Борис Старлинг
Месията (73)

73

— Три пъти голямо капучино, моля.

Още беше седем и половина сутринта, а Ред имаше чувството, че е буден вече цяла вечност.

Кафенето лъщеше с метална чистота. За цените си би трябвало.

Дадоха им капучиното в големи картонени чаши с малка дупчица на капачетата, през която се пиеше. Тя трябваше да допринася за прекрасното смесване на каймак и кафе във всяка глътка. Сиатълски вкус, така пишеше на чашите.

— Това със смесването на каймака с кафето е чиста глупост — каза Джез. — Като пиеш през дупката, целият каймак си остава в чашата. Накрая я отваряш и я облизваш. Това е най-хубавият вкус.

По пътя от кафенето към Скотланд Ярд виждаха дъха си в студа като три бели пера пред тях. Първите поточета от хора извираха от метрото в посока към Японската банка от другата страна на Виктория стрийт. Тук може и да беше сърцето на обществените институции, но никое държавно учреждение не започваше работа толкова рано.

— Не мислите ли, че е странно — почуди се Ред.

— Кое?

— Това, че Сребърния език прибягна до някакъв тип комуникация толкова скоро след като моделът му ни стана известен. Преди това не беше правил никакви опити, а сега изведнъж звъни на Самаряните.

— Където знае, че няма да бъде установен или записан — каза Джез.

— Точно така. Но комуникацията си е комуникация. И така, защо го е направил?

— Може би започва да се надува — предположи Кейт.

— Или пък иска да спре? — каза Джез.

— Не — твърдо възрази Ред, — той не иска да спира. И това го знаем. Той ще си свърши работата докрай. Струва ми се, Кейт е права, като казва, че става наперен.

Мобифонът на Ред иззвъня. Тримата спряха инстинктивно. Ред подаде чашата си на Кейт, откачи го от колана си и каза:

— Меткалф.

Кейт и Джез не сваляха очи от него. Тонът и позата му не издаваха нищо. Вече не беше нито уплашен, нито изненадан. Беше просто изтощен и искаше всичко да свърши. Той гледаше към тях и кимаше леко, докато говореше.

Още един труп. Два за тази сутрин. Точно както в началото.

Изведнъж доловиха някаква настоятелност в гласа му.

— Кой?… Да, разбира се, че знам кой е… Да, знам. Няма как, нали? Та той цъфваше по телевизията всяка шибана вечер… Къде? Да, знам го. Кой номер?… Добре. Идваме… те са с мен в момента… Не, не, пеша, ще стане за същото време… Точно в края на улицата… А за какво, по дяволите, да бързаме? Той е мъртъв, нали? — Изключи нервно и им каза само две думи: — Саймън Баркър.

— От парламента? — попитаха те в един глас.

— Същият.

— О, господи — възкликна Кейт, — и къде е?

— Катерин Плейс — посочи към Виктория Стейшън, — на пет минути оттук. — Взе си капучиното от Кейт. — Хайде. Ще си ги изпием по пътя.