Даниъл Силва
Черната вдовица (31)

29.
Обервийе, Франция

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон. Помните ли ме? Запознахме се преди няколко седмици. Може ли да седна до вас? Точно се канех и аз да пия кафе.

Той изстреля всичко това на класически йордански арабски, докато се въртеше около обичайната маса на Натали в кафенето срещу апартамента й. Беше късен предобед в неделя, въздухът бе хладен и мек, слънцето грееше от синьото ясно небе. Движението по улицата бе слабо и Натали го бе видяла да се задава по тротоара от много далеч. Като минаваше покрай масата й, той рязко спря — точно както тя беше спряла на алеята в Люксембургската градина — и се обърна, сякаш някой го бе потупал по рамото. Приближи се бавно и застана така, че слънцето да е зад гърба му и дългата му сянка да падне върху отворения вестник на Натали. Тя вдигна глава, засенчи очите си с длан и го изгледа хладно, все едно го виждаше за пръв път. Косата му бе ситно къдрава и спретнато сресана, брадичката му бе квадратна и излъчваше сила, усмивката му бе сдържана, но топла. Жените го намираха за привлекателен и той го знаеше.

— Закривате ми светлината — каза тя.

Той сграбчи облегалката на свободния стол.

— Може ли?

Преди Натали да успее да се възпротиви, той дръпна стола от масата и се настани собственически на него. Ето, започва се, помисли си тя. Цялата подготовка, цялото обучение — и сега вече той седеше пред нея, точно този, когото те искаха, човекът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин. И веднага осъзна, че сърцето й бие като камбана. Вероятно нервността й се бе изписала на лицето й, защото той постави длан върху ръкава на скромната й блуза. Ала виждайки укорителния й поглед, бързо я отдръпна.

— Простете ми. Не искам да се притеснявате.

Тя си каза наум, че не се притеснява. И защо да го прави? Беше в обичайното си кафене срещу апартамента си. Бе уважавана от общността, лечител, който се грижеше за жителите на квартала и говореше с тях на родния им език, макар и с отчетлив палестински акцент. Тя бе д-р Лейла Хадауи, възпитаник на Университета Париж-юг, с всички разрешителни и акредитации да практикува медицина, дадени й от държавата Франция. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. А красивото същество, което се бе натрапило по време на неделното й сутрешно кафе, което се бе осмелило да докосне ръкава й, нямаше никакво значение.

— Съжалявам — каза тя, докато сгъваше вестника си, — но не чух името ви.

— Джалал — повтори той. — Джалал Насер.

— Джалал от Лондон ли?

— Да.

— И твърдите, че сме се срещали и преди?

— За кратко.

— Това обяснява защо не ви помня.

— Възможно е.

— И къде точно сме се срещнали?

— На Площада на републиката преди два месеца. Или може би бяха три. Имаше демонстрация срещу…

— Помня я. — Тя присви замислено очи. — Но вас не ви помня.

— Говорихме след това. Казах ви, че се възхищавам на страстта и отдадеността ви на каузата на Палестина. И че искам да поприказваме още за това. Написах ви как да се свържете с мен на брошура и ви я дадох.

— Щом казвате. — С престорена досада тя погледна през улицата. — Пробвате ли този изтъркан номер пред всички жени, които седят сами в кафенета?

— Да не би да ме обвинявате, че си измислям?

— Възможно е.

— А откъде мога да знам, че сте били на демонстрацията на Площада на републиката, ако не съм бил там?

— Все още нямам обяснение.

— Знам, че сте били там — каза той, — защото и аз бях там.

— Щом казвате.

Той махна на сервитьора и поръча кафе със сметана. Натали се обърна и се усмихна.

— Какво е толкова смешно?

— Френският ви е ужасен.

— Живея в Лондон.

— Това вече го установихме.

— Студент съм в Кингс Колидж — обясни той.

— Не сте ли малко възрастен за студент?

— И баща ми така казва.

— Баща ви, изглежда, е мъдър човек. И той ли живее в Лондон?

— В Аман. — Джалал млъкна, докато сервитьорът слагаше кафето пред него. След това небрежно попита: — Майка ви е от Йордания, нали?

Този път Лейла замлъкна. Това бе тишина, пълна с подозрение, с отдръпване.

— Откъде знаете, че майка ми е от Йордания? — попита тя накрая.

— Вие ми споменахте.

— Кога?

— След демонстрацията, разбира се. Обяснихте ми, че семейството на майка ви живее в Наблус. И че са избягали в Йордания и са били принудени да живеят в бежански лагер край Зарка. Знам го този лагер, между другото. Имам много приятели от него. Някога се молех в джамията там. Знаете ли джамията в лагера в Зарка?

— Да не би да говорите за джамията „Ал Фалах“?

— Да, същата.

— Много добре я познавам — каза тя. — Но съм напълно сигурна, че никога не съм ви казвала нищо от това.

