улицата, затова се наложи да се върна и да те оставя сам.

Постепенно Рита осъзна, че ще остане при нас за постоянно. Че когато излизахме, винаги се връщахме с някакво лакомство, за да я наградим, че е била смело момиче. Продължаваше да ни посреща развълнувана и изпълнена с облекчение, когато се прибирахме, но виенето престана и тя се превърна в едно спокойно и щастливо куче.

Изпитвам вина, когато си представям как ли се е чувствала в деня, в който не се прибрах у дома. Дали ме е чакала до вратата? Дали е бягала от единия край на коридора до другия? Дали е скимтяла за мен? Може би Ана я е утешила? Казала й е, че ще се прибера съвсем скоро? Докато самата тя се е питала какво се случва. Тревожила се е колкото Рита. Дори повече.

Кучето изведнъж сяда, вдига нос и наостря уши. Застивам. Чула е нещо. Секунда по-късно го чувам и аз. Хрущенето на чакъл. Гласове.

Някой вкарва ключ в ключалката.