Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (18)

17.

Шести ден. Анна доведе една от внучките си вкъщи и я сложи пред телевизора да гледа анимационни филмчета. Предлагам й плодов сок, тя поглежда към баба си и ми отговаря:

— Не ям нищо, приготвено извън къщи.

С Анна се смеем. Баба й заявява, че не знае кой я е научил на подобни неща, после я убеждава да вземе сока, а по-късно и закуска.

— Погледни, Антония прави сладкиш.

Момиченцето слиза от стола и идва да погледне тестото. Свалям купата пред очите й, за да може да го види. После тя ме поглежда и се чувствам объркана.

— Ще изглежда по-хубав, когато го опечем — оправдавам се.

— Вътре има ли шоколад?

— Не, в този няма.

Детето се връща пред телевизора без коментар.

Бих искала да й обясня, че не е лесно да съчетаваш съставките, да потискаш спомените, да се опитваш да… И че животът не престава да напредва: сега седиш и си гледаш детското филмче, смееш се, скучаеш по малко, но то скоро ще свърши; ще си сложиш раницата с Мечо Пух на гърба и ще се прибереш у дома, ще си хапнеш нещо, приготвено вкъщи, нещо, в което си сигурна. А аз ще съм заседнала и един римски уикенд, ще седя, потънала в сладкия спомен, въпреки всичко. В горчивината на спомена, въпреки сладостта.

А междувременно времето минава, разбираш ли? Не съм чувала Виторио от един ден, от два дни, от седмица, от месеци. След миг ще станат години. А буцата в гърлото не ще да се махне.

И кой знае дали все още се върти като пумпал, дето не иска да се спре. Дали е намерил някого, за когото ще бъде достатъчно да го гледа с възхищение и да му бъде спътник. Дали в края на деня, в момент на слабост, очите му търсят ръце, на които да се предадат. И кой знае дали някой вече не е разтворил обятия, за да го прегърне. Но дори когато го прегръщат, той не се предава напълно.

Както и да е, вече е ден шести. Разбъркайте тестото.

Най-накрая.

 

 

Галеше ме по коляното. Докато пътувахме в трамвая, той седеше, аз стоях пред него, а останалите пътници ни гледаха и ние, без да разменим и дума, знаехме какво мисли другият за всеки от тях поотделно. В таксито, докато в нощта Вечният град ни казваше сбогом с осветените си паметници, тъгата от заминаването беше като лека въздишка. Той ме галеше по коляното и нежният му жест ми връщаше любовта.

По този начин Виторио ми преподаваше своята граматика на чувствата, а аз старателно учех: това беше част от мен, от женската ми природа, да бъда изпълнена с разбиране. Мое задължение беше да разгадавам езика му, да му подготвям пътя, за да може да намери място, където да се освободи; беше мой дълг, почти религиозен, да замествам липсващите думи не с други (каквито мечтаех да чуя, но те никога нямаше да му принадлежат), а с разбиране без думи.

Последната вечер от римската ни ваканция се прибрахме в квартирата и докато бях под душа, чух, че Виторио беше пуснал музика — звучеше някаква тъжна мелодия, която не успях да различа. Загърнах се в една хавлиена кърпа и открехнах вратата на банята. Видях го да стои неподвижно в тъмното пред прозореца. Не забеляза присъствието ми. В песента се пееше нещо от типа на закриляй ме и дай ми от твоето спокойствие. Виторио си тананикаше под носа, устните му едва се движеха. Произнесе: Не ме изоставяй. Усетих как ръката ми изпуска хавлията, в която бях увита.

Виторио сякаш беше изпаднал в екстаз. И точно в този момент се случи нещо. По средата на песента той млъкна, отиде до стереоуредбата и я изключи.

 

 

На следващата сутрин ме събуди, като с ръце ме опипваше под нощницата. Люби ме без една целувка, без капка нежност. Сякаш беше сам. После ми обърна гръб и отново заспа. Разтърсих го, защото оставаха няколко часа до заминаването ми.

— Не мога да те изпратя до гарата.

— Защо?

— Имам среща. Ще закусим и ще те оставя на автобусната спирка.