— Та откъде иначе бих могъл да зная за майка ви? — учудено я изгледа той, ала тя продължаваше да мълчи. — И също така ми разказахте за баща си.

— Не е възможно.

Той не обърна внимание на възражението й.

— Той не бил от Наблус като майка ви. А от Западна Галилея. — Замълча, след това добави: — От Сумайрия.

Лицето й потъмня и тя започна да прави поредица от малки действия, които специалистите по разпити наричаха симптоми на колебание. Оправи си хиджаба, потупа с нокът по ръба на чашата си, огледа нервно тихата неделна улица — очите й шареха навсякъде, само не се обръщаха към човека, седнал от другата страна на масата. Мъжът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин.

— Не знам кой сте — въздъхна тя накрая, — но никога не съм ви споменавала нищо за родителите си. Всъщност съм сигурна, че и никога не съм ви виждала до този момент.

— Как така? Тогава откъде знам тези неща за вас?

— Може би сте от специалните служби?

— Аз ли? От френското разузнаване? Та френският ми е ужасен. Сама го казахте.

— Тогава може би сте американец. Или израелец — добави тя.

— Вие сте параноичка.

— Така е, защото съм палестинка. И ако не ми признаете кой сте наистина и какво искате, си тръгвам. А и е много вероятно да намеря най-близкия полицай и да му се оплача от непознатия, който знае за мен неща, които не бива.

— Никога не е добра идея мюсюлманин да се замесва с френската полиция, Лейла. Много е вероятно да ви отворят специално досие. И ако го направят, могат да научат неща, които да се окажат пагубни за човек във вашето положение.

Тя сложи банкнота от пет евро до кафето си и понечи да стане, но той пак сложи длан върху ръката й. Този път не беше леко, а направо я сграбчи шокиращо здраво. През това време продължаваше да се усмихва заради сервитьора, минувачите, имигрантите и местните французи, които вървяха под меката слънчева светлина.

— Кой сте вие? — промълви тя през стиснати зъби.

— Казвам се Джалал Насер.

— Джалал от Лондон?

— Точно така.

— Срещали ли сме се преди?

— Не.

— Вие ме излъгахте.

— Трябваше.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се. — Той отпусна хватката. — Не се тревожете, Лейла — каза й. — Няма да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна. Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

* * *

Наблюдателният пункт на Пол Русо се намираше точно над кафенето и камерата бе насочена надолу под такъв ъгъл, че Натали и Джалал изглеждаха като герои от авангарден френски филм. Звукът идваше от мобилния телефон на Натали, което означаваше, че в живото излъчване имаше влудяващо забавяне от две секунди. След това в обезопасената квартира в Серенкур Мордекай направи редактирана версия на срещата, в която звукът и картината бяха синхронизирани. С Ели Лавон до себе си, Габриел гледа записа три пъти от начало до край. След това нагласи часовника на 11:17:38 и натисна иконата за пускане.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се.

Габриел натисна пауза.

— Впечатляващо представяне — прецени Ели Лавон.

— Неговото или нейното?

— Всъщност и на двамата.

Габриел пак пусна записа.

— Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

— Кой ви каза какви са мечтите ми?

— Моят приятел Набил. Може би помните поне него.

— Да, много добре.

— Набил ми каза за разговора ви след демонстрацията на Площада на републиката.

— И защо ще го прави?

— Защото с него работим за една и съща организация.

— Коя организация?

— Не съм упълномощен да кажа. Не тук. Не сега.

Габриел натисна пауза и погледна към Лавон.

— Защо не тук? — попита той. — Защо не сега?

— Нали не мислиш, че ще й наговори всичко още в кафенето?

Габриел се намръщи и отново пусна записа.

— Да се срещнем някъде на по-тихо място и да поприказваме надълго и нашироко.

— Може би.

— Свободна ли сте тази вечер?

— Може и да бъда.

— Знаете ли Ла Курньов?

— Разбира се.

— Ще успеете ли сама да стигнете дотам?

— Не е далеч, става и пеша.

— Има голям жилищен комплекс на булевард „Льоклерк“.

— Знам го.

— Бъдете пред аптеката в девет. Не носете мобилния си телефон, нито някаква друга електроника. И се облечете топло.

Габриел спря записа.

— Струва ми се, че ще пътуват с мотоциклет.

— Браво — каза Лавон.

— На Джалал или на мен?

Между двамата настана тишина. Ели пръв я наруши:

— За какво се тревожиш?

— Тревожа се, че ще я откара на някое усамотено място, ще я разпитва жестоко и след това ще й отреже главата. Като махнем това, нямам никакви тревоги.

Ново мълчание, този път по-дълго от предишното.

— Какво ще правиш? — попита накрая Лавон.

Габриел се взря в компютъра, подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. След това се пресегна надолу, занули часовника и пусна записа.

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон…