Беър Грилс
Призрачен полет (48)

47.

Малко след първата светлина на деня бяха готови да тръгнат от селището на амахуака. Йегер и екипът му се съпровождаха от двайсет и четирима индианци, сред които бяха Пурувехуа, най-младият син на вожда, както и най-големият, водачът на воините. Името му беше Гуайхутига, което на езика на амахуака означаваше „най-голямото прасе в стадото глигани“.

Йегер си помисли, че името му подхожда много добре — дивото прасе беше едно от най-ценените и будещи страх животи в джунглата. Никой амахуака не можеше да се нарече истински воин, преди да се изправи пред глиган и да го убие.

Гуайхутига очевидно вече беше приел, че баща му, вождът, не желае Йегер и хората му да бъдат убити — а да бъдат отведени колкото се може по-бързо до самолета и да бъдат пазени по пътя.

Но Йегер се радваше да види, че най-големият син на вожда все още е в настроение за бой, стига да е срещу правилния враг. Той бе въоръжен с копие, лък и сгрели, тръба и сопа, а на врата си носеше огърлица от къси пера — гуираг’уая, както обясни Пурувехуа; всяко перо означаваше убит в сражение противник. Младият мъж оприличи огърлицата на резките по прикладите на белите — нещо, което бе видял във филмите, докато живеел извън племето.

В последния момент в екипа на Йегер настъпи неочаквана промяна. Летисия Сантос реши, че в крайна сметка ще дойде. Вихрена, импулсивна, типична пламенна латиноамериканка, тя не можеше да понесе да гледа как останалите се приготвят да заминат без нея.

По-рано сутринта Йегер даде на Дейл и Крал Кратко интервю, за да опише всичко случило се през последните двайсет и четири часа. Това беше и последната сцена, която Стефан Крал щеше да заснеме с тях. След като прибра камерата и триногата, словакът поиска да поговори насаме е Йегер.

Обясни причините да отпадне от експедицията. Никога не би приел подобен контракт. Години наред бил по-старши от Дейл и имал далеч по-голям опит в снимането в отдалечени райони; съгласил се единствено заради парите.

— Само си представи — изсумтя той. — Да си подчинен на нахакан младок като Дейл и да знаеш, че си по-добър професионалист от него. Ти би ли го търпял?

— Подобни гадости са нещо обичайно при военните — каза му Йегер. — Често висотата на ранга не отговаря на способностите. Понякога просто се налага да търпиш.

Не изпитваше неприязън към Крал, но ако трябваше да е откровен, чувстваше облекчение, че се отървава от него. Словашкият оператор беше много докачлив и заядлив и беше по-добре да минат без него. Разбира се, Дейл щеше здравата да се изпоти без помощта му, но по-добре да имаш един човек вместо двама, които непрекъснато се дърлят помежду си.

Един от двамата трябваше да отпадне — и словакът бе правилният избор, ако искаха да се получи добър филм.

— Каквото и да стане оттук нататък с експедицията, мисля, че разбираш основанията ми — каза Крал. — Или поне повечето от тях. Каквото и да стане.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли? — попита Йегер. Ти ни напускаш. Можеш да говориш напълно спокойно.

Крал поклати глава.

— Каквото имах за казване, казах го. Успех с онова, което ви чака. Наясно си с причините да не продължа с вас.

Двамата се сбогуваха горе-долу приятелски и Йегер обеща да се видят в Лондон на бира, след като всичко свърши.

Десетки амахуака се събраха да ги изпратят — почти цялото село. Но докато водеше хората си към тъмната джунгла, едно нещо направи особено силно впечатление на Йегер — определено тревожещото изражение на Крал.

Беше свикнал с кривата полуусмивка на словака, но за един съвсем кратък момент го видя да гледа към Дейл с поглед, който смразяваше кръвта. В бледосините му очи се четеше някакво странно тържество.

Йегер нямаше време да размишлява върху видяното, нито какво означаваше. Пред тях се отвори пътека — която небрежният наблюдател не би забелязал — и те бързо бяха погълнати от джунглата. Една мисъл обаче продължаваше да се върти в ума му.

