Никълъс Спаркс
Изборът (18)

17.

Топли панделки светлина продължаваха да се протягат към тях. В тишината Травис погали ръката на Габи и разкриви лице от болката, срязала китката му. Допреди месец беше в гипс и лекарите му бяха предписали обезболяващи. Костите на ръката му бяха счупени, а половината сухожилия — разкъсани, но след първата доза той отказа да пие лекарствата, защото ненавиждаше унеса, в който го запращаха.

Дланта й беше гладка и мека както винаги. През повечето дни той я държеше с часове, представяйки си какво ще направи, ако тя я стисне в отговор. Седеше и я гледаше, питайки се какво си мисли тя и дали изобщо мисли. Светът в нея бе загадка.

— Момичетата са добре — подхвана Травис. — Сутринта Кристин си изяде цялата купичка, Лайза — почти цялата. Знам, че се тревожиш за апетита им, защото са дребнички. Ала не се безпокой — хранят се добре.

На перваза на прозореца кацна гълъб. Заснова напред-назад, после спря. Появяваше се често, сякаш знае кога идва Травис. Понякога му се струваше, че е знак, ала нямаше представа какъв.

— След вечеря пишем домашните. Знам, че предпочиташ да ги пишат веднага след училище, но и така се получава. Ще те зарадвам, че Кристин се справя отлично с математиката. В началото на годината сякаш не проумяваше нищо, но сега се е преобразила. Почти всяка вечер използваме помощните картончета, които й купи, и на последния тест е решила всички задачи. Дори си написва цялото домашно без моя помощ. Трябва да се гордееш с нея.

През стъклото долетя проглушеното гукане на гълъба.

— Лайза също е добре. Всяка вечер гледаме „Изследователката Дора“ или „Барби“. Гледала ги е сто пъти, но не й омръзват. За рождения си ден иска да бъде принцеса. Мислех да взема сладоледена торта, но тя настоя да посрещне гостите си в парка и не съм сигурен дали ще успеят да доставят тортата, преди да се стопи. Вероятно ще избера друга.

Травис прочисти гърло.

— Казах ли ти, че Джо и Меган мислят да имат трето дете? Знам, знам… не е много разумно след трудностите, които й създаде предишната бременност, а и вече е на четиридесет. Според Джо обаче Меган мечтае за момченце. Лично аз смятам, че той иска син и я е придумал, но тези двамата винаги са загадка, нали?

Травис се стараеше да говори непринудено. Откакто Габи беше в болницата, се стремеше да се държи възможно най-естествено с нея. Понеже преди инцидента обсъждаха надълго и нашироко децата и приятелите си, той винаги й разказваше за тях. Нямаше представа дали го чува; медицинското съсловие изглеждаше раздвоено по въпроса. Някои се кълняха, че пациентите в кома чуват — и вероятно помнят — разговори; други твърдяха точно обратното. Травис не знаеше на кого да вярва, но предпочиташе да застане на страната на оптимистите.

По същата причина си погледна часовника и посегна към дистанционното. В откраднатите мигове на отдих Габи обичаше да гледа „Съдия Джуди“ и Травис винаги я подкачаше как злорадства при вида на клетниците, попаднали в залата на съдията.

— Ще включа телевизора. Дават твоя сериал. Ще хванем последните минути.

След момент съдия Джуди надвикваше и адвоката на подсъдимия, и ищеца — предсказуема сцена, повтаряща се във всеки епизод.

— Както винаги е в блестяща форма, нали?

Филмът свърши и той изключи телевизора. Реши да премести цветята по-близо, с надеждата Габи да усети уханието им. Искаше да стимулира сетивата й. Вчера дълго реса косата й, предишния ден донесе парфюм и капна върху китките й. Днес обаче сякаш всичко изцеждаше силите му.

— Иначе няма нищо ново — продължи той с въздишка. Думите му прозвучаха безсмислено, както несъмнено звучаха и на нея. — Татко ме замества в клиниката. Справя се изумително добре с животните, макар да се пенсионира отдавна. Все едно никога не си е тръгвал. Хората го обожават, а и той е доволен, че работи. Не разбирам защо изобщо реши да се оттегли.

Някой почука на вратата. Влезе Гретхен, която за разлика от другите медицински сестри беше твърдо убедена, че Габи ще се събуди, и съответно се отнасяше с нея, сякаш е в пълно съзнание.

— Здрасти, Травис — поздрави го бодро тя. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да сложа нова система.

Травис кимна и тя приближи до Габи.

