Дейвид Елис
Сред лъжци (35)

Осем дни по-рано
Сряда, 31 март

Тръгна си от коктейла веднага, без да каже и думичка нито на Сам, нито на Джесика. Прибра се у дома, не можа да заспи и крачи из къщата до сутринта. Не бъркаше. „Някой от работата“, беше казала дъщеря й в средата на декември и сега тя сама видя кой бе този „някой от работата“. Видя изражението на Сам.

В петък, рано сутринта на шести февруари, си взе душ и отиде с колата до офиса му в града.

— Къде е той? — попита тя. Профуча покрай рецепционистката и започна да претърсва всички кабинети, викаше го, но й обясниха, че го няма. Г-н Дилън бил в столицата — имал няколко срещи.

Тя се качи в колата и потегли нататък. Сам можеше да е както в офиса си, така и на всяко друго място в града. Няма значение. Това нямаше да я спре. Щеше да чака, ако трябва; щеше да намери колата му и да седне отгоре й. Днес трябваше да го види на всяка цена.

Първо ще отиде в офиса. След като два пъти обърка пътя, с кокалчета, побелели от стискане на волана и замъглени от сълзи очи, тя намери сградата.

— Къде е той? — викаше тя, без да обърне внимание на младежа, който се появи, за да й помогне.

Той хукна след нея, притеснен, без съмнение, но тя откри Сам Дилън в офиса му и затръшна вратата след себе си.

Сам говореше по телефона. Появата на Алисън го обезоръжи, фактът, че е дошла дотук, измъченото й изражение, което нямаше как да прикрие.

Сам набързо приключи разговора и стана. Отвори уста, но застина без да каже нищо. Алисън сграбчи първото нещо, което й попадна — малка възглавничка, на която бе избродиран гербът на Държавния сенат — и я запрати по Сам.

— Задник такъв — съскаше тя, — задник!

— За какво гово…

— Дъщеря ми? — Алисън се приближи със свито гърло. Опита се да се успокои, но не можеше да контролира прилива на адреналин. — Ти си онзи „от работата“? Онзи, когото „не бих одобрила“?

— Алисън — Сам заобиколи бюрото. — Какво, за Бога, става?

— Това ли ти е „етичната дилема“, Сам? Не можеш да решиш дали да чукаш мен, или дъщеря ми?

Сам се втрещи, но бързо дойде на себе си.

— Успокой се…

— Как можа да ме накараш да мисля, че имаме…

— Алисън, не спя с Джесика. — Сам се осмелява да се приближи, протяга ръце и я прегръща. — Не спя с дъщеря ти. Нито някога ще го направя.

Сърцето й подскочи. Потеше се. Повече от всичко на света искаше да чуе тези думи, да му повярва, но реакцията му — включително и виновното изражение — потвърждаваха предположенията й.

Беше видяла същия виновен поглед, изписан върху лицето на Мат, когато преди няколко години случайно се отби в офиса и завари младата стажантка да седи на бюрото му.

Историята се повтаряше.

— Ще ми кажеш всичко — каза тя хладно през зъби и махна ръцете му от себе си — и ще ми го кажеш веднага. Видях погледа ти миналата вечер и сега разбирам защо дъщеря ми не иска да ми каже за „онзи“ от работата, който я интересува.

— Седни — Сам посочи един стол и седна на ръба на бюрото с лице към нея.

— Добре ми е и права — каза тя.

— Това беше всичко — обясни Сам и въздъхна. — Да, Джесика се интересуваше от мен и ми правеше предложения преди да те срещна, Алисън. Преди това. Работеше тук от година, а теб срещнах преди няколко месеца.

Алисън слушаше със затаен дъх.

— Нищо не се случи, Алисън. Нищо. Но да, тя показа интерес и аз бях поласкан: аз съм човек на средна възраст, разведен и красиво двайсетгодишно момиче ме харесва. Определено егото ми бе поласкано. Не я обезкуражих. Беше безобиден флирт, докато една вечер — не съм много сигурен, не съм си го отбелязал в календара — може би миналия ноември, каза, че иска да се видим извън офиса. Тогава се пошегувах — какво ще кажеш за паркинга? — но тя остана сериозна и каза, че иска да излиза с мен. Отказах й, Али. Казах, че не може, поради няколко причини и цялата работа нямаше нищо общо с теб — тогава даже не те познавах. Не можех да излизам с нея, защото тя е дъщеря на Мат, защото съм почти трийсет години по-възрастен от нея и защото работеше за мен.

— И тя какво каза? — попита Алисън с треперещ глас.

— Каза — Сам вдигна глава, сякаш да си припомни събитията. — О, каза, че две от тези неща не може да промени, но би могла да се откаже от стажа си.

Алисън повдигна вежди, да покаже, че все още го слуша внимателно.

— Отказах, Алисън. Бог ми е свидетел, че отказах.

Алисън седна на стола и за първи път усети физическата умора.

— А какво беше това — попита Сам — за погледа ми миналата вечер?

Алисън прехапа устни и сведе поглед.

— Видях как я гледаше на купона — отговори тя. — Видях погледа ти.

Алисън пише на лаптопа, който Мат й подари, след като от прокуратурата конфискуваха нейния и не бързаха да й го връщат.

Винаги много е обичала театъра. Любимата й пиеса беше „Куклен дом“ на Ибсен. Веднъж игра главната роля — Нора Хелмер — недооценената майка, съпруга на Торвалд. Спомня си как в последната сцена, когато Нора напуска Торвалд, тя го оставя съсипан и объркан, а Нора е възвърнала силите си, взела се е в ръце.

Въпреки това, пиесите са толкова трудни, има толкова много думи. Диалогът се пише толкова изморително, толкова трудно е да се докара до нормалната реч. Но поне познава добре субектите.

АЛИСЪН: Не искам Джесика да мисли, че съм невинна.

МАТ: Защо не?

АЛИСЪН: Защото ако тя мисли, че съм невинна, тогава ще реши, че нейното свидетелстване ще ме прати в затвора. Ако знае, че съм виновна, ще го приеме по-лесно.

(На Мат това не му харесва. Алисън го принуждава да влезе в труден разговор за дъщеря им.)

МАТ (смутено): Какво, какво да й кажа? Как бих могъл да я убедя, че ти си виновна за убийството на Сам?

АЛИСЪН (чудейки се): Кажи й, че съм заровила трофея под оградата, близо до жълтия кол зад хранителния магазин „Кънтрисайд“ на „Епъл“ и „Риордан“.

Алисън го прочита отново и се мръщи. Удря клавиша „backspace“ и гледа как курсорът лапа дума след дума, докато не изчезва целият пасаж.

— Трябва да поработиш, Али — казва на себе си. Има време.