На няколко пъти — и особено при реката, когато Крал беше съобщил за тайното снимане на Дейл — му се беше сторило, че нещо не е наред. Едва сега започваше да му се изяснява. В поведението на Крал имаше нещо прекалено благочестиво — нежеланието му да вижда, да чува и да говори за лошото. Праведното му възмущение изглеждаше пресилено, сякаш поведението му беше някакво прикритие.

Но прикритие на какво? Йегер не знаеше.

Изтика мисълта — тази гризяща го тревога — в дъното на съзнанието си.

Още щом навлязоха в джунглата, осъзна какво убийствено темпо ще наложат воините амахуака. Те се затичаха в бавен тръс, като отмерваха ритъма с гърлено припяване. Йегер трябваше да се съсредоточи напълно, за да поддържа такава скорост.

Погледна към Пурувехуа, който тичаше до него.

— Е, а твоето име означава ли нещо?

Младият мъж се усмихна стеснително.

— Пурувехуа е голяма червеникавокафява жаба с гладка кожа, с черни и бели пръски по корема. Много тлъста жаба се настанила на корема на майка ми точно преди да ме роди. — Той сви рамене. — Често кръщаваме децата си на подобни неща.

Йегер се усмихна.

— Това означава ли, че на корема на майка ти се е настанило голямо диво прасе, когато е раждала Гуайхутига?

Пурувехуа се разсмя.

— Майка ми е била отличен ловец на младини. Влязла в жестока схватка с едно диво прасе. Накрая го пронизала с копието си и го убила. И искала първородният й син да носи духа на прасето. — Той погледна към по-големия си брат, който водеше колоната. — Гуайхутига наистина носи този дух.

— А жабата? Онази, на която си кръстен? Какво станало с нея?

Пурувехуа изгледа Йегер с тъмните си, непроницаеми очи.

— Майка ми била гладна. Убила я и я изяла.

Продължиха мълчаливо няколко минути, след което Пурувехуа посочи нещо високо в короните на дърветата.

— Онзи зелен папагал, който кълве плод, се нарича туитигуху’я. Държим ги като домашни любимци. Могат да се научат да говорят и предупреждават, когато ягуар се кани да нападне селото.

— Много полезно — отбеляза Йегер. — Как ги опитомявате?

Първо трябва да намериш храст кари’рипохага. Отрязваш наръч листа и удряш папагала с тях по лицето няколко пъти. Така той става питомен.

Йегер повдигна вежда.

— Толкова ли е лесно?

Пурувехуа се разсмя.

— Разбира се! Много неща са лесни, когато знаеш как да се оправяш в гората.

Продължиха напред и минаха покрай гниещ дънер. Пурувехуа докосна някаква тъмночервена гъба и поднесе пръсти към носа си.

— Гуайпева. Има характерна миризма. — Потупа корема си. — Много добра за ядене.

Откъсна гъбата и я прибра в плетената торба, която носеше на рамото си.

Няколко крачки по-нататък посочи голямо черно насекомо върху ствола на едно дърво.

— Тукурувапа’ара. Кралят на скакалците. Гризе дървото, докато не го повали.

Докато минаваха покрай дървото, Пурувехуа предупреди Йегер да стъпва внимателно, защото по пътеката се виеше някаква лиана.

— Гуакагуа’ива — водна бодлива лиана. От кората й правим вървите, с които изплитаме хамаците си. Семенниците й са с формата на банани и когато се пръснат, семената се понасят по вятъра.

Йегер беше поразен. Винаги беше гледал на джунглата като на нещо напълно неутрално колкото повече научаваш тайните й, толкова повече можеш да я направиш свой съюзник и приятел.

Малко по-късно Пурувехуа поднесе длан към ухото си.

— Чуваш ли? Онова прррих-прррих-прррих-прррих. Това е гуаре’ия, голямо кафяво колибри с бели гърди и дълга опашка. Пее само когато види диво прасе. — Той посегна за стрела. — Храна за селото…

Докато посягаше за пушката си, Йегер видя как Пурувехуа се превръща от преводач в ловец и слага стрелата в тетивата на лъка, който беше дълъг почти колкото него. Пурувехуа бе само два-три сантиметра по-нисък от брат си и със също толкова силни и широки рамене.

Когато се стигнеше до битка, Пурувехуа щеше да е жаба, която нямаше да позволи така лесно да бъде изядена.