В двора на кафенето деца си играеха около една дървена къщичка и лицата им ту се появяваха през прозорчетата, ту изчезваха.

— Виж, Виторио…

Той се обади на една своя приятелка да се присъедини към нас. В брадата му бяха заседнали няколко трохи от кроасана. Нарочно не му казах.

— Виторио… — опитах пак да подхвана разговор. — Виж… чувствам се малко объркана.

— Объркана? От какво? — попита сурово.

— От този уикенд.

— Защо?

— Защото се чувствах добре…

— Че това да не е лошо?

— Да, лошо е.

— И защо?

— Защото не знам как се чувстваш ти…

Делеше ни една маса.

Като си помисля, все се случваше така, че където и да бяхме с Виторио, в някой ресторант или кафене, винаги седяхме един срещу друг и между нас имаше маса. Аз се преструвах, че всичко е наред, гледах го как си чете вестниците, чувах как кани приятели по телефона, наблюдавах го как се изтяга на облегалката най-невъзмутимо и ме обземаше желание да стана, рязко да дръпна стола, да преобърна масата и да разлея чашата с кафе и портокаловия му сок — неизменните му поръчки — и да видя най-накрая как сините му очи излизат от орбитите си и тази негова невъзмутимост полита в небитието заедно с пакетчетата захар, мобилния му телефон и цялата покривка.

В някое кътче на ума си сигурно осъзнавах, че ако двама души се обичат, те не седят на маса в кафене.

Телефонът му звънна.

— А! Чудесно, тук съм, чакам те!

Затвори.

— Честно, не те разбирам. — В гласа му вибрираше раздразнение. — Разбира се, че се чувствах добре тези дни, как искаш да се чувствам?

Изпрати ме до автобусната спирка. През цялото време си гледаше часовника и повтаряше:

— Няма ли най-сетне да дойде?

Аз от унижение не говорех.

Автобусът се появи в края на улицата, Виторио се опита да ми издърпа куфара от ръцете, за да ми помогне да го кача.

— Не! — обърнах се гневно.

Той хвана лицето ми с ръце, залепи ми една целувка по устата. А аз през цялото време стисках очи.

— Много хубаво си прекарах — каза бавно, докато автобусът спираше, а аз отказвах да го погледна в очите. — Много хубаво си прекарах.

Малко преди вратата да се затвори зад гърба ми, усетих ръката на Виторио върху рамото си, сякаш се опитваше да ме задържи. Тръгнах си, а сърцето ми се изпълни с тъга от този закъснял жест.

Идеалното бадемово дръвче

Равновесие

Онова лято Антонио отново дойде в Сан Фе. Силвия го срещна на площада. Той се луташе в търсене на къщата на братовчед си, у когото щеше да отседне, а тя седеше на стъпалата пред църквата и плачеше, като дори не си спомняше за какво. Спря го с думите „Вече съм те виждала“ и го упъти. Антонио измрънка под носа си благодаря, готов да избяга, но тя го попита:

— Имаш ли пет минутки?

Отнякъде се носеше миризма на печено месо.

Антонио се поколеба.

— Да не ти е лошо?

— Малко съм тъжна, ще ме хванеш ли за ръка?

Антонио се огледа, после с несигурна стъпка се доближи по стълбите до Силвия и й подаде ръка така, сякаш пред него стоеше някой директор на банка. Силвия избухна в смях, а по лицето й още се стичаха сълзи.

— Защо се смееш? — попита я Антонио, който започваше да се поти.

— Симпатичен си ми, господин пилот.

— Антонио.

— Знам. Аз съм Силвия, ако съм ти симпатична. Със самолета ли дойде?

Антонио взе да обяснява нещо за отпуск.

— Нещо като… принудителен отпуск, не е сериозно… ще остана малко при братовчед си… никакво летене, после кой знае, може пак да ми разрешат да пилотирам.

— Окей. Засега гледай да не се изгубиш отново! Прибирам се: забравих защо бях тъжна. — Преди да си тръгне, се обърна още веднъж: — Според мен можеш да пазиш равновесие на един крак!

Небето беше ясно, площадчето пусто. Една оранжева баскетболна топка се беше заклещила под паркираната наблизо кола и Антонио изведнъж се почувства добре.