— Обзалагам се, че си гладна, скъпа — каза й. — Дай ми секунда и ще ви оставя сами с Травис. Знаеш колко мразя да се пречкам на влюбени птички.

Тя свали сръчно банката и я смени с нова, без да спира да говори:

— Знам, че сутринта се измори от гимнастиката. Доста се поизпотихме, а? Бяхме като от реклама за аеробика. Наистина се гордея с теб.

Сутрин и вечер медицинските сестри масажираха и раздвижваха крайниците на Габи. Сгъваха коленете и ги изправяха; повдигаха стъпалото, после го извиваха надолу. И така с всеки мускул и става на тялото й.

Гретхен окачи новата банка, провери дали разтворът се стича в тръбичката, намести завивките и се обърна към Травис.

— Добре ли си днес?

— Не знам — отвърна той.

Гретхен очевидно съжали, че е попитала.

— Радвам се, че си донесъл цветя — кимна към перваза. — Сигурна съм, че Габи ги харесва.

— Надявам се.

— Ще доведеш ли момичетата?

Травис се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Не днес.

Гретхен сви устни, кимна и излезе от стаята.

 

 

Преди дванайсет седмици докараха Габи в спешното отделение. Лежеше на носилката в безсъзнание и с тежка рана, зейнала в рамото й. Лекарите се заеха първо с кръвоизлива и хвърляйки поглед назад, Травис се питаше дали друг подход би довел до различен резултат.

Не знаеше и никога нямаше да разбере. И него го докараха на носилка в спешното отделение. И той прекара нощта в безсъзнание. На другия ден го събуди жестоката болка в премазаната му ръка. Габи не се събуди.

Лекарите се държаха мило, но не скриха тревогата си. Мозъчните сътресения винаги бяха опасни. Обясниха му обаче, че се надяват травмата да отшуми с течение на времето.

С течение на времето.

Понякога се питаше дали лекарите осъзнават емоционалната плътност и протяжност на времето и какво преживява той. Съмняваше се. Никой не разбираше какво преживява и пред какъв избор е изправен. На повърхността изглеждаше лесно. Трябваше да изпълни желанието на Габи, както го бе накарала да й обещае.

Ала ако…

И точно в това се състоеше въпросът. Обмисляше дълго положението; по цели нощи търсеше отговор. Питаше се отново и отново какво означава любовта. Мяташе се в мрака и се молеше някой друг да вземе решението вместо него. Бореше се обаче сам и най-често се събуждаше сутрин с овлажняла от сълзи възглавница. И винаги от устата му се отронваше:

— Съжалявам, любима.

Изборът, пред който бе изправен Травис, се коренеше в две различни събития. Първото бе свързано със съпрузите Кенет и Елинор Бейкър. Второто — самият инцидент — се случи в дъждовна ветровита вечер преди дванайсет седмици.

Инцидентът беше лесно обясним и не се различаваше от стотици други, предизвикани от поредица привидно несвързани грешки, набрали инерция и избухнали по най-ужасен начин. В средата на ноември с Габи отидоха в Рейли да гледат спектакъла на Дейвид Копърфийлд. Всяка година посещаваха едно-две представления заради възможността да прекарат вечерта сами. Обикновено сядаха първо в ресторант, ала през онази нощ Травис се забави в клиниката, тръгнаха късно от Бофърт и паркираха колата пред залата минути преди началото на спектакъла. В бързината той забрави чадъра в колата въпреки буреносните облаци и напористия вятър. Грешка номер едно.

Спектакълът им хареса, но когато излязоха навън, времето се бе влошило значително. Валеше като из ведро. Травис стоеше до Габи и се чудеше как да стигне до колата. Натъкнаха се случайно на приятели, които също бяха гледали представлението. Джеф му предложи да го придружи до колата, за да не се намокри. Травис обаче не искаше да го затруднява и отклони предложението. Втурна се под дъжда, газейки през дълбоките до глезена локви. Влезе в колата мокър до кости. Обувките му бяха пълни с вода. Грешка номер две.

Понеже беше късно, а и двамата бяха на работа сутринта, въпреки вятъра и дъжда Травис караше бързо, за да спести някоя минута от двата часа и половина, колкото обикновено отнемаше пътуването. Почти не виждаше през предното стъкло, ала надвишаваше ограничението на скоростта, профучавайки край по-предпазливите шофьори. Грешка номер три. Габи го помоли няколко пъти да намали; той забавяше ход, но не след дълго пак пришпорваше колата. Когато стигнаха Голдсбъро — на час и половина от дома — тя се ядоса, млъкна и затвори очи. Грешка номер четири.

Последва инцидентът, който щяха да избегнат, ако не бяха допуснали предходните грешки. Ако беше взел чадъра или бе приел предложението на приятеля си да го откара до колата, нямаше да тича под дъжда. Краката му щяха да останат сухи. Ако караше по-бавно, вероятно щеше да я овладее. Ако бе уважил молбата на Габи, нямаше да се скарат, тя щеше да види какво прави и да го спре, преди да стане твърде късно.

На магистралата край Нюпорт — на двайсет минути от Бофърт — имаше широко кръстовище със светофар. По това време краката го сърбяха нетърпимо. Обувките му бяха с връзки и възлите се бяха стегнали от влагата. Колкото и да се опитваше да ги разхлаби, върхът на обувката му се плъзгаше по свода на стъпалото му. Той се наведе и посегна към връзките. Погледна надолу и не забеляза, че светва жълто.

Възелът се съпротивяваше. Най-сетне поддаде и Травис вдигна очи. Прекалено късно. Светеше червено и сребрист камион навлизаше в кръстовището. Травис натисна инстинктивно спирачките и колата поднесе по мокрия асфалт. Разминаха се на косъм с камиона, но продължиха да се носят неконтролируемо напред. Излетяха от пътя и се заспускаха към боровете.

Калта беше още по-хлъзгава. Той завъртя волана. Напразно. За миг светът забави ход. Преди да изгуби съзнание, чу зловещ трясък на счупено стъкло и хрущене на огънат метал.

Габи не успя дори да извика.

 

 

Травис отметна кичур коса от лицето й. Стомахът му изкъркори. Беше гладен, ала храната го отблъскваше. Стомахът му постоянно бе свит на възел, а в редките моменти, когато се отпускаше, в ума му нахлуваха мисли за Габи и стягаха гърлото му.

Иронично наказание, понеже през втората година от брака им Габи се залови да го научи да не яде само безвкусна храна. Отегчителното му меню навярно й беше втръснало. Започна да подхвърля колко апетитни са белгийските гофрети в събота сутрин и колко е приятно да хапнеш говежда яхния в студен зимен ден.

Дотогава Травис беше главният готвач в семейството. Малко по малко обаче тя започна да си проправя път в кухнята. Купи няколко готварски книги и вечер се излягаше на канапето и току подгъваше крайчеца на страниците. От време на време го питаше дали някоя рецепта му се струва добра. Прочиташе на глас съставките за телешко с винен сос, Травис се съгласяваше колко апетитно звучи, ала тонът му подсказваше, че дори да го сготви, едва ли ще вкуси от ястието.

Габи обаче се отличаваше с упорство и неусетно въведе дребни промени. Приготвяше сметанов или винен сос и поливаше своята порция пилешко — обичайния му избор за вечеря. Молеше го поне да помирише соса и обикновено той признаваше, че ароматът му допада. После тя започна да добавя по малко сос в чинията му, независимо дали иска да го опита, или не. Постепенно той свикна с вкуса на гарнитурите.

За третата им годишнина вместо подарък Габи сготви месно руло с моцарела в италиански стил и настоя да вечерят заедно. После започнаха по-често да готвят заедно — поне два пъти седмично. Макар закуската и обядът му да останаха еднообразни както винаги, Травис откри романтиката да са заедно в кухнята. Габи си сипваше чаша вино, а момичетата играеха в дневната, където централно място заемаше берберски килим в смарагдовозелено. Наричаха го „времето за зеления килим“. Габи и Травис режеха, разбъркваха и обсъждаха тихо как е минал денят им, а сърцето на Травис се изпълваше със задоволство.

Питаше се дали отново ще готвят заедно. През първите седмици след инцидента той не пропускаше да се увери, че медицинската сестра от нощната смяна има номера на телефона му. След месец преместиха Габи от интензивното отделение в самостоятелна стая. Травис беше сигурен, че промяната ще я събуди. Дните обаче отминаваха и нищо не се случваше. Трескавата му енергия се изчерпи и мястото й зае разяждащ ужас. Някога Габи му бе споменала, че шест седмици са пределът — после вероятността пациентът да се събуди от кома намалява драстично. Надеждата му обаче не угасваше. Казваше си, че Габи е майка, че е борец и се отличава от другите. Шестте седмици изминаха; последваха още две. След три месеца преместваха пациентите в кома в хоспис. Днес срокът изтичаше и той трябваше да уведоми болничната администрация какво възнамерява да направи. Ала го измъчваше друг избор. Беше свързан с Кенет и Елинор Бейкър и макар да не винеше Габи, че ги е допуснала в живота им, той не бе готов да размишлява за тях.